За корупционния генезис на българския преход

koruptsionna-bulgaria

Въведение към фундаменталното изследване на Едвин Сугарев, Христо Христов и Петър Бучков.

Книгата, която държите в ръцете си, е първият том от реализацията на един проект с тригодишен хоризонт, финансиран от Фондация „Америка за България“ и посветен на историята на корупцията в годините на българския преход. Според авторите на този проект четвъртвековната дистанция, която ни дели от 10 ноември 1989 г., е напълно достатъчна, за да разглеждаме явлението в неговото развитие от гледна точка на един исторически осмислен период.

Корупционните практики и процеси неизменно са в дневния ред на България през всичките години, които радикално промениха както българското битие, така и самосъзнанието на българите. Те често са в светлината на прожекторите – обговаряни, изследвани и анализирани в редица заслужаващи уважение изследвания, правени от ангажирани с тази материя граждански структури като Центъра за изследване на демокрацията, Коалиция „Антикорупция“, Центъра за либерални стратегии и много други. За разлика от повечето изследвания обаче ние не се занимаваме с теоретичните или социологическите аспекти на тази проблематика. Нашият подход е исторически – разглеждаме корупционните схеми, сюжети, техните взаимовръзки и развитие в големия наратив на българския преход.

Трябва да признаем, че изпитвахме доста колебания, преди да се заемем с тази толкова главоболна и мащабна задача. Когато човек се заеме с разработването на корупционната проблематика, първото, което трябва да преодолее, е естественото отвращение от нещата, които изследва и осмисля – и от прецедентите, които му се налага да анализира.

Още преди да започнем работата си по този проект, знаехме, че ни предстои да навлезем в друга една България – много по-различна от видимата и официално описваната в историческите текстове. В една държава без ясни очертания, с размити граници, обитавана от неясни, призрачни сякаш силуети, в която нищо не е това, за което се представя. В пространства на привидности, изпълнени с опасни урви и джендеми, които трудно можеш да избродиш, камо ли да разбереш. Една тайна територия, съвпадаща с националните ни граници, чиято история изяжда нашето бъдеще, умъртвява надеждите, подиграва се с идеалите – корупционната България.

Всички знаем, че тя съществува. Усещаме направо с кожата си нейната наличност вече повече от четвърт век, долавяме как сенките й проникват в душите ни, как сърцата ни се смразяват  от нейната отрова. Да, корупцията вече е част от нашето ежедневие, но е и нещо повече – предопределящ живота ни фактор, раково образувание, което постепенно се разраства и поразява жизненоважните клетки на битието ни. Тя се развива по собствена логика и закони, но нейното присъствие угнетява и обезкуражава – особено младите поколения, за които социалистическа България не е част от жизнения им опит. Те не могат да разберат как и защо става така, че недопустимото в цивилизованите страни е допустимо в родината им, която уж принадлежи към тях; защо спрямо корупционните практики се проявява толкова странна търпимост; защо справедливостта, която е основна ценност в старите демокрации, тук е мит, който няма нищо общо с реалността.

Но не по-малко болезнено приемат днешната корупционна България и тези, които са преживели духовния подем от разпадането на комунистическата система, които са били част от възторзите и надеждите, с които стартира промяната. Те не могат да повярват, че днешните реалности са това, за което са се борили и в което са вярвали. И са прави – днешните реалности не са мечтаните от тях. Те са извратената гримаса на псевдодемокрацията – карикатура, надсмиваща се над идеалистичните визии от началото на прехода.

Необяснимата толерантност към корупцията, демонстрирана от всички държавни институции след 10 ноември 1989 г., разочарова и отчайва. Все пак не става дума за година или две – става дума за повече от четвърт век и за период, в който повечето източноевропейски страни надживяха детските болести на демократичното си развитие. В България това не се случи – дори напротив – обществените ценности и нравствеността претърпяха регрес. Корупцията и свързаното с нея морално безразличие се оказаха дотолкова ежедневни, че се превърнаха едва ли не в нормални, осветени от традицията норми.

Именно на тази изтощителна ежедневност се дължи традиционното вече недоверие на българина към обществените институции – и особено към тези, които са свързани с правораздаването. Нещо повече – нравственото ни изтощение от непрекъснато развиващите се и произтичащи един от друг корупционни скандали предизвика недоверие към политиката като инструмент за общото добруване – а това води до отказ от общностно дело, до следване на собствени и егоистично мотивирани стратегии за оцеляване. Случи се най-страшното, което можеше да се случи в един преход от диктатура към демокрация: гражданското съзнание остана недоразвито, българите не дораснаха от поданици до граждани.

Всъщност корупцията и злоупотребата с власт се оказаха основен проблем за страната ни – много по-страшен от икономическите и социалните проблеми. Те са сред основните причини за драматичния провал на българския преход към демокрация, който така и не завърши, защото неговият край може да бъде търсен не в новите политически реалии, не в новото законодателство и новите административни структури, а в ангажираното съзнание на хората и в техния усет за свобода – в разбирането, че всеки е господар на съдбата си и може да я гради по своя собствена воля, без обаче тази воля да прекрачва нравствените принципи и да погазва добруването на общността.

Проказата на корупционните практики нямаше как да остане незабелязана. Тяхното пагубно въздействие върху българския обществен живот бе многократно идентифицирано в мониторинговите доклади на Европейската комисия и потвърдено с безпрецедентни мерки – като спирането на европейското финансиране по програма „Фар“ на 25 ноември 2008 г. или като ясно заявената перспектива страната ни да бъде отделена от Румъния и над нея да бъде продължен мониторинговият контрол, оповестена от Жан-Клод Юнкер на 15 февруари 2016 г.

В проучванията на корупционните процеси в Европа България неизменно присъства на едно от челните места – според това на Rand Europe например, проведено през 2016 г., България, Румъния и Хърватия са най-корумпираните страни в Европа, като корупцията струва на Европейския съюз (ЕС) над 100 милиарда евро годишно. Нещо по-лошо – България неведнъж е визирана от информационните агенции като най-корумпираната държава в Евросъюза – и като страна, чиято корупция се развива „като рак в тялото на ЕС“.

Можем само да си представим колко скъпо заплаща страната ни за подобна слава. Големият отлив на чуждестранни инвестиции е очевидното пряко следствие от нея; продължаващата вече десетилетия миграция на младите и кадърни българи извън страната – също. Но има и други пагубни, трудно преодолими ефекти: благодарение на корупционния климат у нас партньорите в европейската и евроатлантическата общност, към които България принадлежи, постепенно губят доверие в надеждността на нашето партньорство. И тази загуба на доверие има своите основания – корупцията у нас постепенно се превръща в инструмент за промяна на геополитическата ориентация на България и за подмяна на нейните външнополитически приоритети.

Ако трябва да обобщим своите мотиви за реализацията на настоящия проект, то те са следните: широкото разгръщане на корупционните практики във всички сфери на обществения живот, липсата на реални усилия от страна на държавата да обуздае този процес, практически неработещата съдебна система и драматичната липса на справедливост са сред най-сериозните фактори, които спъват развитието на гражданското общество и предизвикват мащабна емиграционна вълна, която изправя страната пред драматична демографска криза. Наличието на постоянно присъстващи корупционни скандали, засягащи премиери, министри и народни представители – както и фрапиращият отказ да бъде потърсена отговорност за извършените от тях престъпления, девалвират не само демократичните ценности, но и доверието в политическото като цяло – и вместо отговорност и свобода произвеждат единствено цинизъм, нравствено безразличие и безогледен стремеж към лично оцеляване и просперитет.

