Как е създаден Общественият комитет за екологична защита на Русе?
Покрай отбелязването на 25-годишнината от падането на комунистическия режим у нас се появиха редица интересни материали за онези бурни времена. Малко далеч от медийния „мейнстрийм“ се прокрадна истината за основаването на Обществения комитет за екологична защита на Русе /ОКЕЗР/ – една от първите дисидентски организации в България. Това се случва на 8 март 1988 г. в Дома на киното в София след прожекцията на заснетия от режисьора Юри Жиров в Русе документален филм „Дишай“. Разбира се, тогава е фактическото учредяване на този „просъществувал една нощ“ комитет. За 25 години, до днес, никога не е била повдигана завесата за редица събития и личности, допринесли за създаването на Русенския комитет.
Досега се считаше, че комитетът е, едва ли не, спонтанна инициатива на дисидентстващи, в голяма си част, комунисти от столицата. Но историята е доста по-различна. Аматьорски филм на русенския киноклуб, посветен на хлорните обгазявания, участва на национален конкурс на любителските киноклубове в Бургас през 1987 г. Сред поканените в журито от София пристига режисьорката Малина Петрова. Филмът на русенските кинолюбители печели първата награда на конкурса, а много хора, сред които и Петрова, научават за пръв път за екологичната катастрофа на един от най-големите български градове.
От родния си Бургас режисьорката пренася семето на русенската кауза на софийска почва. Последвалите събития показват как се достига до тази „спонтанност“ при създаването на комитета. Опити, къде успешни, къде не, да се инфилтрират агенти на ДС сред организаторите, да се овладее и дирижира основаването на комитета, предателства, реакцията на Политбюро на ЦК на БКП и лично на комунистическия диктатор Тодор Живков, репресивните мерки на тоталитарната система… Всичко това са само подробности. Прави чест на Малина Петрова, че след четвърт век нарушава скромното си мълчание и повдига завесата. Че през призмата на личната си история, разказва в най-големи детайли за хода на събитията и за личностите, които имат основна заслуга за създаването на Обществения комитет за екологична защита на Русе.
Спомените на Малина Петрова за ОКЕЗР са ценни не само за съхраняването на паметта за миналото. Тъжно, но факт – след толкова години в Русе отново има обгазявания. Кой знае – колелото на историята може да завърти отново…
С чувство на признателност, „ФРОНТАЛНО“ помества пълния текст на „1989“. публикуван в блога на Малина Петрова.
Малина Петрова е родена в Бургас през 1950 г. През 1978 г. завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност кинорежисура. Автор на филмите: Виновни няма (1986), Пантеон (1987), Сърцето умира последно (1991), Балкански уроци по история (1999), Духът и камъните (2006), Приключено по давност (2009), Заличаване (2012) и др.
1989
На 18 ноември 1989 г., седмица след преврата, площадът пред храм-паметника „Александър Невски“ беше като разбунен кошер.
Френетични скандирания се сливаха с патетичните речи. Появата на някои оратори беше смущаваща, но кой в онзи исторически момент обръщаше внимание. За първи път верноподаниците, които допреди няколко дни скандираха: „БКП, БКП!“ до захлас, за една нощ се бяха превърнали в свободни граждани. Още не бяха осъзнали как и от кого бяха получили този неочаквания подарък и радостта им беше истерична.
И там някъде сред гъстото множество от възбудени хора, един човек неутешимо плачеше. От стълбите на храма камерите на киното и телевизията трескаво снимаха. Всичко от този ден трябваше да бъде запечатано за поколенията. Ликуващи и възторжени лица. Един от операторите се натъкна на плачещия човек и остана озадачен.
На другия ден му се обади по телефона и го помоли за среща. Срещнаха се.
– Докато снимах на площада, – каза операторът, – ти ми влезе в кадъра. Плачеше. Разбрах, че нещо не е наред, щом ти плачеш. Защо?
– Всичко беше напразно.
„Плачещият човек“ бях аз.
Преди няколко години експрезидентът Желев дал интервю за някакъв вестник. На въпроса как е създаден Русенският комитет, казал, че аз, като партиен секретар на Съюза на филмовите дейци, съм организирала събрание и съм скрила филма „Дишай“ в пазвата си, за да спася прожекцията.
Смях се със сълзи. Нито съм била партиен секретар, нито съм била член на партията, нито имам чак толкова голяма пазва.
– Това е невъзможно, – казах. – Филмът беше на филмова лента в големи алуминиеви кутии, а не на касета.
– Това са подробности!
– И никога не съм била член на партията! Напишете опровержение.
– Е, този вестник и без това го четат само наши приятели.
И, доколкото го познавам, едва ли е написал опровержение. Така към слуха, че съм „ченге“, се прибави и „член на партията“ и дори „партиен секретар“. Подробности!
1989 г. беше най-самотната ми година.
След създаването на Русенския комитет подслушваха къщите и телефоните на заподозрените, изпращаха хора да ги провокират към изказвания, които да потвърдят, че са врагове на партията и лично на другаря Живков. Избягвах разговорите по телефона, отговарях кратко и бързах да приключа, не канех гости и не ходех на гости, отказвах срещи и познанства. Когато ме питаха нещо сериозно, особено ако ме подпитваха за приятели или познати, мълчах като комунист на разпит или отговарях с кимане. Превърнах се в мизантроп.
