Епископът, когото комунистите разстреляха

Навършиха се 115 години от рождението на д-р Евгений Босилков, владика на Никополската католическа епархия, със седалище в Русе. Животът и делото му са пример за безкористна и безрезервна служба към вярващите и към Църквата. Босилков, разстрелян от комунистите през 1952 г. след скалъпен сталинистки процес, бе обявен за блажен от Папа Йоан Павел II през 1998 г.

В началото на XX-и век населението на Белене наброявало 3 000 души. Тук, на 16 ноември 1900 г. се ражда Викентий Босилков, приел по-късно името Евгений. През 1911 г. той постъпва в малката семинария на отците пасионисти в близкото село Ореш, а през 1913 г. вече е в Духовната семинария в Русе, където е седалището на Никополската епархия. На следващата година Босилков напуска България, след като е изпратен в Кортрайк, Белгия да продължи образованието си в ордена на пасионистите. Това съвпада с началото на Първата световна война и се налага той, заедно с монасите и други семинаристи да бъдат преместени в съседна Холандия. Завръща се в Белгия и на 29 април 1920 г. дава религиозни обети на церемония в град Ере, облича расото на пасионистите и приема духовното име Евгений.

Евгений Босилков се връща в Русе, където на 26 юли 1926 г. е ръкоположен за свещеник от епископа на Никополската епархия монсеньор Дамян Теелен. Въпреки желанието му да се отдаде на свещеническа дейност, настоятелите го пращат в Рим в Папския източен институт, за да завърши теологическото си образование. На 2 януари 1932 г. защитава докторска степен, като му е присъдена титлата доктор по богословие. Тема на дисертацията му е „За унията между България и Римската църква през първата половина на XIII век“. Евгений Босилков е изключително интелигентен и образован духовник, невероятен полиглот – владее цели 13 езика.

След завръщането си в Русе, Босилков е назначен за секретар на епископа на епархията Дамян Теелен и за енорийски свещеник. Сред католическата общност в крайдунавския град започва оживление благодарение работата на новия свещеник. Особено осезаем е интересът на младежта, която Босилков успява да увлече и да върне в църквата с ред негови инициативи. Той има голяма заслуга и за подобряване на отношенията с православната църква и издигането на доброто име на католиците сред гражданството.

„Когато враждебността на комунистическия режим към Църквата ставаше все по-сурова и заплашителна, Блаженият Босилков пожела да остане до своя народ, въпреки че съзнаваше риска за живота си. Не се поколеба да се изправи решително срещу бурята на преследванията.“

Папа Йоан Павел II

Затова не е чудно, че много вярващи протестират настойчиво пред епископа, когато той се принуждава да прати доверения си секретар за енорийски свещеник в село Бърдарски геран през юни 1934 г. По това време в католическото село, населено с около 2 000 българи, наследници на преселници от Банат и малко на брой немско малцинство, царят раздори и скандали, свещенослужителите били в крайно обтегнати отношения. Надеждите на епископ Теелен се оправдават. За много кратко време Евгений Босилков преобразява енорията на Бърдарски геран, а скандалите и търканията между местните остават само спомен. Младежта на селото е възхитена от новия енорийски свещеник, който освен, че ги подготвя да бъдат добри християни, участва наравно с тях в най-различни занимания – играе футбол, устройва излети и екскурзии и други забавления. Организира детски и младежки хор, преподава пеене и музика. Босилков става председател на основания от него в селото футболен отбор „Ураган“, както и на колоездачното дружество „Ястребите“, на женския волейболен отбор на Бърдарски геран. С неговата енергична дейност е основано читалище, правят се прожекции на филми, организирана е кухня за бедните.

На 6 август 1946 г. внезапно умира монсеньор Дамян Теелен, епископът, бил начело на Никополската епархия в продължение на 30 години. Предвид сложната обстановка в страната след началото на съветската окупация и започналите репресии, на 13 август Папата назначава Евгений Босилков за апостолически администратор. Сред първите му задачи е да обходи всички кътчета на епархията и да вдъхне вяра и кураж на вярващите. Чрез папски декрет от 26 юли 1947 г. д-р Евгени Босилков е назначен за епископ на Никополската епархия. Церемонията по възвеждането на Босилков в епископски сан се провежда на 7 октомври 1947 г. в катедралата „Свети Павел от Кръста“ в Русе. Те е ръководена от пловдивския епископ от латинския обред Иван Романов, заедно с епископите Иван Гаруфалов и Кирил Кутрев от източно-католическия обред и в присъствието на апостолическия делегат в България монсеньор Франческо Галони. На тържеството присъстват над хиляда гости – повечето от Белене, родното място на Босилков. Сред множеството са още представители на православната църква и на други служения, на правителството, консулите на Франция, Италия и Румъния.