Благодарение на корупцията, превърната в негласна държавна политика, четвърт век след началото на прехода държавните институции са превърнати в марионетки на паралелната тайна власт, упражнявана от олигархически структури, изградени най-често от остатъчната мрежа на бившата Държавна сигурност (ДС) и натрупали мощ и влияние по престъпен и нечестен начин. Корупционните реалности от 2013 и 2014 г., придобили известност като модела „Кой?“, представляват красноречиво доказателство за това, че корупционните практики са овладели държавните институции в степен, която застрашава националната сигурност и представлява пряка заплаха за държавността.

В резултат на всичко това както сред външните наблюдатели, така и сред самите български граждани се затвърди мнението, че докато другите държави си имат мафия, в България мафията си има държава. Корупционните практики създадоха прецеденти на обвързаност между държавата и организираната престъпност, които са абсолютно немислими в цивилизования свят – като нерегламентирани срещи на гангстери със самия министър на вътрешните работи или назначаване на лица, свързани с организираната престъпност, на ключови длъжности в най-могъщата тайна служба в държавата. Българските бизнесмени бяха принудени да разберат, че техните начинания могат да имат успех единствено при добре заплатена политическа или административна подкрепа. Външните инвеститори бяха отблъснати, а непрекъснатото преточване на държавни активи в частни джобове затвърди позицията на България като най-бедната страна в ЕС.

Тези систематично развиващи се процеси превърнаха корупцията в основен фактор във вътрешната политика на страната. Днес бихме могли да кажем, че историята на българския преход към демокрация е до голяма степен предопределена от корупционни интереси и практики, които се развихриха благодарение на неяснотата и неустановеността, свързани с разпада на тоталитарната система. В този смисъл историята на българската корупция е до голяма степен и история на българския преход, който донесе на България не реална, а имитативна, фасадна демокрация.

Разбира се, българската корупция често е попадала в центъра на общественото внимание. Това обаче става под формата на медийни скандали или политически мотивирани обвинения, чрез които настоящите властници си разчистват сметките със своите политически опоненти. Липсва обстойно и задълбочено изследване, което да проследи развитието на корупционните практики в исторически план и да анализира политическата отговорност за тяхното вездесъщо присъствие по разбираем за българските граждани начин.

Иначе казано – за корупцията в България се говори, но това говорене не произвежда памет. Корупционните скандали се застъпват с честота, при която никой не си спомня какво се е случило само преди месеци; видни корупционери и печално известни със своите корупционни практики партии се явяват отново и отново на избори – и биват избирани дори независимо от факта, че само преди броени години са докарали страната до национална катастрофа. Съзнателното култивиране на амнезия за случващото се през периода на прехода е важен стратегически приоритет за политическите структури, чиито управленски мандати са белязани с най-висок корупционен потенциал.

В този смисъл според нас написването на история на българската корупция по време на прехода към демокрация е приоритет, който реално би помогнал за формирането на гражданско общество и гражданско самосъзнание. Нещо повече: това е и единственият начин за информирано участие на българските граждани в изборния процес – за да бъде този избор съзнателен, те трябва да знаят кой кой е сред хората, на които делегират част от своите права, и чии интереси реално застъпват различните политически партии. Проектът за написване на история на корупцията е насочен към нейното историческо осмисляне, като това хвърля светлина и върху задкулисните връзки между политическия елит и организираната престъпност, както и върху влиянието на българската олигархия върху определени политици и цели политически партии. Редица явления от българския политически живот биха могли да бъдат видени в по-различна и по-автентична светлина, ако бъде видян корупционният подтекст на тяхното случване – такива са например комплотът срещу правителството на Филип Димитров и идването на власт на правителството на проф. Любен Беров, сблъсъкът на икономически интереси не само от български произход, който при управлението на Жан Виденов доведе страната ни до национална катастрофа, аферата Корпоративна търговска банка (КТБ) и много други.

Нещо повече – редица аспекти от външната политика на страната се оказват много пряко свързани с мащабни корупционни интереси, които неприкрито поставят под съмнение основните външнополитически приоритети на България – например нейната принадлежност към евроатлантическата общност. Такива са например корупционните интереси в българската енергетика, които се реализират на практика като политическа подкрепа в полза на руското влияние у нас.

И не на последно място систематичното, честно и задълбочено говорене за българската корупция е важно и като нравствен пример – като доказателство за редовия българин, че подобно говорене и поведение изобщо е възможно.

Проектът разгръща историята на корупционна България на три етапа, всеки от които ще бъде реализиран в по един том от бъдещото тритомно издание. Първият том, който вече държите в ръцете си, разглежда корупционните процеси от рухването на комунистическия режим на 10 ноември 1989 г. до банковия банкрут на България в края на 1996 г. и началото на 1997 г. Вторият том разглежда корупционните практики между 1997 и 2005 г. – по време на управлението на правителствата на Иван Костов и Симеон Сакскобургготски. Третият том разглежда периода от изборите през 2005 г. до наши дни – и ще бъде съсредоточен върху управлението на тройната коалиция на Българската социалистическа партия (БСП), Движението за права и свободи (ДПС) и Национално движение Симеон Втори (НДСВ), първия кабинет на Граждани за европейско развитие на България (ГЕРБ), правителството на Пламен Орешарски и втория кабинет на ГЕРБ, който управлява и в настоящия момент. Разбира се, тази периодизация е условна, но логиката на различните корупционни практики, разгледани в тяхното развитие, я прави поне донякъде естествена и логична.

За написването на настоящите статии са използвани документи от различни източници – от Централния държавен архив (ЦДА), от архивите на Парламентарната комисия за борба с корупцията, от архивите на МВР, от тематичните разработки на Българската телеграфна агенция (БТА), от личните архиви на авторите. Малка част от нашите документални източници е публикувана като факсимилета в самия том, друга част е маркирана в бележки под линия, трета част – и основно документи от личните ни архиви, можете да видите в дигитален вид в сайта на проекта corruptionbg.com. Работата, свършена от авторите, и особено от нашия технически сътрудник, е огромна по мащаб – прегледани са хиляди страници, за да се извлекат нужните факти и документи, въз основа на които правим своите изводи. Естествено, предвид деликатната материя, с която работим, се чувстваме длъжни да подчертаем, че статиите са авторско, а не колективно дело, и всеки от авторите носи пълната отговорност за съдържанието на своите текстове.