Формулировката на моята „престъпна“ дейност разбрах, когато прокурорът на републиката ме привика в кабинета си да ми отправи последно предупреждение, че ако не престана, ще ме съдят по член 108 и 273. Какво се съдържаше в тези членове, естествено, не знаех, и не подозирах, че вече съм с „окраска“, по терминологията на ДС – „антипартийна агитация и пропаганда“.
Непосредствено след създаването на Русенския комитет един симпатизант от висшия ешалон на властта чрез колега от Киноцентъра ни предупреди да внимаваме, защото са взели решение да подслушват домовете на членовете на Управителния съвет на въпросния комитет. Никога не разбрах кой беше този благодетел и не можах да му благодаря. Не знам за другите, но ние си писахме ден-два бележки вкъщи и като ни писна, го подкарахме през просото.
Това, че се подслушваше, нямаше съмнение. Една сутрин нахлуха трима души – двамата в униформи на пожарникари и един в тъмносин шлифер, отличителния белег на агентите от VI-то – „политическата полиция“. Докато „пожарникарите“ уж търсеха комина на кооперацията, „шестакът“ мълчеше и оглеждаше таванчето. Високо над радиатора хазяинът си беше направил лавица за книги. Беше пролет и парното беше спряно, но като нямаше за какво да се хванат, „пожарникарите“ строго ме предупредиха, че има опасност да се подпалят книгите!
Знаех, че съм влязла в „окото“ на урагана ДС, но не знаех, че работата е станала толкова сериозна, че чак са ми създали дело за оперативна разработка „Пеперуда“, както се разбра по-късно. Името на разработката събуждаше завист сред „колегите“-обекти:
– Е, на тебе какво хубаво име са ти дали, а на мен „Пор“!
Благодаря на „кръстника“ си с поетична душа, предпочел Държавна сигурност пред архитектурата. След 10 ноември, казват, се бил разкаял за дейността си в „Шесто“, но аз на разкаяние на „шестаците“ – начело с шефа им, професор Димитър Иванов – не вярвам.
Бяха ме предупредили да очаквам „човека“ на ДС, щял да бъде някой много близък, извън съмнение.
Обади се в събота сутринта, още нямаше 8. Искали да дойдат на гости с жена си. В началото не го заподозрях и любезно отказах, за да ги предпазя от моите „слушалки“. Той обаче продължи да настоява и настоява. Тонът ми се втвърди, но натрапникът беше оглушал за моя отказ:
– Не се безпокой, ние ще си дойдем с тенджерите и яденето. След час сме при вас.
Затворих телефона и казах:
– Това е Човекът!
Преседяха вкъщи 12 часа. До обяд криво-ляво номерът с кимането минаваше, но човекът си вършеше работата – трябваше да ме принуди да говоря. Нашите съпрузи 12 часа мълчаха като риби. „Човекът“ изпълни поставените задачи на два пъти и изчезна.
Появиха се семейно отново в живота ни в края на 1989 или началото на 1990 г.:
– Какво имам да ти разказвам! Извикаха ме в VI-то: „Ела да чуеш какво говорите с Малина, че унищожаваме записите.“ И ми ги пуснаха. Ама само ние говорим, братовчедите мълчат. Ей, какви дисиденти сме били! То аз знаех, че няма начин да не те подслушват!
Пази ме, Боже, от роднини и приятели, от враговете аз сам ще се пазя!
Когато ме извика прокурорът, се чудех какво и пред кого съм говорила, дали не съм казала нещо срещу Тодор Живков и кой може да ме е „натопил“. Но когато прокурорът с тон на следовател взе да настоява да кажа къде съм била и какво съм правила на конкретна дата от толкова до толкова часа, се успокоих. Смятаха, че не може учредяването на Клуба за гласност и преустройство да е минало без мен. И така, барабар Петко с организаторите – Жельо Желев, Ивайло Трифонов, Мария Буйкикева, първият председател на Клуба – и моя милост.
Само че аз не само не бях, но и хабер нямах, че имат намерение да учредяват нещо. Бяха спазили пълна конспирация. По-късно се оправдаваха, че съм поела много голям риск с Русенския комитет, та искали да ме запазят. Вятър и мъгли!
„Ченгетата“ бяха пуснали слуха, че аз съм „ченгето“, и така наречените ми „другари“ пазеха тайна от мен, да не би да ги издам, а истинските „ченгета“ бяха станали най-големите им активисти. Те нали на това ги учеха! Така приятели и колеги взеха да ме гледат с подозрение и да ме отбягват – отличен начин да „обезвредиш“ врага. Ако Велислава Дърева не беше открила стенограмите от заседанията на ПБ и не ги бяха публикували с Георги Мишев чрез фондация „Д-р Жельо Желев“, щях да си ходя с този позор до края на живота.
Колкото до Клуба за гласност и преустройство, някой с по-късна дата и без мое знание ме беше включил в списъка на учредителите. Така де, Държавна сигурност, подобно на „родителката“ си – БКП, винаги е права, дори когато сгреши.
Но да се върнем назад. Как беше създаден Русенският комитет?