В същото време новата атеистична комунистическа власт подлага на гонения представители на различните религиозни общности в страната. В ход е пропагандната машина на режима. В страха си хората започват да се отдръпват от църквата, а младите, по думите на самия Босилков, под влиянието на комунистите не само се отдалечават от вярата, но и застават срещу Бога. Едва ръкоположен за епископ, той започва обиколка на епархията, за да е близо до своите енориаши и до своите свещеници – да им вдъхне кураж и сили, да бъде с тях и в добро и лошо.

В своите епископски послания към клира и вярващите Евгений Босилков решително се изправя срещу атеизма, проповядван от комунистите и изразява своята непоколебимост да се бори за Христовата вяра. Режимът „търпи“ религиозните свободи за пред очите на западните съюзници до подписването на Парижкия мирен договор през 1947 г. От 1948 г. религиозните празници са отменени и са превърнати в обикновени работни дни, а църковните прояви извън храмовете са забранени. Това бележи и краят на социалните дейности на католическата църква. Затворени са болници, сиропиталища, детски градини, социални домове, учебни заведения, кухни и др. католически институции. Католическият печат е забранен. Следва закон за религиозните култове от 1949 г., който забранява на всички мисионери чужденци, чиито конгрегации се намират извън България, да извършва свещеническа дейност на територията на страната. Българските епископи предварително са получили текста на закона и са повикани да го подпишат. По този повод Босилков споделя на своя провинциален настоятел в писмо: „Аз вече категорично отговорих, че никога няма да го подпиша. И знаете ли какво ме очаква? Разбира се, решетките. Готови са да ни унищожат. Не се колебая нито за момент и се подготвям за най-лошото. Следите от нашата кръв ще станат гаранция за едно прекрасно бъдеще на Църквата в България.“

През лятото на 1948 г. на Евгений Босилков е разрешено да напусне България и той посещава Рим и Холандия, за да се види със своите духовни братя. Те го съветват да обмисли възможността да остане в Италия, тъй като са наясно, че свободата и животът му ще бъдат в опасност в болшевишка България. Евгений им отговаря така: „Аз съм пастир на моето стадо, не мога да го изоставя, трябва да бъда с него. Това, което страдат моите свещеници и верни, трябва и аз да изстрадам.“

На 17 септември 1948 г. Босилков е приет от Папа Пий XII. Двамата имат продължителен разговор, в който епископът на Никополската епархия информира Папата за положението в България, за проблемите пред народа и Църквата и изразява решимостта си да се върне обратно и да остане верен на него, дори със цената на живота си.

През 1949 г. комунистическото правителство едностранно преустановява отношенията ни с Ватикана. На апостолическият делегат монсеньор Франческо Галони е забранено да се завърне в България. Чуждестранните мисионери са принудени да напуснат страната. Евгений Босилков е най-младият, но и най-влиятелният сред епископите и е истинска опора за католическата църква в България. Висши членове на комунистическото правителство на няколко пъти са увещавали епископ Босилков да влезе в Отечествения фронт и да оглави нова „българска народна църква“, която да обедини всички католици у нас. Условието е, той да се отрече от Папата и да прекъсне връзките с Ватикана. Сред най-настойчивите е бил и Карло Луканов, баща на Андрей Луканов и самият той католик по майчина линия. Владици от православната църква, минали на страната на комунистите, също били използвани да оказват влияние в тази посока над Босилков. На 5 юни 1952 г. той е бил поканен на официален обяд с Карло Луканов и Цола Драгойчева. Предлагали му кола, вила, пари и други облаги. На това Босилков категорично се противопоставил и отхвърлил всички предложения, завявайки че ще остане верен на католическата църква и на Папата. Факт е, че докато в другите изповедания властите намират не малко предатели, включително свещенослужители, които минават на страната на комунистите, в редиците на католическата църква няма сведения за такива предателства по това време.