Откъде започват и как се развиват корупционните сюжети в разглеждания период – от 10 ноември 1989 г. до началото 1997 г., – когато страната преживява финансов колапс, който в прекия смисъл на думата може да бъде определен като национална катастрофа? Ако се вгледаме в развитието на корупцията след 10 ноември 1989 г., ще видим, че един от най-сложните въпроси е свързан с началния тласък на пределно сложните и динамично разгръщащи се корупционни практики. Или по-точно казано – въпросът е на какво се дължи тази динамика, дали корупцията в новата демократична държава се поражда естествено и се разгръща спонтанно, или самата корупция е инструмент, чрез който една определена каста реставрира своите временно напуснати властови позиции, като подменя идеологическите си опори, законодателно закрепени и разчитащи на силовите структури в дотогавашната Народна република, с икономическо могъщество, чийто потенциал гарантира тайна власт над обществените механизми с перспективата тази власт да се трансформира от икономическа отново в политическа?

Това е тежък въпрос, който поражда цяла верига от сродни питания. Например – влизали ли са корупционните практики в нечий сценарий? Имало ли е структури, стратегически изградени и подготвени да осигурят преливането на държавните активи в частни джобове, тъй като в крайна сметка корупцията е именно това – използване на институционални позиции за лично облагодетелстване, най-често за сметка на държавата? Имало ли е предварителни договорености за това как и с какви средства ще бъде извършен преходът от държавна към частна собственост?

Имало ли е тайни кръгове и мрежи, създадени от разпадащите се структури на бившата комунистическа държава, които са си поставили за цел да менажират самия преход по начин, който в крайна сметка осигурява не само недосегаемостта, но и бъдещата власт на комунистическата партокрация – или поне на нейните потомци?

Съзнаваме много добре риска да бъдем обвинени, че градим конспиративни теории. Въпреки това се налага ясно да заявим, че самата емпирика на корупционните процеси, тяхната логика и развитие предполагат положителния отговор на всички тези въпроси. Нещо повече – от наша гледна точка мнението, че корупцията в България е просто стихиен процес, тласкан единствено от човешката алчност, е твърде наивно и повърхностно. То не отчита реалиите, за които говорим в статиите от първата част на настоящия том, озаглавена „В зората на прехода“. Нашата гледна точка е, че самото разпадане на Източния блок и превръщането на двуполюсния свят в еднополюсен е стратегия, създадена много по-рано, вероятно в началото на 80-те години на ХХ в., когато за мозъчните тръстове на КГБ и други сродни служби става безпощадно ясно, че Източният блок не може да конкурира западния свят както във военно, така и в икономическо отношение, и че бленуваната световна революция и тържеството на комунизма са все по-трудни за поддържане митове. За да избегне практически неизбежния крах, Изтокът решава да разработи нова схема за оцеляване и да договори своята капитулация пред Запада по начин, който гарантира сигурността и бъдещия просперитет на посветените в тази стратегия персонажи.

Така се ражда перестройката – която малко прибързано беше обявена за начало на прехода към демокрация в страните от Източния блок. Тя логически прерасна в подобна „смяна на системата“, но далеч не беше безобидна капитулация пред политическите и икономическите реалии в края на ХХ в. – по-скоро бе спасителен сценарий, в който геронтофилските диктатури бяха пометени заедно с по-голямата част от антуража на диктаторите, но това беше направено по начин, който да извади на политическата повърхност „здравите сили“ в бившите компартии – и най-вече лидерите, свързани с тайните служби, тъй като именно те знаеха какво става, защо става така и какво ще се случва занапред.

Затова се налага да признаем, че колкото и изтъркана да е формулировката, че става дума за прехвърляне на политическата власт на икономически релси, тя в глобалния смисъл на думата има своите основания. Начинът, по който се развиха процесите в СССР и в другите страни от Източния блок след падането на Берлинската стена, говори ясно за единен сценарий, който, разбира се, включва национални модификации в зависимост от условията в конкретната страна. Някъде този сценарий се провали и страни като Чехия, Полша, Унгария и Прибалтийските републики успяха да се отърсят от рецидивите на комунистическата система и да поемат по качествено нов, демократичен път на развитие. Другаде този сценарий до голяма степен успя и затова споменатите рецидиви ни спъват на всяка крачка. За съжаление, именно към този тип бивши комунистически страни принадлежи и България.

Белезите на този сценарий са очевидни. Той предполага на първо място трансформация на бившите компартии в псевдодемократични. На второ – създаване на предпоставки избрани техни представители или свързани с тях фигури да се превърнат в най-мощната икономическа прослойка в държавата. На трето – създаване на механизми за контрол над медиите и за манипулиране на общественото мнение. На четвърто – проникване на хора от бившите служби в новосъздадените демократични партии и обществени структури с цел тяхното взаимно противопоставяне, корумпиране и обезсилване. На пето – рязко форсиране на криминогенната обстановка, създаване на мощни икономически групировки, които работят на ръба на закона и отвъд него и които по всякакъв начин пречат за разгръщането на нормален бизнес в съответната страна. И на шесто – но не и на последно по значение място, – максимално възможното разгръщане на корупционни практики и процеси, чиято функция е да стресират, обезсърчават и омерзяват нормалните граждани, като по този начин се дискредитира самата демокрация, както и вярата, че общото бъдеще зависи от усилията на всеки от участниците в демократичния процес.

В този смисъл е наивно и дори нелепо да се твърди, че корупционните практики са възникнали спонтанно благодарение на пробойните в новото законодателство и шансовете за бързо забогатяване, които новите обществени реалности предоставят. Нашата гледна точка е, че те не са спонтанни, а присадени, че трансформиращата се партокрация е хвърлила доста стратегическа мисъл и усилия, за да подготви почвата за тяхното разгръщане – не на последно място и защото именно с тяхна помощ се печелят пари и се постига прехвърлянето на нейната политическа власт на икономическа основа. В този смисъл границата между преди и след 10 ноември 1989 г., колкото и релефно очертана да ни изглежда, е проходима – най-малкото за стратегически изградените планове на бъдещите корупционери.

Една от митологемите на българския преход към демокрация впрочем е свързана с визията, че корупцията е дело на новите времена, че по време на социализма не е имало корупция, тъй като държавата се е управлявала от здравата ръка на комунистическата диктатура. Няма нищо по-погрешно от това – не само че има корупция, не само че тя е вкоренена практически навсякъде – при това на най-ниско битово равнище, но и в много отношения е законодателно закрепена – например чрез привилегиите, които имат партийните аристократи или бившите активни борци против фашизма и капитализма. След 1985 г. обаче мащабите на корупционните прецеденти рязко се променят и масовото мишкуване на партийния и стопанския елит за сметка на държавата се превръща в напрегнато натрупване на активи в тайни фондове и фирми зад граница.

Всъщност механизмите за първоначалното разграбване на националния капитал през годините непосредствено преди падането на режима на Тодор Живков са интересни и от гледна точка на типологията на този грабеж – най-малкото защото става дума за корупционни практики, които стартират в годините на перестройката, но продължават и по време на прехода, а някои от тях – и до ден днешен. Подходите на червените клептомани са доста разнообразни. Има проекти, чиято пряка и единствена цел има чисто криминален характер – да се откраднат едни пари.

Габонската афера е най-показателният пример в това отношение. Има също така проекти, които са криминални по своя замисъл, но при своето изпълнение издават и криминалния характер на самата държавна власт, с чието благоволение са се появили на бял свят, тъй като нарушават грубо и законите на страната, и международните правни норми: контрабандната търговия например, реализирана чрез неявните фирми на ДС, при която се транзитират предимно оръжие и наркотици, а се внасят луксозни стоки за висшата комунистическа номенклатура.