Някои хора хванаха гръдна жаба от тупане в гърдите, направиха кариера и капитал, що народ си го писа в биографията, та да има заслуга в новото време, по липса на друго, обогатиха биографиите с членство в нещо, което, едва родило се, умря. Но попитайте как точно е станало, никой няма да може да ви разкаже. Ще остане да витае легендата, че ДС го е създал.
Всички останали организации, наречени дисидентски, дори от 5-6 души, имат „автори“, само Русенският комитет – уж най-голямата дисидентска организация, както пише д-р Желев в последната си книга „Митове и легенди на българския преход“, е паднал от небето. За някои наистина падна от небето, но той има своя предистория.
26 години слушам измислици и небивалици. Надявах се някой да разкаже истината. Такъв не се намери. Ще я разкажа аз. Ще я разкажа заради онези близо 500 души, които бяха в онази нощ в Дома на киното, които стояха търпеливо на опашка в салона и фоайето, за да се подпишат с адресите и телефоните си, преодолели страха си, и които са истинските учредители на Русенския комитет. И до днес мнозина от тях се губят в догадки в какво точно са участвали и били ли са подведени.
„Всички пътища водят към вас!“ – казваха разследващите. Правилно, водеха към мен, но аз не бях началото на пътя.
Някъде в края на 1986 г. ли беше или началото на 1987 г. Кабинетът на младите филмови дейци се разбунтува, отхвърли опеката на Съюза на филмовите дейци, освободи председателя си, свързан с ЦК на Комсомола, и си избра, свой, неодобрен от ЦК кандидат. Когато настояваха да отида на събранието, нямах представа какво ми готвят. Между многото предложени за нов председател, и моето име се завъртя.
Поисках думата – вдигах ръка, ръкомахах, изправих се в цял ръст да ме забележат. На другите я даваха, на мен – не. По-късно някои колеги си признаха, че се били наговорили да се правят, че не ме виждат, ако реша да си направя отвод. Останаха само двама кандидати. Ръководството на Съюза на филмовите дейци се видя в чудо – опитваше се да изпълни решението на ЦК и да наложи избрания кандидат с убеждаване, с настояване, с крясъци дори, но залата се беше заинатила. Накрая секретарят на Съюза примирено каза: “Добре, бе, вземете я, щом искате!”
Това, което извършиха тогавашните млади филмови дейци, беше прецедент – пробив в „системата“. Може би и другаде в социалистическата ни родина да е имало подобни изключения, но толкова голяма група от млади кинодейци да не се подчини и да отхвърлили контрола, си беше сериозна причина за тревога – неподчинение на идеологически фронт! Ужас!
Незабавно бяха дадени разпореждания на съответните структури да се справят с непокорните, да се атакуват по всички линии, да се разобличават на всевъзможни форуми и в публични дебати да бъде поставен на място този Кабинет!
Избраха ме, въпреки желанието ми. И като ми дойде до главата, казах: „Щом ме избрахте, без да ме питате, ще направим „показно“!“ И се започнаха – срещи, прожекции, лекции, обсъждания – все неща, които нямаше къде другаде да чуеш и да видиш. Съюзът на филмовите дейци отстъпваше залата си на младите всеки вторник. Мълвата за вторниците се разнесе из София. Чакаха ги с нетърпение. Домът на киното се превърна в средище на свободна мисъл и културен живот.
По това време работех с жената на Жельо Желев над филма „Фермата“, а книгата „Фашизмът“ ми беше „консултант“. Тя беше инкриминирана, а Желев беше в немилост заради нея.
– Е сега, ще имаш аудитория! – му казах.
И той беше включен в просветителската програма на Кабинета. На другите лектори не обърнаха внимание, но този смятаха за особено опасен, ако и да говореше само за релационната теория на личността.
Все ме питаха, след като Желев стана президент, какви са ми Желеви. Сестра на жена му ли съм, изпълнител на неговата воля или внедрено в семейството лице от ДС? А работата беше много проста: дадоха ми да прочета спомените на бащата на Мария Желева – Иван Маринов, за кооперацията в село Грозден преди 9 септември 1944 година. До този момент нямах представа за съществуването на подобни кооперации, които бяха построили комунизма, преди да се установи съветска власт.
Отидох в дома им да върна екземпляра и не можех да повярвам колко бедно живееха и как две големи момичета деляха една стая с парализираната си баба. Който ме познава, знае, че в такива случаи веднага превключвам на вълна „как да помогна“. И без много протакане реших: асистент-режисьорката, историк по образование, Мария Желева да напише сценарий, по който аз да направя филм. Така се роди нашето приятелство. Не политическо, не идеологическо, а чисто човешко, далеч преди някой от нас да има хабер за бъдещото им президентстване.
Заседанията на Младата художествено-творческа интелигенция се провеждаха около една дълга, ама много дълга маса. Сядах в самия ѝ край да не се набивам на очи и да не дразня комсомолската номенклатура, но всяко заседание на Председателството на Младата художествено-творческа интелигенция започваше и завършваше с „черната овца“ – Кабинета на младите кинодейци и неговия председател.
Срещу мен обикновено сядаше самият секретарят по идеологията. И докато останалите обсъждаха поредния „подвиг“ на младите кинаджии, се дивях на пластиката на лицето му – едната половина, което виждаха всички, беше „каменно-непроницаема“, а другата, която виждах само аз, се усмихваше – самият „Двулик Янус“ в плът и кръв.