След провала на комунистическата власт да подчини католическата църква в България и да я откъсне от Ватикана, започват гоненията и репресиите, завършили със скалъпени сталинистки процеси срещу свещениците и пълна конфискация на имуществото й. На 16 юли 1952 г. епископ Босилков е арестуван от Държавна сигурност, докато е в една вила на църквата, намираща се в планината Люлин над София. Няколко дни по-рано, докато той е там, милиционери правят обиск в малката вила, като търсят радиостанция и оръжия, но не намират нищо. Същото се повтаря и в ранното утро на 16 юли. Оръжие и радиостанция не намират, но откриват една открита пощенска картичка от Холандия, която описват в протокола като „чужда кореспонденция“.

Факсимиле от прокола при ареста на епископ Босилков на 16 юли 1952 г.

Всъщност, по това време са арестувани още много свещеници и няколко цивилни лица, свързани с католическата църква, общо 40 души. Милицията и Държавна сигурност обискират много католически църкви и други имоти в цялата страна, „фабрикуват“ се доказателства, започва изтръгването на „самопризнания“. Всичко това се прави с цел подготовката на предстоящия съдебен процес.

По време на процеса епископ Босилков поема върху себе си отговорността, като до последно се опитва да оправдае своите съпроцесници от повдигнатите им обвинения, отговоря прямо, честно и свободно, като на моменти поставя в неудобно положение съдебния състав. С достойнство приема смъртната присъда.

Сестра Габриела Босилкова, племенница на епископ Босилков, свидетелства: „От 16 юли до 29 септември нищо не знаехме и не чувахме за него. Знаехме само, че през това време бяха арестувани много свещеници. Един ден преди да започне съдебния процес, бяхме повикани в милицията, където ни казаха, че на 29 септември, понеделник, ще започне процесът на католическите свещеници и роднините, които имаме подсъдими свещеници, трябва всеки ден им носим храна. Така започна процесът. Имаше заседания преди и след обед. Входът беше свободен. Ние, двете сестри (със сестра Чечилия – б.р.), присъствахме през целия процес, който трая от понеделник, 29 септември, до петък – 3 октомври 1952 г. Тъй като не намериха, Слава Богу, нито Владика, нито свещеник да се съгласи с тях да откъснат католическата църква от Светия Престол, решиха да ги оклеветят като шпиони на Ватикана и капитализма.

По време на следствието милицията, използвайки всякакъв вид тормоз и мъчения – глад, разпит, мъчения, безсъние, много народ в една килия, морално насилие да признаят това, което те искат от тях с техен личен подпис срещу Светия Отец Папата, срещу техните учители, където те се учели на запад, постоянните заплахи и обиди, подсъдимите излязоха първия ден на процеса почти неузнаваеми. Към всеки подсъдим имаше придаден по един милиционер.

Целият процес беше монтаж, за да ударят Католическата църква в България, която Сталин наричаше „враг номер едно“ за неговия режим. Всички юристи и студенти, присъстващи на този процес, бяха също на това мнение, че всичко беше монтаж, за да заблудят народа и така да бъде унищожен елитът на Католическата църква в България, да всеят страх и мълчание в останалите, като наистина този страх и мълчание продължи около 40 години.

И така, процесът продължи, понеделник, вторник. Чичо Евгени се обърна да ни потърси в публиката и с жестове благодари за храната и кафето, които му носехме със сестрата. Беше весел. В сряда, след като завърши сутрешното заседание, дадоха петнадесет минути свиждане на всеки подсъдим със своите близки, като присъстваше, разбира се, милиционер. Ние, двете сестри, се радвахме много, че ще се видим. Монсеньор Евгени веднага запита какво е мнението на хората, дали ще повярват на това, за което ги обвиняват, знаят ли, че всичко е лъжа. Успокоявахме го. Действително мнението на всички беше, че целият процес е монтаж. След това той ни запита какво знаем за Отец Фортунат Бакалски. Казахме му, че на 15 август в църквата „Свети Йосиф“ в София дойде след Литургията един пощальон, които носеше една бележка, на която пишеше, че Отец Фортунат е починал от естествена смърт. Но Монсеньор Босилков ни каза, че е убит зверски. „Бяхме в съседни килии – продължи Монсеньор Босилков – и аз чувах неистови викове и крясъци, когато го измъчваха. По едно време при мен дойде моя следовател и ми каза: „Босилков, искаш ли да видиш Фортунат, за да знаеш какво те очаква и тебе?“ Отговорих му, че е достатъчно това, което чувам.“