С оглед генезиса на корупционните процеси е много важно да се отбележи, че с рухването на режима на Тодор Живков тези криминално създадени контрабандни канали не изчезват, а напротив – развиват се, но вече не под директния контрол на ДС, а под контрола на създадената с нейни кадри мрежа от престъпни групировки. Нещо повече – посредниците, използвани при режима на Тодор Живков за тези контрабандни сделки, израстват по време на прехода като почитани престъпни фамилии, които много активно се включват в обновените контрабандни механизми, а и в редица други сектори на сивата икономика.

И най-сетне, има проекти, които са продукт на индустриалната гигантомания на комунистическите лидери и като такива често са скарани със здравия разум. Тук трябва да подчертаем, че комунизмът – и особено българският такъв – е диктатура на простаците над нормалните хора. Една от най-характерните черти на простака е, че се опитва да компенсира ниското си самочувствие чрез грандиозни по своите мащаби начинания, лишени от всякаква икономическа логика. Паметници на подобна идиотия в България има предостатъчно: „Кремиковци“, Заводът за тежко машиностроене в Радомир, „Плама“ – Плевен и прочее такива.

Но забележете – тук не става дума само за въпиюща икономическа неграмотност. Не – тези, които са били посветени в неизбежния край на Студената война и рухването на комунистическата система, са подкрепяли с охота и такива малоумни проекти. Подкрепяли са ги, защото са знаели две неща: първо – че тяхната реализация подчертава некадърността на старата партокрация, която трябва да бъде изметена от политическата сцена, и второ – че най-лесно се краде тъкмо от тях – и се краде в колосални мащаби.

Би трябвало контролът над тези най-мащабни и идеологически натоварени проекти да е най-стриктен, но това просто не е така. Когато такъв проект затъне в собствените си недомислици и се докара до ръба на банкрута, настъпва един период, в който всички са вдигнали ръце от него и тогава важи поговорката: куче влачи, диря няма.

Осъществяващата проекта номенклатура краде – както и каквото може, – защото знае много добре, че няма да има търсене на отговорност от нея, както не може да има и търсене на отговорност от по-голямото от тях началство: шефовете ще бъдат наказани с мъмрене или в краен случай – със строго мъмрене. Но крадат и тези, дето дават парите – те просто организират техните потоци така, че част от тях да попаднат в задгранични сметки. Или пък създават външнотърговски дружества, които паразитират върху загиващия от икономически недоимък проект и изсмукват неговите остатъчни ресурси.

Затова не трябва да се чудим, когато се хвърлят милиони и милиарди в предварително обречени начинания – каквито например са всички т.нар. „гиганти” на тежката металургия, но и проектът АЕЦ „Белене”, проходил също непосредствено преди 10 ноември 1989 г. Защото в много случаи целта не е да се построи нещо, което произвежда печалба, а да се стартира принципно нерентабилен или дори неосъществим проект, който произвежда административен хаос и загуби, но и условия за мащабна корупция, които позволяват част от пропилените държавни капитали да бъдат тихомълком присвоени.

Част от тези проекти са стартирани и приключени през годините непосредствено преди промените – реализиращите ги партийни лидери са направили каквото могат, откраднали са каквото е имало за крадене. Има обаче и други форми на политическа корупция, които спокойно прекрачват в новата демократична държава – например поддържаните от държавата контрабандни канали, по които се пренасят наркотици и оръжие за терористични режими и групировки, защото в случая на практика става дума за незаконни печалби, реализирани с благословията на самата държавна власт. Друг такъв пример са „неявните“ фирми на ДС, които крадат технологии или реализират незаконни търговски сделки, или т.нар. „валутна програма по второ направление“ и извършваните чрез нея търговски спекулации, които създават добра материална база за бъдещите нови капиталисти и от които междувпрочем преди промените се финансира добруването на висшите политически кадри на БКП от Пето управление „Безопасност и охрана“ (УБО), като в случая става дума за откровена корупция на държавно равнище, макар че нейното разгръщане е контролирано от ДС.

Когато контролът на ДС отпада, тези достатъчно мащабни звена на незаконна дейност се превръщат в ядра на корупционните процеси, като генерират тяхното разгръщане в неподозиран мащаб и размах. След институционалния разпад на контролиращите ги звена над тях остава мрежовият контрол на посветените в тяхната дейност и тази невидима, но ефективна и оцеляваща вече повече от четвърт век мрежа гарантира просперитета им – но вече в полза на икономическите групировки, които за броени години са набрали финансова мощ и са укрепили своя монопол във всички дейности от сивата и черната икономика. Тези групировки на свой ред съвсем не са възникнали случайно – те самите са мислени като инструмент на прехода, стартирал с т.нар. „перестройка“. Така контрабандните канали на държавата се превръщат в канали на мафията, а задграничните фирми на ДС, които разглеждаме подробно в настоящия том – в касички, които финансират трансформацията на държавната собственост в частна.

Този процес има достатъчно ясно забележими следи дори в законодателството на Народна репулика България – стига да е налице волята те да бъдат разчетени. Указ № 56 принадлежи към тях. По него например е регистрирана фирмата „Мултиарт“ на Илия Павлов – някогашният първообраз на „Мултигруп“. Друг пример – последният чисто комунистически парламент прави промени в банковото законодателство, благодарение на които става възможно придобиването на акционерно участие в търговските банки от частни фирми и лица, както и създаването на Първа частна банка (ПЧБ), Банката за земеделски кредит (БЗК) и други подобни емблематични структури, предопределили банковия банкрут на България в края на 1996 г. Тогава още няма не само закон за банките, но и елементарни нормативни документи, които биха могли да регламентират тяхната дейност и да гарантират някаква форма на контрол над тях.

Едно от най-красноречивите доказателства за скритите корупционни намерения на прехода към демокрация е рязкото нарастване на външния дълг след 1984 г. и необяснимото му прахосване по различни екзотични програми – като проект „Нева“ на ДЗУ – Стара Загора например, с помощта на който десетки милиони изтичат към набързо учредени компании в свободния свят. И едва ли е случайно, че именно през този период се множат явните и неявните външнотърговски фирма на ДС, в които държавните инвестиции са минимум 700 млн. щатски долара, а колко още са изтекли по секретни сметки и за тайни операции едва ли някога ще стане известно.

Външнотърговските централи също правят каквото могат, както и структурите, които работят по проекти зад граница. С наближаването на 10 ноември 1989 г. тези проекти придобиват уникални мащаби и странни форми. Голяма част от тях са чисто корупционни по своя характер и очевидно имат за цел определени субекти от свързания с икономиката елит да преживеят краха на социализма с достатъчно финансови ресурси, които да им позволят да просперират в новите условия. Габонската афера например принадлежи към този тип тайни проекти. Уникалното при нея е, че се наливат милиони във валута в една несъществуваща, изцяло измислена концесия. От сроден тип е и Либийската нефтена компания, въпреки че е плод на междуправителствено споразумение – едно авантюристично и на пръв поглед малоумно начинание, в което бяха прахосани близо 200 млн. долара. Колко от тях са прехвърлени по частни сметки и джобове, наистина никога няма да стане ясно.