„В този Кабинет са взели връх чужди на нашия строй елементи, несъвместими с нашата идеология и морал, младите кинодейци стават все по-нагли“ – това им набиваше ЦК на Партията и вече беше ясно, че е въпрос на време аз да бъда свалена и Кабинетът – разтурен. Само двама правеха изключение и ни защитаваха – председателят на младите архитекти, архитект Бойко Кадинов, и председателят на младите художници, скулпторът Иван Русев.
Повечето от представителите на МХТИ след промените станаха големи хора – социолози, бизнесмени, журналисти, пръснаха се по света, дори „Двуликият Янус“ се пресели в Щатите в началото на прехода и израсна до световен икономически експерт и милиардер, ако и да беше „секретар по идеологията на ЦК на Комсомола“. По-късно повечето се писаха противници на предишния режим и скрити дисиденти. Крили са се даже и от себе си! Ей, какви чеда роди тоз’ пусти Комсомол!
Чудо беше, че ни издържаха цяла година! Русенският комитет преля чашата на търпението на БКП и даде формален повод да се сложи край на своеволията на младите филмови дейци. А всичко, свързано с Русе и последвалите събития, които разтресоха Политбюро на ЦК на Партията до степен да зарежат държавата и да обсъждат „нелегалната“ организация, която иска да ги свали от власт, започна така:
Неделчо Милев, като известен кинокритик, и аз, в качеството си на режисьор и председател на младите кинотворци, бяхме определени за членове на жури на фестивал на любителските киноклубове в Бургас. И между многото, филмът на Русенския киноклуб, не помня заглавието, истински ме потресе – град Русе е обгазен, възрастни и деца се движат по улиците с кърпи на устата и носа, хората са в беда, но няма сила, която да спре този ад – беше повече от филм, беше зов за помощ!
Не знам за другите, но аз лично се засрамих, че това се случва в голям български град само на 200 км от нас, не на другия край на планетата, и аз не знам нищо.
– Другарю Милев, чували ли сте за това?
– Не.
Докато траеше фестивалът, разпитвах наред. Никой нищо не беше чувал, никой нищо не знаеше, никой никъде не беше прочел. Повредата май не беше само „в моя телевизор“. Дадохме голямата награда на Русенския киноклуб. На награждаването бургазлиите публично ме обругаха, че съм предпочела някакъв чужд град пред родния си. Каузата на русенци потъна в самодейната надпревара за престиж.
Продължих „анкетата“ в София, прелистих цялата преса в Народната библиотека. Отново нищо. Предложих на колегите от ръководството на Кабинета да покажем избрани филми от любителския кинофестивал в някой от нашите вторници. Разбирах, че има някаква тайна около Русенския случай и не споделих защо толкова настоявам. Така че реакцията на моите млади колеги беше обяснима: „Е, ние не можем да покажем нашите филми, ти искаш любителски!“ Човекът, на когото бяха възложили да следи и докладва за какво говорим и какво имаме намерение да направим, беше сред нас и затова замълчах.
Минаха няколко месеца, а аз все не намирах подходящ случай да поканим авторите на този филм. Междувременно взе да се шуми около Русе – Нешка Робева говори в парламента, два екипа снимат в Русе, Светлин Русев пише писмо в защита на Русе, Стефан Продев го публикува в „Култура“, младите художници изпращат на свой ред призив за подкрепа на Кабинета младите филмови дейци. Разгеле! Само че как да стане?!
Пресен беше споменът за последното събиране, което едва не взриви Дома на киното. Поводът беше годишнината от обесването на Левски. Организирахме необикновен дебат – Николай Генчев, Жельо Желев, Велислава Дърева в задочен спор с Николай Хайтов.
Напрежението нарасна до степен на революционна ситуация – „народът“ иска, настоява да направим нещо, а ние, организаторите, мигаме пред тази „стихия“ и не знаем какво. Размина ни се това събрание с обичайното „конско“, но мерникът вече беше вдигнат и второ подобно нямаше да позволят. Дните ни бяха преброени.
И тогава ми хрумна „гениалната“ идея – 8-ми март! Само в този ден контролът можеше да бъде занижен заради известните осмомартенски тържества. Подходящ ден за „лебедовата“ ни песен!
Речено-сторено. По-натам всичко се нареди като по ноти – поисках одобрението на най-разумния между нас – заместник-председателя на Кабинета, редакторът и сценарист Асен Владимиров. Прочетох му текста на писмото-покана. Той ме подкрепи и никога по-късно не се отрече от мен. Благодаря ти, Асене!
Впрочем, другарите от ДС са описали всичките ми действия с брилянтна точност. Липсват само мислите ми. Телефони, покани, самодейни съобщения, разлепени по улиците. „Кабинет и младите филмови дейци“ беше „паролата“. Съобщението се предаваше от човек на човек. Моята приятелка, режисьорката Искра Йосифова, светла ѝ памет, която знаеше кое и как е замислено, какво и защо го правим и беше един от най-активните организатори, години след това като чуеше някой фукльо да говори за Русенския комитет, казваше: „Ама какви важности си придават тези хора! Аз се обадих по телефона поне на 100 души!“
За съжаление, не можехме да покажем филма на русенските кинолюбители при наличието на професионален, но техният зов беше чут. За мен те бяха първите! Филмът „Дишай“ на сценаристите Георги Аврамов и Виолет Цеков и режисьора Юри Жиров щеше да бъде готов до събранието и авторите дадоха съгласието си да го включим.