В четвъртък процесът продължи. Всеки подсъдим имаше защитник адвокат. Обаче адвокатите бяха прокурорски, нямаха право да защитават подсъдимите от това, което искаше прокурорът.

В петък – 3 октомври – последния ден на процеса, следобедното заседание започна в 15 ч. Последна дума, самопризнания и в 18 ч. трябваше да бъдат обявени присъдите.

Съставът на съда излезе. И всички подсъдими и публиката чакахме до 21 ч. Едва тогава бяха произнесени присъдите, четири от които смъртни:

1. Монсеньор Евгени Босилков

2. Отец Камен Вичев

3. Отец Йозефат Шишков

4. Отец Павел Джиджов

Така, започналият на 29 септември процес срещу католически свещеници завърши на 3 октомври – празника на Малката Света Тереза.

Архивни кадри от процеса срещу католическите свещеници през 1952 г.

Същата вечер, след произнасянето на присъдите, излизайки от Съдебната палата, в антрето се сбогувахме с чичо Евгени от далече, махайки с ръце. Беше весел.

Още същата вечер неговият адвокат ни каза: „Утре, събота – не, неделя – не, понеделник – 6 октомври, ще отидете в Централния затвор и ще искате свиждане със затворника Евгени Босилков, без да казвате друго, все едно, че е редовен затворник.“

Понеделник бяхме в затвора. В една голяма зала, в която имаше железен коридор, както в един цирк за животни, идваха осъдени на смърт за среща с техни близки. Имаше много народ и беше много шумно. От 9 сутринта до 12 на обяд ние не бяхме повикани. На обяд отговорникът от милицията съобщи, че тези, които не са повикани, да се върнат следобед в 14 ч. Ние, двете сестри, помислихме, че адвокатът ни е казал да отидем в затвора за утеха и останахме да чакаме хората да излязат. Бяхме последни, когато чухме да съобщават: „Кой беше за Евгени Босилков?“ Веднага се върнахме и видяхме чичо Евгени в този железен коридор, воден от един милиционер. Имаше верига на ръката и единия крак. Бяха ни посъветвали да му кажем да иска помилване и му казахме. Той ни отговори: „Не! Чувствам, че Бог ми е дал благодатта на мъченичеството и приемам смъртта! Дяволски мъчения!“ Ние плачехме, но той ни каза: „Не плачете, Дева Мария няма да ви остави, въпреки че мене ми е много мъчно, че оставате сами. Не съм се отказал нито от Църквата, нито от Светия Отец Папата, нито от Дон Галони! Поздрави на моите братя /от които двама бяха живи/ и на всички познати в Холандия и Белгия. Вас двете ви моля да останете още в София. Утре ми донесете две одеяла, защото спя на цимент, малко пари и сухи плодове и това правете всяка седмица, докато съм в централния затвор.“

Следващия ден занесохме каквото искаше и така продължихме, без да го виждаме, до 18 ноември, като изпращахме сухите плодове в една малка кошничка, която той връщаше обратно с подпис „Евгени“, което означаваше, че я е получил. Това продължи, както казах, до 18 ноември, когато кошничката я върнаха пълна. Тогава ние двете разбрахме, че се случило нещо лошо и отидохме пак в затвора. Там пуснаха само мене, като най-близка негова роднина, да вляза да искам обяснение. Приеха ме в една стая, където стояха трима души – единият униформен, вторият цивилен и третият, облечен в бяла престилка и с папка в ръка. Разпитът води униформеният. Първият въпрос беше: „Какво искаш?“ Казах: „Дойдох да ми дадете обяснение какво се е случило с моя чичо Евгени Босилков – владика на северната католическа епархия в град Русе, които преди един месец беше осъден на смърт, но присъдата не беше изпълнена. Аз му пращах сухи плодове и пари с една кошничка, която се връщаше празна с негов подпис. Вчера, 18 ноември, кошничката се върна пълна. Кажете ми, каквото и да се е случило, дори най-лошото, защото той има още двама братя, които искат да знаят неговата участ.“ „Да, ще ти кажем…“ – и извади от папката една лента бял лист – широка пет сантиметра и дълга около 40 см и почна да чете – Евгени Левиджов Добрев Босилков – екзекутиран на 11-а дата, 11-и месец, 1952-а година.“