След 10 ноември 1989 г. целта на това разрастване става видна – задграничните фирми късат връзките си със своите външнотърговски централи, самоприватизират се или пък техните ръководители създават паралелни частни фирми, а дотогавашните остават като черупки без съдържание. Що се отнася до външния дълг, между 1984 и 1989 г. той нараства от 4 млрд. на 10,6 млрд. долара, като непосредствено след 10 ноември 1989 г. двете правителства на Андрей Луканов на практика стопяват целия валутен резерв на страната, възлизащ на близо 2 млрд. долара и при формирането на правителството на Димитър Попов в хазната има само около 50 милиона.

Паралелно с това дейностите, които някога са носили огромни приходи на Народната република, бързо и необратимо западат. Това важи най-вече за оръжейната търговия, която в най-добрите си години носи приходи от около 1,5 млрд. долара годишно. С разпадането на Източния блок се разпадат и пазарите за оръжията по съветски лиценз, произвеждани в България, а външнотърговските централи, доставяли ги навсякъде, където може да се печели от подобна търговия – включително на всякакви терористични режими. Те започват да работят за своя сметка – историята на фирми като „Тератон“ и „Ширио“ е достатъчно показателна за тяхната еволюция. В същото време оръжейните търговци не искат да променят своя нрав и да се съобразяват с цивилизованите правила в този бизнес, поради което България неведнъж попада в черните списъци на страните, систематично нарушаващи ембарговите ограничения. Лошите практики на оръжейните търговци на свой ред пораждат корупция – с парите от продажба на оръжие се вербуват лобисти, купуват се политици и висши служители от държавния апарат.

Нещо по-лошо: корупционният магнетизъм на оръжейната търговия бива използван за лансиране на мними обвинения в корупция, и то при акции от такъв мащаб, че чрез тях се променят радикално вътрешнополитическите реалности в страната. Такъв е случаят с т.нар. „македонска оръжейна сделка“, в която по сценарий на тайните служби и с пряката помощ на ДПС, президента, синдикатите и медиите е отстранено правителството на Филип Димитров – първото демократично избрано правителство на България. Ефектът от тази масирана акция е блокиране на реформите за пет години напред и създаване на сламено правителство, чиито решения се диктуват от „Мултигруп“ и свързани с нея структури, благодарение на което се стига до небивало развихряне на криминалните структури и превръщането на контрабандата за ембаргова Югославия в държавна политика.

Същевременно още от първите дни на демократичния преход се полагат систематични усилия да се създадат нормативни и законодателни условия, при които посветените в сценария на перестройката биха могли светкавично да натрупат своя първоначален капитал, чийто произход – както публично заявява Асен Мичковски, един от тези герои на нашето време, – бил винаги тъмен. „Куфарчетата“, за които толкова се говори в началото на прехода, не могат да се приемат буквално като куфарчета с пачки банкноти (въпреки че и за такова раздаване има конкретни свидетелства). Те обаче съществуват под формата на бонуси, валидни за посветените: като възможност да се теглят необезпечени банкови заеми например и като шанс за бързи печалби, осъществими благодарение на някои странности в тогавашното законодателство. Например до 1992 г. редица организации с идеална цел – фондации, студентски дружества, синдикати и др., имат право да осъществяват безмитен внос. Какви са реалните последствия от този бонус, личи от прословутата афера „Сапио“, при която с подписа на финансовия министър Иван Костов, след отмяната на тези преференции и в течение само на една седмица, е осъществен безмитен внос на огромна стойност, като държавата е ощетена с 388 млн. лева. Можем само да си представим какви печалби са реализирали други едни фондации, преди да бъде отнета тази възможност – например тези, които са учредени с милионите на движението за Техническо и научно творчество на младежта (ТНТМ).

Предоставянето на подобни възможности съвсем не е безобидно и това личи не само от казуса със „Сапио“. Подобни шансове в началото на прехода са заредени с толкова могъщ корупционен потенциал, че покваряват цели партии и обществени структури. Това се случва с Конфедерация на труда (КТ) „Подкрепа“ например – синдикатът, граден по модела на полската „Солидарност“ и придобил славата на мощна антикомунистическа структура през месеците преди и след 10 ноември 1989 г. Скоро след това обаче се оказва, че КТ „Подкрепа“ използва в пълна мяра възможностите на прехода, за да развива печеливша икономическа дейност – въпреки че както всеки синдикат е регистрирана с идеална цел. Към синдиката е учредена фондация, която са занимава с внос на цигари и алкохол, сключват се договори с чисто търговски характер, а синдикалните възможности се употребяват за натиск върху директорите на държавни фирми в полза на частни такива, създадени именно с тази цел. При това очевидно се ползва опитът и съветите на фигури, близки до престъпния свят или до ДС като Васил Божков – Черепа например, чиято фирма СЛВ (прераснала по-късно в „Нове АД Холдинг“) се настанява в сградата на площад „Гарибалди“, или като един от първите съветници на Константин Тренчев – Емил Лалов, офицер от Шесто управление на ДС. Това променя до неузнаваемост и самата линия на поведение на синдиката – КТ „Подкрепа“ се включва в сценария за сваляне на правителството на Филип Димитров, завързва близки контакти с „Мултигруп“ и активно обслужва интересите на групировката.

За бързото проникване на корупцията в държавните институции свидетелства друг корупционен прецедент от ранните години на демокрацията – аферата с Агенцията за чуждестранна помощ (АЧП), създадена по инициатива на президента Желю Желев и оглавена от неговия близък приятел Петко Симеонов. Този казус междувпрочем доказва, че и лидерите на новите демократични структури нямат имунитет срещу корупционните бацили. Скоро след създаването на тази институция става видно, че тя активно и доста избирателно търгува с помощите, предоставени от чужди държава за гладуващия по това време български народ. В крайна сметка се оказва, че именно парите на АЧП са послужили като начален капитал при старта на поне двама от днешните български олигарси: Спас Русев и Георги Гергов.

Пак с този начален период са и корупционните практики, свързани с тайната приватизация на големи стопански обединения като емблематичен пример в това отношение е случаят с държавната фирма „Булгарлизинг“, приватизирана от нейния директор Димитър Тадаръков. Възможност за подобна приватизация без законови основания дават на първо място, Указ № 56, по силата на който държавните предприятия се превръщат в акционерни дружества, и на второ място, тяхната пререгистрация по търговския закон, при което те получават възможност да търгуват своите акции, без да уведомят за това принципалите си. Що се отнася до „Булгарлизинг“, Димитър Тадаръков е улеснен – той изкупува акциите на предприятията, които имат акционерно участие в компанията, срещу техните останали от социалистическо време стари лизингови задължения. Особеното в случая е, че новоизпеченият мултимилионер е поддържал доста тесни връзки с организираната престъпност – и по-специално с Иво Карамански и неговата застрахователна компания „Корона Инс“ – и се е изхитрил да вземе заем от цели 23 млн. долара от Стопанска банка, с която сключва цесионна сделка за дълговете на български предприятия към Сосиете Женерал Банк и Дойче Банк в размер на 100 млн. долара, а после предявява съдебни искове към съответните предприятия в стопроцентов размер. Дългът към Стопанска банка обаче така и си остава необслужен, което е сред основните причини за нейния фалит.