Първата прожекция на филма „Дишай“ беше в студия „Екран“. Отидох на обсъждането да чуя кой как говори, за какво се бори, кои са активистите, та да ги поканя на нашето събрание и така да обединим силите си около Русенската кауза, вместо да се роим на малки групи. Вече бях осъзнала, че ние от киното бяхме стигнали тавана си, нужни бяха хора, вещи в тънкостите на законите. Та отидох там да потърся специалисти-съмишленици.
За повечето от най-активните на това обсъждане не бях чувала, но бяха все авторитетни хора, с титли и от престижни институти: Жельо Желев, Стефан Гайтанджиев – беше организирал вече събрание в Института по философия, Ивайло Трифонов на свой ред във Физическия факултет, събранието на Петко Симеонов в Социологическия институт предстоеше, Цветан Кардашев, Христо Смолянов, Цветан Пенчев – все специалисти по държавата и правото. Лично ги поканих на нашето събрание.
На спешното заседанието при Тодор Живков по повод на Русенския комитет членовете на Политбюро достигат невиждани върхове в анализа си, че първо, сме като тях – „Другарю Живков, те са като нас по 9-ти септември!“, второ, че сме действали „при една много конспиративна тактика, която заслужава оценка „много добър“ и трето, „тази тактика има всичко, което е създала нелегалната практика на нашата партия „в снет вид“. Накратко, имат работа с нелегална организация.
Да, имаше нелегална организация с няколко милиона члена. Целият народ беше минал в нелегалност!
„Нелегалните“ звъняха непрекъснато: „Имаш ли нещо против да поканим Нешка Робева?“, „Поканих Светлин Русев“, „Братовчедка ми работи със Соня Бакиш, пита да я доведе ли с цялата редакция?“, „Поканих всичките ни семейни приятели!“, „Разлепих съобщения.“, „Обадих се на жените от Русе, ще пристигнат за прожекцията.“
Няколко дни преди събранието казах на един от авторите на филма и член на Кабинета, Георги Аврамов:
– Трябва да решим какво ще правим, ако се повтори онова от събранието за Левски. Ти познаваш всички, които поканих на обсъждането в „Екран“. Кажи им, че нямам къде да ги събера и затова нека да се видим в градинката зад Двореца. Определихме деня 7 март, часа, и той тръгна да ги обикаля.
Чаках ги на „Московска“. С Петко Симеонов работехме в една сграда без да се познаваме – в единия ѝ край беше студията на Христо Ковачев, а в другия – Социологическият институт. Георги Аврамов пристигна с Христо Смолянов.
– Имаш ли нещо против да отидем в кабинета на Петко Симеонов? Всички ще дойдат там.
Събрахме се около десет души, заедно с авторите на филма. Стефан Гайтанджиев носеше дебел том със закони. Взе думата и започна да излага дневния ред, как ще ръководи събранието, какво той ще направи, какво той ще каже. Виждах Стефан Гайтанджиев едва за втори път. Беше напорист. Всички слушаха внимателно. Явно нещо се беше случило „зад кадър“. Започнаха да си разпределят ролите – този ще започне, другият ще поеме, без да се интересуват пред какви хора имат намерение да говорят. Жельо Желев слушаше и не се намесваше.
Огледах останалите. Нима никой не разбираше колко ненормално е това и защо тези „революционери“ не бяха направили в своите институти това, за което така храбро се изказваха днес?!
Кипнах:
– Чакайте малко! Вие в качеството си на какъв ще водите нашето събрание?! Вие всички сте гости! Вие сте непознати за тази аудитория! Аз мога да ви дам по-късно думата като хора, които повече разбирате, и да направите предложение, но не можете да водите нашето събрание!
Пак мълчание. Погледнах Жельо Желев за подкрепа. Мълчи, дори не ме поглежда. “Брей, – казах си, – какви са тези хора!?”
Както и да е, извоювах си „правото“ да водя свиканото от мен събрание. Ще покажем филма, след него ще говорят жените от Русе, които Кабинетът на младите филмови дейци беше поканил специално за случая, и ако публиката поиска нещо повече, специалистите по държавата и правото да кажат какво е допустимо да се направи в рамките на закона.
Стефан Гайтанджиев отвори дебелия том със законите. Предложението му беше да направим сдружение – Обществен комитет. Дали тогава се роди името или преди това са го били решили, не знам, защото тук се разгоря спор. Най-неочаквано Петко Симеонов, който слушаше до този момент, решително се противопостави. Нищо да не организираме, че народът не е узрял за подобно нещо, да направим прожекция на филма и чак като видим какви са реакциите и има желание за нещо повече, да свикаме отново събрание, на което да го учредим.
Една част се поддадоха на убедителния тон на Петко Симеонов и почти бяха склонни да се съгласят.
– И къде ще го направите това? – попитах.