Прочетох го и аз и казах: „Това не е чичо ми!“ „Защо?“, казва той. „Защото той няма четири имена.“ Отговаря: „Ти нищо не знаеш. Ние в затвора им даваме имена в повече. Така ги кръщаваме.“ „Добре – казах аз – дайте ми това листенце за доказателство!“

Той имаше лична карта, очила, часовник, портфейл. „Личната карта отива по етапен ред, ще я търсиш в Русе – ми каза – очилата как искаш да ги имаш, нали с тях трябваше да отиде до лобното място.“ Аз казах, че зная, че когато един е осъден на смърт чрез разстрел, му се връзват очите, в такъв случай не му трябват очила. Той ми каза: „Ти си проста, нищо не знаеш.“ Аз им казвам: „Да, вярно, зная само, че хората изчезват!“ Той казва: „Да, такива като чичо ти!“ После го попитах: „Кажете ми, къде му е гробът?“ „Гробът на такива разбойници не се казва! Но, ако искаш, за твоя утеха, иди в централните гробища. Има един парцел към края на гробищата, казва се „Белите кръстове“. Може би ще намериш името на чичо си! Искаш ли нещо друго? Искаш ли да вземеш за спомен дрехите му?“ Да, искам!“, казвам аз.

Заведе ме в една голяма зала и ме остави сама да чакам. До момента чувствах голяма сила в себе си, но когато се подаде един милиционер с раницата, с която му бяхме занесли одеялата и разтвори пред мене всичко, като видях расото, с двете ризи и другите вещи, почнах да плача на глас. Милиционерът искаше от мене да броя, а той да направи опис какво предава, но аз не бях в състояние. Отнасяше се много добре през цялото време, докато описваше и прибираше дрехите обратно в раницата, казваше ми: „Не плачи, съдба човешка.“ И така ме изпрати до портиерната, където ме чакаше моята сестра Чечилия. Отидохме си в къщи. От него ден нататък ходихме на гробищата. Нищо. Не ни дадоха смъртен акт. С най-малкия брат на Монсеньор Босилков – Николай – ходихме в Общината в Русе за смъртен акт – пак нищо.“

Сестра Габриела споменава още, че по това време започват да се разпространяват слухове, че Евгений Босилков е жив, че е в лагера на остров Персин край Белене, че са го видели в еди кой си затвор, дори, че бил изпратен в Сибир. Всички тези слухове, според нея, били разпространявани от Държавна сигурност с цел да се заблудят хората, че не е бил убит. Органите на ДС изпращали хора при нея, както и при родителите й, с цел да чуят какво те мислят по въпроса.

За всички е ясно, че смъртните присъди на епископ Босилков и на тримата свещеници са написани в Москва от Сталин, а съдът в България просто ги произнася. Процесът е кулминацията в разгрома на Католическата църква в България, подготвен от болшевиките. В папските справочници Евгений Босилков фигурира като епископ на Никополската епархия чак до 1975 г. 23 години българската държава мълчи за убийството му, отказва да издаде смъртен акт, гробът му така и си остава неизвестен. На 27 юни 1975 г. българска държавна делегация е на аудиенция във Ватикана. Папа Павел VI пита в прав текст комунистическия диктатор Тодор Живков за съдбата на епископа на Никополската епархия и той му потвърждава, че Босилков убит в затвора през 1952 г.

27 юни 1975. Тодор Живков признава пред Папа Павел VI, че епископ Босилков е бил убит в затвора през 1952 г.