В ранните години на демокрацията – предвид бързо настъпващите нови пазарни условия и все още неизградената законова база за тяхното развитие – твърде често в законодателството и в нормативната база се срещат пробойни, през които корупционните практики нахлуват свободно и безпрепятствено. Особено релефни са тези процеси в областта на туризма. Показателен в това отношение е казусът със Слънчев бряг, който до промените функционира под едно управление, обхващащо всички дейности в комплекса. Правителството на Димитър Попов стартира децентрализацията и демонополизацията на държавните обединения, комбинати, държавни и общински фирми и по този начин „Слънчев бряг“ е разделен на 13 държавни фирми. При това разделяне обаче остават редица дейности, за които не е ясно кой отговаря, а самите държавни фирми наемат частни такива, които да ги обслужват, като с течение на времето голяма част от дейностите в комплекса на практика се отдават на концесионен принцип. В един момент обаче става ясно, че концесионерите ще имат предимство при предстоящата приватизация, в резултат на което се развихрят такива амбиции, че законно утвърденият списък на отдадените на концесия дейности и обекти за сезона 1993 г. бива подменен, при това пряко волята на самия председател на Комитета по туризъм проф. Емил Лозанов.

Извън последните два казуса, втората част от настоящия том е посветена на създаването на големите икономически групировки и драматичната криминализация на новото време – и неслучайно е озаглавена „Гангстерските времена“. Въпреки че групировки като „Мултигруп“, „Трон“, „Нове Холдинг“ и много други са създадени още в зората на прехода, тяхното време настъпва с идването на власт на правителството на проф. Любен Беров и с възможностите за натрупване на финансови мускули, свързани с контрабандата към ембаргова Югославия. Това правителство често е наричано „правителството на „Мултигруп“ или „правителството на мафията“ и трябва да признаем, че има съвсем реални основания за тези негови определения. Всъщност „Мултигруп“, най-прочутата групировка от 90-те години на ХХ в., покрива доста точно класическото определение за това що е то мафия: организирана престъпна дейност плюс институционална подкрепа на високо равнище.

В случая равнището е наистина високо – за „Мултигруп“ работят редица министри и заместник-министри в кабинета Беров (някои от тях по-късно стават вицепрезиденти на групировката), като нейните връзки с класическата престъпност не подлежат на съмнение – всъщност именно Илия Павлов дава хляба в ръцете на останалите без надзор борци от спортната школа „Олимпийски надежди“, които гравитират около мотел „Божур“ и други сгодни за грабежи места. Той ги учи на бизнес, помага им да регистрират първите си охранителни компании, посвещава ги във възможностите на застрахователния бизнес като прикритие на рекета. И от своя страна ги използва, когато трябва да се справи с твърдоглава конкуренция или когато се реализират мащабни контрабандни сделки, които се нуждаят от надеждна охрана.

Възходът на „мутрите“ (както борците се наричат помежду си) са тъкмо „гангстерските времена“ по време на управлението на проф. Любен Беров. Този възход едва ли е случаен, както и търпимостта по отношение на мафиотизацията на България – те имат определена функция в сценария на прехода. Това са годините, в които прохожда малкият и среден бизнес и когато има реални шансове в страната ни да се формира средна класа. Тъй като последната е опора на реалната демокрация, някои фактори у нас очевидно са били против подобна перспектива и тя наистина е заличена, като върху едва проходилите български бизнесмени се стоварва гангстерският рекет с цялата му отвратителна мощ. В същото време има и един психологически фактор, който е особено важен за сценаристите на прехода – страхът. По това време страхът от репресивния апарат на комунистическата държава вече е изгубил своя потенциал и е наложително да бъде заменен от друг вид страх – страха от мутрите – като прослойка, която силово определя параметрите на обществения живот и налага норми, които нямат нищо общо с легалните.

Ако трябва да бъдем точни, налага закона на джунглата. Той владее страната ни и през 1993, и през 1994 г. Тъкмо тогава се развихрят гангстерските войни, които само привидно се дължат на сблъсъка между бригадите на борците и асоциация „Защита“, която на думи защитава българите от тях, но на дело се състои от сродни по манталитет гангстери като кръстника Иво Карамански например. Реалната причина обаче е друга – в необятните възможности за печалба, които дава износът на петрол за ембаргова Югославия и конкуренцията за това кой да държи каналите за неговата реализация. Едва ли трябва да се учудваме, че „Мултигруп“ е фаворит на това поле и че в крайна сметка, въпреки многото дадени жертви, тази групировка удържа победа в гангстерската война – междувпрочем с решаващата помощ на държавата.

Гангстерските времена имат и редица странични ефекти, някои от които с изключителна важност. Благодарение на тях бива корумпирана на много високо равнище съдебната система, което си личи много ясно не само поради очевидните пристрастия на тогавашния главен прокурор Иван Татарчев към определени гангстери, но и поради огромния брой неразкрити поръчкови убийства, както и поради необяснимото оцеляване на редица фигури от престъпния свят, чиито действия са публично достояние, но въпреки това си остават на свобода. Друг важен ефект от това време е деградацията на новите медии, които именно тогава показват удивителна разпасаност и липса на ценностни критерии и заговарят с езика на мутрите, като превръщат техния свят в митологична територия, а техния живот в пример, „достоен“ за подражание. И най-сетне, ако трябва да определим рождената дата на чалга-философията, то това е някъде в началото именно на този период.

Високото равнище на корупционна готовност в държавните институции – от една страна, възможностите, които дава югоембаргото; от друга, респектиращият ресурс на борческите групировки; от трета, разширяващите се възможности на „Мултигруп“ до степен, при която групировката битува като държава в държавата. Тя разгръща своите дивизии във всички сфери на стопанския живот, но в повечето случаи не произвежда нищо, а паразитира върху възможностите и потенциала на държавните предприятия. Нейно изобретение е т.нар. „ефект на паяка“, свързан със стоенето на входа и на изхода на държавните предприятия, при което групировката продава скъпо суровини на предприятието, изкупува евтино неговата продукция и прави дъмпинг с нея на външните пазари, като по този начин печалбите са за нея, а загубите от производството се пишат на гърба на държавата.

По тази схема са източвани индустриални гиганти като „Кремиковци“ и „Химко” – Враца. Пак с тях е свързана и една сделка, която е емблематична за „Мултигруп“ и за корупционния климат от това време. Става дума за цесионния договор за дълговете на двете предприятия към „Булгаргаз“, сключен с активната помощ на редица висши администратори от ранга на Никита Шервашидзе, председател на Комитета по енергетика. Ако беше реализиран според първоначалния си замисъл, този договор би ощетил държавата с милиарди левове, като неговото съдържание свидетелства за амбициите на групировката да се наложи в сферата на енергетиката, тъй като идеята е „Мултигруп“ да не плаща с пари, каквато е целта на всеки цесионен договор, а в случая със строеж на газопроводи.