– Ще вземем зала.
– Коя зала?
– Залата на Дома на киното, например.
– Как ще стане това?
– Ще я вземем. Както вие сте я взели!
– Вие тази зала няма да можете да я вземете. Тя е на Съюза на филмовите дейци и никой няма да ви я даде. Ако ние утре не учредим този комитет, никога няма да го учредим, защото друг път няма да има. Аз съм си заложила главата. Вдругиден, след събранието, ще ми я отсекат. Вие – обърнах се към Петко Симеонов, – може да сте социолог, но това, което твърдите, че народът не е узрял, не е вярно. На миналото събрание настояваха да се организираме, но ние не знаехме как. И утре ще се случи същото.
Двете позиции се очертаха и с гласуване моята надделя. Настъпи последната фаза: ако се стигне до създаване на сдружение, дали присъстващите ще се съгласят да участват в управителния съвет.
Ивайло Трифонов каза:
– Няма да намесваме Жельо. Той ще дойде, но няма да споменаваме името му.
Хем ще бъде там, хем няма да бъде. И като започнаха разследването след няколко дни всички въпроси се въртяха все около това и трябваше да обяснявам, че не Желев е организаторът, че не съм нито на Жельо Желев, нито на когото и да е марионетка.
През годините се нагледах на какво ли не в българския политически и обществен живот и това поведение на разкрач престана да ме изненадва.
Петко Симеонов пък каза, че трябва да си помисли дали да се включи в управителния съвет. Желев най-сетне проговори:
– Добре. Нека да си помисли и утре преди събранието в 16 часа ще каже дали ще участва.
Всички останали дадохме съгласието си. Напуснах кабинета на Петко Симеонов много обезпокоена и угнетена. Явно нещо се вършеше зад гърба ми, но не бях наясно какво.
Настъпи дългоочакваният 8-ми март. По обяд, няколко часа преди събранието, случайно прескочих до вкъщи. От коридора чух настойчивия звън на телефона. Нещо се беше случило – чух уплашения глас на Георги Аврамов:
– Прожекцията няма да се състои. Директорът забрани.
– Чакайте ме там. Идвам.
В студия „Екран“, където беше произведен филмът „Дишай“, все едно беше паднала бомба. И досега не мога да си представя какво може да са им казали, та да изглеждат като попарени.
– Къде е филмът? – попитах Георги Аврамов.
– В тази пазарска чанта.
– Добре. Иди в Дома на киното и ме чакай там.
Той разбра.
Трябваше да успокоя режисьора и да го склоня да не ми пречи. Не знам с какво бяха изплашили толкова иначе храбрия Юри Жиров. Той не беше на себе си.
– Виж какво, Юри, ти си направил филма. Направил си, каквото си могъл. Ти нямаш отношение към тази прожекция. Отговорността е моя. Иди някъде, разхождай се, пий кафе и ела преди самата прожекция.
Юри, светла да е паметта му, беше страхотен човек! Съгласи се и отиде да „мери“ улиците. Ако не беше се съгласил, нищо нямаше да мога да направя.
Домът на киното беше започнал да се пълни часове преди събранието – да си пазели места! Предвидливи. Георги Аврамов стоеше насред фоайето с пазарската чанта. Ако не беше толкова напрегнато, сигурно щях да се разсмея.
Отидохме в прожекционната и казах на прожекционистите:
– Вземате тази чанта, заключвате след нас и не пускате никого, ако ще и Държавна сигурност да ви тропа на вратата. И след прожекцията давате филма само на мен. На никой друг.
Нямаше нужда от убеждаване.
– Готово.
И заключиха след нас.
После другият сценарист се оплакваше, че като отишъл да прибере филма след прожекцията, прожекционистите му отказали според инструкцията – ще го дадат само на мен!
И ето нова изненада! Директорката на Дома на киното, другарката Златкова, напуснала Осмомартенското тържество в Съюза на филмовите дейци и се върнала на своя пост.
Изтръпнах. Тя започна отдалече:
– Малина, Вие не сте ли поканили Съюза?
– А, как! Поканих лично Председателя и помолих да предаде на останалите.
Разбира се, бях му спестила част от информацията, за да не всявам смут в душата му – като например, какъв е филмът, който ще показваме.
– Странно, – каза тя, – станах и казах: „Отивам в Дома на киното, сигурно ще бъде много интересно.“ Три пъти! Всички взеха да се разсейват и се направиха, че не ме чуват.
– Загубата ще е тяхна! – казвам, а си мисля друго.
Боже, какво ще правя като започнат да прииждат! И Бог се обади!
– Знаете ли, – каза директорката, – имам една възрастна близка, на която винаги честитя 8-ми март.
– Моля Ви се, идете, аз съм тук! – като удавник се вкопчих в нейната близка.
Обърнах се и тръгнах към изхода, за да не види радостта ми и да се откаже. И в този миг чух неистов вик: „Малина!“. Там, където до скоро ме чакаше Георги Аврамов с пазарската си чанта, стояха директорката и един колега от „Екран“. Другарката Златкова беше пребледняла. Колегата беше изпълнил своя дълг – беше я информирал. Всичко беше изгубено.
– Малина, чуй какво казва този колега!