Върховният касационен съд на България оправдава Евгений Босилков на 5 май 1999 г. В решението си съдиите посочват, че по делото от 1952 г. присъдата е постановена при особено съществени нарушения на процесуалните правила и липса на доказателства за виновност на подсъдимия. ВКС посочва още, че в мотивите на издадената присъда липсват каквито и да е фактически и правни констатации. Вместо това, през 1952 г., съдът е дал ясно да се разбере какви са политическите му пристрастия, цитирайки на много места Ленин и други идеолози на комунизма, или използвайки квалификации. Например: подсъдимите са наречени „стари шпиони“, а папа Пий XII – „най-злокачественият шпионин и заговорник против световния мир“. Освен това следва заключението на ВКС, че под маската „правосъдие“ процесът по същността си не е бил нищо друго, освен репресивна проява срещу инакомислещи хора.

Процесите по канонизация на Евгений Босилков като мъченик за вярата започват на 27 октомври 1985 г. След стриктни юридически процедури, многобройни свидетелства, събирани в България, Италия и Холандия, на 26 март 1994 г. мъченичеството му е официално признато от Светия Престол. На 15 март 1998 г. Папа Йоан Павел II провъзгласи Евгений Босилков за блажен на церемония в базиликата „Свети Петър“ във Ватикана. Той е и първата жертва на комунистическите режими в Източна Европа, провъзгласен за блажен. Другите трима отци успенци Камен Вичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков, също разстреляни от комунистите, бяха обявени за блажени от Папа Йоан Павел II на 26 май 2002 г. по време на посещението му в България. Всяка година на 13 ноември католическата църква почита четиримата български мъченици, жертви на комунистическия режим.

12208746_10208114948821651_6958193651623291311_n

Папа Йоан Павел II:

„Босилков е една от многобройните жертви, които атеистичният комунизъм погуби“

popejpII

„Епископът мъченик Евгений Босилков се потопи в духовната канара, която е Христос. Следвайки вярно харизмата на основателя на своята Конгрегация – Св. Павел от Кръста, той съхрани жива духовността на Страданието. Посвети се безрезервно на пасторалната си служба в поверената му Християнска Общност, посрещайки непоколебимо върховното изпитание на мъченичеството.

С това Епископ монсеньор Босилков се превърна в бляскава прослава на Църквата в своята Родина. Неустрашим свидетел на Христовия кръст, той е една от многобройните жертви, които атеистичният комунизъм погуби в България и другаде в своята програма за унищожение на Църквата. В тези времена на преследвания мнозина гледаха към него и от примера на неговата смелост почерпиха сили, за да останат докрай верни на Евангелието.

Щастлив съм в този празничен ден за българската нация да отдам почит на всички, които, като монсеньор Босилков, заплатиха с живота си безрезервната си принадлежност към Вярата. Монсеньор Босилков съумя да свърже по възхитителен начин мисията си на Свещеник и Епископ с интензивен духовен живот и постоянна грижа към нуждите на събратята.

Днес ни се представя като изтъкната фигура на Католическата църква в България не само заради своята широка култура, а и заради постоянната икуменична бдителност и героична вярност към Престола на Петър. Когато враждебността на комунистическия режим към Църквата ставаше все по-сурова и заплашителна, Блаженият Босилков пожела да остане до своя народ, въпреки че съзнаваше риска за живота си. Не се поколеба да се изправи решително срещу бурята на преследванията. Когато предусети, че е близо до върховното изпитание на мъченичеството, писа на супериора на религиозната си провинция: „Имам кураж, за да живея, надявам се, че ще имам и кураж да посрещна и най-лошото, оставяйки верен на Христос, Папата и Църквата.“

И така, този Епископ и мъченик, който през целия си житейски път се стремеше да бъде на висотата на Добрия Пастир, го постигна по неповторим начин в момента на смъртта, като свърза кръвта си с тази на жертвения Агнец за спасението на света.“

Из словото на Папа Йоан Павел II при обявяването на Евгений Босилков за блажен, 15 март 1998 г.


Материалът е подготвен от екип на „ФРОНТАЛНО“ по текстове на отец Пиерлуиджи Ди Еудженио и на сайта Bosilkov.com

Тази статия е част от поредицата на „ФРОНТАЛНО“ за Съпротивата срещу комунизма. В публикуваните материали са събрани свидетелства и архивни документи за различни форми на съпротива срещу комунистическия режим в България в периода 9 септември 1944 г. – 10 ноември 1989 г.

Напишете коментар