Идването на власт на правителството на Жан Виденов в края на 1994 г., при което БСП за втори пореден път от началото на прехода се радва на абсолютно мнозинство, не променя в значителна степен криминогенната ситуация в България. Наистина, това е периодът, в който „Мултигруп“ вече не се радва на безрезервна подкрепа от страна на правителството и Илия Павлов бива принуден да разчита на отделни лобисти от типа на споменатия Никита Шервашидзе. В същото време това е и периодът, в който групировката се налага изключително мощно в областта на енергетиката, като използва преките си контакти с Рем Вяхирев – тогавашния президент на „Газпром“, и с Андрей Луканов, който в множество изследвания е сочен като политически баща на „Мултигруп“. Тогава именно е създадено дружеството „Топенерджи“, което печели стотици милиони долара годишно от посредническите си функции при препродажбата на природен газ на българското правителство.

Повече от показателно е, че шеф на надзорния съвет на „Топенерджи“ става именно Андрей Луканов, смятан за основна фигура на руската резидентура в България, както и за ключов сценарист на българския преход. През 1995 г. е направен опит за прехвърляне на собствеността на българските газопроводи на консорциум с миноритарно участие на държавата, в който се включват „Газпром“ и фирмите на „Мултигруп“ „Минстрой Майнинг“ и „Овъргаз“. Сделката е организирана зад гърба на правителството от Никита Шервашидзе, но Жан Виденов научава в последния момент и го уволнява незабавно, с което сключването на този договор е предотвратено. Самото намерение обаче издава още една специфична характеристика на корупционните практики в България – корупционерите на високо равнище често са склонни не само да загърбят закона, но и да сключват сделки, които накърняват или направо предават българските национални интереси. С провала на тази сделка между Андрей Луканов и Жан Виденов започва тежък сблъсък, резултат от който са скандалите около зърнената криза и групировката „Орион“, а е твърде вероятно и убийството на Луканов да е свързано с това противопоставяне – или поне това е основната версия на следствените органи.

С „Орион“ се отваря и един нов момент в корупционните практики на прехода. Дотогава има групировка („Мултигруп“), която реализира своето влияние върху управлението на страната чрез свои лобисти в държавната администрация и сред народните представители и която има свое политическо представителство чрез една определена политическа партия (ДПС). С т.нар. „приятелски кръг“ дистанцията между властта и корупционерите е скъсена, тъй като „Орион“ реално се състои от компании, които са собственост на най-близките до Жан Виденов фигури в БСП и които са свързани не само чрез лични, но и чрез идеологически мотивирани обвързаности. Сред своеобразните рекорди на този кръг принадлежи създаването на банка с изцяло откраднат капитал (при това не от друг, а от Майкъл Чорни (Михаил Чьорни), който пък ще бъде ключова фигура в корупционните истории от един следващ период). Павел Тренев, който завлича Чорни и реализира пирамидалните схеми, по които се набира капиталът за Българска земеделска и промишлена банка (БЗПБ), е вярвал съвсем чистосърдечно, че със своите действия подпомага БСП. Самата банка пък е мислена като „банката на орсовките“ на името на депутата от БСП Златимир Орсов, който се заема с непосилната задача да възстановява някогашните ТКЗС-та – разбира се, под нова форма – и част от тях действително са записани като акционери в банката, често дори без да подозират това.

Цялата структура на „Орион“ се гради върху корупционни схеми и повечето компании са създавани с банкови заеми – като БЗК например, по времето, в което банката е управлявана от Янко Янков. След като се оказва, че не може да се разбере с Жан Виденов, Андрей Луканов атакува приятелския кръг с всички възможни средства – и най-вече с помощта на Атанас Тилев, който успява да заеме водещи позиции в БЗК, като предава Янко Янков на главния прокурор и предявява имуществени искове към компаниите от „Орион“. Скоро БЗПБ губи лиценза си, а ръководещите я Веска Меджидиева и Цецка Петрова бягат в ЮАР, към тях се присъединява и негласният лидер на кръга Румен Спасов. След оставката на Жан Виденов „Орион“ предвидимо се разпада. Междувременно обаче на 2 октомври 1996 г. Луканов бива убит, като за поръчител е нарочен Ангел Василев, президент на „Колонел“ – фирмата на „Орион“, която дължи най-много пари на БЗК.

През краткото време на своето съществуване приятелският кръг „Орион“ успява да реализира няколко твърде неизгодни за държавата сделки, които несъмнено имат корупционни измерения – главно в областта на телекомуникациите, тъй като към този кръг принадлежат тогавашният председател на Комитета по пощите и далекосъобщенията Любомир Коларов и председателят на Българската телекомуникационна компания (БТК) Михаил Данов. Две от тях са със Сократис Кокалис, гръцки милиардер, подозиран във връзки с ЩАЗИ. Предполага се, че тези сделки са били своеобразна отплата за помощта, оказана от гръцката социалистическа партия ПАСОК на БСП по време на изборите през 1994 г.

Зърнената криза през 1995–1996 г. също е сред корупционните прецеденти, свързвани с правителството на Жан Виденов. В интерес на истината първоначален тласък за недоимъка от хлебно жито и брашно дава Министерството на земеделието, което прави грешни разчети за добива на зърно и на тази база дава разрешение за много по-голям от допустимия износ. Изнесени са над 800 000 тона зърно, като при установения недостиг се налага да бъдат внесени близо 200 000 тона на стойност 6 456 211 322 лева. Вносът е осъществен през „Нефтохим“, като най-голям доставчик е фирмата „Гленкор“ на Марк Рич, известна в България покрай редица скандали, свързани с петролния бизнес и конкретно с нефтената рафинерия. Оказва се, че житото е внесено на много по-висока цена, отколкото са световните към този момент, и на всичкото отгоре е заразено. По повод зърнената криза са образувани серия от съдебни дела, които се проточват с години и приключват без никакъв резултат.

Въпреки че му липсва корупционният размах на кабинета Беров, правителството на Жан Виденов също прави възможното за разгръщането на корупционните практики в годините на прехода. Плюс един много важен принос – при него стартира реалното прехвърляне на политическата власт на икономическа основа, тъй като именно през този период се сключват първите сериозни приватизационни сделки. Всичко до този момент може да бъде отнесено към първоначалното натрупване на капитала, но собствеността над основните средства за производство си остава държавна. При масовата приватизация обаче, стартирала в края на 1995 г., вече имаме и реална смяна на собствеността. Идеята, че чрез нейните механизми държавната собственост се раздава на българските граждани, е една от най-лицемерните политики, лансирани през последния четвърт век. Точно както селяните не знаят какво да правят със земята, която им се връща, така и участващите в масовата приватизация не знаят какво да правят с приватизационните бонове, които получават, поради което огромната част от тях се доверяват на приватизационните фондове, нароили се по това време като гъби след дъжд.

Ефектът от тази операция е плачевен. За продан са извадени над 1000 предприятия с регистриран капитал над 200 млрд. лева. Над 80 процента от участващите в приватизацията български граждани влагат своите бонове в приватизационните фондове, които реално закупуват значителна част от тези предприятия, след което голяма част от тях се преобразуват, прехвърлят своятя собственост на други юридически лица и превъртат акциите си през такива сделки, че гражданите не само че не получават никога никакви дивиденти, но дори и не знаят къде би трябвало да търсят собствеността си. Това обаче не е най-фаталното в мащабните корупционни схеми, реализирани от приватизационните фондове. Най-фаталното е, че по-голямата част от тях изобщо не развиват придобитата собственост, а я препродават или я използват като залог за получаването на банкови заеми, в случай че не нарежат машините и съоръженията на предприятията за скрап. Един огромен процент от продадените по масовата приватизация предприятия вече не съществуват, други са препродадени или работят с минимален процент от капацитета си – често със съвсем различен производствен профил.