И той повтори това, което вече знаех, че прожекцията е забранена. Провалихме се, язък! Заради един… и изведнъж така му се разкрещях, че ги сащисах. Някой с абсолютна точност беше предал на Органите какво съм казала или Органите сами бяха предали на себе си.
По-късно възмутените членове на ПБ ще ме цитират пред другаря Живков и той ще изрече сакралните думи: „Какви са тези! И ние ги търпим и на заплата, и на хонорар!“
– Защо всявате паника?! Какъв ми е Никола Петров, та да ми забранява!
Горкият колега онемя, а другарката Златкова се успокои от „гнева Пелеев“ и отиде да честити 8-ми март на своята близка.
Ето това беше: „Скри филма в пазвата си и спаси прожекцията!“
В 16 ч нищо неподозиращото „кралско войнство“, начело с Жельо Желев, пристигна. Жельо Желев ни съобщи, че Петко Симеонов няма да участва, ако се стигне до учредяване на комитет. Нещо повече, бяха забранили на служителите от Социологическия институт да присъстват на нашето събрание!
Залата беше препълнена. На вратата, в последния момент, Георги Аврамов ми каза, че щели да предложат Георги Мишев за председател на Комитета, ако го учредим. Възразявам ли? Махнах с ръка. Не ми беше в този момент нито до председателя, нито до игрите им. Събранието и прожекцията все още бяха заплашени от присъствието на „неиндефицирани“ субекти. Трудно си пробивах път между правостоящите, за да стигна до сцената и да открия събранието.
По-натам всичко е известно: писмото на младите художници, „нажежената“ зала след прожекцията на „Дишай“, сърцатите слова на жените от Русе, научните изказвания на физици, химици, еколози и просто граждани, се редуваха с емоционалните изказвания на актьори, кинотворци, историци, писатели – хората се надпреварваха да вземат думата. И както му е редът – устав, управителен съвет – предложения, отводи – отвод си направи дори самият Стефан Гайтанджиев, други пък се самопредложиха. И стана! Нямаше нищо по-естествено от това да бъде учреден „Общественият комитет за защита на Русе“ с повече от 400 учредители.
Някъде около 2000 г. къщата ми в планината беше нападната от мишки. Бяха посегнали дори на луксозното издание с трудове на Ленин. Взех да преравям архива да спася каквото мога.
Попадам на някакви списъци – оригинали с трите имена на хора с адресите и телефоните. Не можех да се сетя чии са.
И изведнъж ми светна – това са списъците на учредителите на Русенския комитет, които аз скрих в планината, когато започнаха акциите срещу тях. Какво да ги правя сега? То отдавна се е забравило!
Но като се върнах в София, най-неочаквано ми се обади Велислава Дърева да ме пита дали не пазя някакви документи за Русенския комитет. Готвели с Георги Мишев книга с протоколите на Политбюро и разследване на създаването му. С радост ѝ дадох списъците да ги публикуват.
На представянето на книгата в Дома на киното слушах разговорите във фоайето. Много хора откриваха имената си във факсимилета с подписите на учредителите и се чудеха защо ДС не ги е привикала. Прелистих една книга невярваща. Беше отбелязано, че материалите са от архива на Георги Мишев. Само че списъците не бяха от неговия, а от архива, на който дори мишките не бяха посегнали. Подробности!
Но да се върнем години назад в онази утрин на 9 март 1987 г. Телефонът зазвъня от 7 часа: „Какво сте направили, какво сте направили?!“ – за партийните секретари разбирам, но и генералите бяха въвлечени – цялата държава се тресе.
“Покрих се” в монтажа и след обяд реших да се обадя в Съюза на филмовите дейци. Дано им е минало. Щом чу гласа ми, секретарката се развика: „Веднага да се явиш тук!“ Явявам се. И се започна: какво Русе, организирали сме „Зелена партия“, от ЦК звъняли от 8 ч и искали обяснение от тях, че са ни разпуснали! Крещяхме си взаимно. И накрая: „Двама души са отишли предния ден и са съобщили в ЦК какво ще правите, кои са те?!“
Другото не ми направи впечатление – очаквах го. Но последното ми се заби в главата.
Кои са те?
Влача се по „Раковска“ и ги прехвърлям човек по човек. Влизам в един магазин и о, ето човекът, който ми трябва. Нареждам се до него. Вижда ме.
– Какво правиш? – пита, все едно вчера не е бил на събранието.
– Бях в Съюза на филмовите дейци.
– И какво?
– Каквото ви казах.
Не му направи впечатление.
– Стефане, кои двама души са отишли и са казали в ЦК? – неангажирано повторих фразата на секретаря на Съюза.
– От вашите ли? – попита Гайтанджиев.
– Не от „вашите“, а от „нашите“!
Вървяхме, говори ми дълго кой колко го мразел и му пречел и т.н. Не ме интересуваха думите, слушах музиката на гласа му. Когато се разделихме, бях сигурна, че това е единият човек. За втория нямах съмнение.
Отидох у Желеви.
– Двама души са отишли и са казали в ЦК предния ден, – и написах имената.
– О, – каза той, – тогава ще се дистанцираме от тях.
И се дистанцираха от мен!
Желаещите да станат членове бяха много. Звъняха, търсеха ме отвсякъде знайни и незнайни. Носеха ми на крак молби чак в монтажа. Но като се разбра, че събранието не е разрешено от ЦК, идваха, крещяха да им върна молбите!
Цялата репресивна машина беше мобилизирана и хората се изплашиха. Намерих ги събрани в жилището на Гайтанджиев. Част от „нашите“. Аз се треса от безпокойство, че съм въвлякла в една авантюра толкова много хора, а те се изживяват като герои.
Надпреварват се – какви били страшни, какво били направили, как разказали играта на „онези“! Току подскачат до прозореца да видят дали ченгетата стоят отсреща. Не мога да се вредя да кажа нещо и аз.
– Регистрирахте ли Комитета?
– Не.
– Защо?
Дават някакви обяснения, от които ми става ясно, че този Комитет няма да бъде регистриран и няма да го бъде.
– Къде са документите?
– Ивайло Трифонов ги прибра.
Ето ти изненада!
Оставих ги да се плискат в самолюбието си като в собствения си сос и тръгнах по пътя на документите.
Обикаляме уличките около домовете на Желев и Трифонов да си говорим спокойно без „свидетелите“ под формата на микрофони. Само четирима сме – Желеви, Ивайло и аз. Ивайло, помръкнал и много изплашен, чувам го тихо да разказва на Жельо къде, кои го викали и кои стояли зад Русенския комитет в действителност.
– А бе, Ивайло, какви са тези глупости! Аз лично ви поканих! Аз сама написах поканата и я разпратих. Как може да им вярваш!
Ивайло, уви, не беше единствен. Вярват на Партията, няма да повярват на мен!
Имах чувство за вина. Комитетът си имаше легитимно ръководство, избрано от събранието – управителен съвет, председател, двама заместник-председатели, секретар и каквото там още е необходимо, но нали аз въвлякох толкова много хора в нещо, над което нямах вече контрол. Формално бях в ръководството, но ме бяха изолирали. Така нареченият Управителен съвет потъна, изчезна, изпари се.
Един млад инженер, с когото се познавах бегло покрай общи приятели, беше забелязал умисления ми и угрижен вид.
– Аз не участвам в такива работи, но виждам колко си притеснена. Искаш ли да ги обиколим с моята кола?
И с този доброволец обикаляхме София до късна доба да търсим храбри членове на Управителния съвет. Повечето не ги познавах, залата спонтанно предлагаше и ако предложеният не си направеше отвод, го приемаха. Е, имаше и такива, които бяха приети, въпреки отвода им. Как ме посрещаха само! Това не може да се разкаже. Хората бяха все едно подменени.
От всички, които обиколихме, само една жена, проф. Вера Михайлова, се държа достойно, не се изплаши и не се отрече. Последния, когото посетихме, беше един професор, когото бях запомнила на събранието заради настойчивостта му да влезе в Управителния съвет. С труд открихме адреса. Влязох сама. Още като чу за какво отивам, професорът запенен ме натика в ъгъла на малката си кухничка и взе да крещи:
– Вие ни излъгахте! Вие не сте питали ЦК!
– Моля Ви се, професоре, кой Ви е казал, че сме питали ЦК? И защо да питаме? За такива неща не се пита!
Русенският комитет не беше регистриран. В „Уикипедия“ е написано: „Комитетът не успява да осъществи никаква дейност, тъй като Централният комитет на Българската комунистическа партия и Държавна сигурност принуждават учредителите му да се откажат от действия.“ А аз ще прибавя: и защото „войводите“ бяха със заешки сърца.
Имаше много наказани, според заемания пост и членството в Партията. На мен лесно ми се размина – само ме свалиха от поста председател на Кабинета на младите филмови дейци, спряха ми работата над филма за процеса на Трайчо Костов и ми прибраха паспорта за чужбина. Но това са подробности.
За всеки началото на края започна по различно време. Човешката памет е нещо твърде ненадеждно. Стига човек да си е водил записки или дневници и реши да проверява кое как е било, може да се изненада каква пропаст има между спомена и случилото се. Така един страхливец се изживява като храбрец, един конформист и верноподаник се представя за дисидент, подлецът се е превърнал в морален ментор.
Огледайте се, вгледайте се, послушайте, прочетете внимателно кой какво е писал и говорил и какво пише и говори сега и ще се убедите.
За мнозина истинската 1989 г. настъпи далеч преди астрономическата, за други още не е дошла. И ако разрушаването на „Берлинската стена“ е важно, не по-малко важно е да разрушим стените в душите си.
Сега разбрахте ли защо плаках на 18 ноември 1989 г.? Ако не сте разбрали, прочетете го отново.
Тази статия е част от поредицата на „ФРОНТАЛНО“ за Съпротивата срещу комунизма. В публикуваните материали са събрани свидетелства и архивни документи за различни форми на съпротива срещу комунистическия режим в България /1944-1989 г./
Точно, вярно, човешко и предизвикателно! Браво, Малина!
Благодаря Ви за този текст! Благодаря за хубавите думи за Асен Владимиров и други приятели. Благодаря за точно разказаната история и вярната още тогава преценка за някои хора, писали се такива „дисиденти“. Рано или късно истината излиза наяве, въпросът е, че тези хора нито поискаха прошка, нито имат срам.