Масовата приватизация – както и всяка мащабна корупционна акция по нашите ширини – има и своите знакови „герои“. Един от емблематичните е Николай Банев, собственик на приватизационния фонд АКБ „Форес“, който прави масирана рекламна кампания, обещавайки фантастичните 40 процента годишен дивидент. Закупените от него предприятия фалират, а работниците са изхвърлени на улицата. За сметка на това Банев успява да усвои редица апетитни обекти по българското Черноморие, благодарение на които живее като Крез, без да е вложил почти никакви инвестиции в подобряване на тяхната дейност.

Третата част от настоящия том е посветена на корупцията във финансовата сфера – и преди всичко на корупционните практики в банковото дело. Разглеждаме я отделно, защото в тази област проблемите са най-сложни – и с най-тежки последствия за държавата. Банкрутът на цели 17 банки в края на 1996 г. доведе България до истинска финансова катастрофа – трицифренна инфлация, заплати и пенсии, които се равняваха на десетина долара реална себестойност, стопяване на спестяванията на всички български граждани, изключително тежки поражения върху финансовата стабилност и икономиката на страната, реални загуби от стотици милиарди тогавашни лева. Хиляди страници са изписани по въпроса кой е виновен за тази катастрофа, но съдебната равносметка за реалните вини клони към нула, тъй като почти няма осъдени банкери за това, че са излъгали доверието на своите вложители и са нанесли огромни загуби на своите акционери, а най-често и на държавата, която дълго се опитва да поддържа фалиращите банки чрез щедро и необосновано рефинансиране.

Това, което най-често забравяме, е, че същата тази катастрофа на практика преразпредели финансовите активи на България и произведе цяла прослойка новобогаташи. По-точно казано, произведе ги точно навреме – непосредствено преди касовата приватизация, чрез която завършва процесът на превръщането на политическата власт в икономическа, в резултат на който вместо държава с демократично работещи институции се появи псевдодемокрация, в която тайната власт на олигарсите определя всичко. Пак в хода на финансовия хаос, предизвикан от банковия банкрут на държавата, мръсните пари, натрупани от рекет, наркотици и проституция, са изнесени извън страната и превъртени през офшорни компании, за да се завърнат обратно, купувайки както икономически, така и политически позиции. На практика корупцията в банковата сфера с активната помощ на държавата и под чадъра на корумпираното правораздаване реализира повторното ограбване на българския народ след обявения от Луканов фалит на България, източването на държавните активи през външния дълг, външнотърговските фирми и стоенето на входа и на изхода на държавните предприятия.

Този финансов срив съвсем не се дължи на случайности и недомислия. До него се стига благодарение на дълга серия от действия и решения, които свидетелстват за една добре обмислена стратегия за финансово обезкървяване на българската държава и за мащабно ограбване на финансови активи – безпрецедентно не само в рамките на прехода, но и в цялата българска история. До него не би се стигнало, ако не е налице изключителната банкова експанзия, развихрила се между 1991 и 1994 г. с прякото съдействие на Българската народна банка (БНБ) и особено това на нейния председател проф. Тодор Вълчев. Именно през този период се нарояват десетки търговски банки, повечето от които са кухи структури, създадени именно за да бъдат източени както парите на вложителите, така и държавните капитали, получавани от тях по линия на прословутото рефинансиране. Чрез редица престъпни банкови стратегии една значителна част от националното богатство, измерващо се в трилиони тогавашни левове, е прехвърлено от банковите каси в касите на нароилите се през този период кредитни милионери, като тяхната обвързаност с бившата стопанска номенклатура на БКП, и особено със структурите на ДС, повече от ясно говори чий е бил сценарият за банковия банкрут на България.

За това доколко този банкрут е свързан с мрежите на ДС говори и изключително гъстото присъствие на агенти на тайните служби в банковата ни система. Проф. Тодор Вълчев, който ръководи БНБ през тези години, е с най-дълъг агентурен стаж между българските банкери; агент на ДС е неговият предшественик Иван Драгневски, както и наследилият го на този пост Любомир Филипов; агент е Камен Тошков, несменяем шеф на „Банков надзор“ през годините, в които се зароди и развихри банковата катастрофа; агенти са общо 26 фигури във висшето ръководство на БНБ – впрочем агенти се оказват и не малко шефове на търговските банки, както и голям процент от нароилите се благодарение на тяхната корупционна практика кредитни милионери. И никак не е случайно отменянето на параграф 9 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за банките и кредитното дело – единствения лустрационен текст в цялата история на прехода, според който лицата, свързани с ДС, не могат да заемат ръководни постове в банковата система.

Подобна катастрофа не би могла да възникне внезапно – необходими са съответните икономически условия за глобалния финансов срив. Най-малкото, необходимо е да бъде завършен процесът на първоначално натрупване на капитала в икономическите групировки, тясно свързани с организираната престъпност, за да има как те да се трансформират в бизнесмени с бели якички и да посегнат към трудни материи като банкерския бизнес например. Едва след като натрупват значима финансова мощ, те се сдобиват с потенциала и възможностите да пристъпят в банковата сфера – не само за да изперат натрупаното от престъпен бизнес, но и за да се домогнат до нови кранчета за източване на държавните активи. В този смисъл хаосът и непрозрачността на икономическите процеси в първите години на прехода са ключови фактори за банковия срив през 1996–1997 г. Важен елемент от този срив е даването на преференции (включително в банковата сфера) на определени, предварително набелязани лица, които са призвани да захранват бившата комунистическа партия в хода на нейния преход от политическа към икономическа власт.

Последното достатъчно ясно личи от първата банкова афера, която добива популярност в годините на прехода. Става дума за аферата „Акрам“, при която през 1993 г. група провинциални лидери на БСП осигуряват финансиране за партията си чрез теглене на необезпечени кредити от няколко банки, като се използва фиктивен кредитополучател – а именно палестинецът Джамал Абулибде – Акрам. Тази афера между другото е знаменателна и поради факта, че приключва с няколко трупа – на самоубили се или загинали при неизяснени обстоятелства банкови директори, като сред жертвите е и самият Акрам, намерил гибелта си в испански затвор малко преди да бъде екстрадиран в България. Друга характерна особеност е влиянието, което оказват социалистическите лидери върху най-различни банки – Централна кооперативна банка (ЦКБ), Първа източна международна банка (ПИМБ), Пощенска банка, Кредитна банка, Първа частна банка (ПЧБ). Изглежда, механизмът е действал така – по нареждане на партийните другари кредитите са били отпускани на юнашко доверие на когото трябва.

Същото вероятно се е случвало в много по-голям мащаб и при последвалия голям фалит. Имало е предостатъчно трусове, които са подсказвали какво ще се случи. Тайната приватизация на българските банки, която се разгръща още в ранните години на демокрацията, е сред ясните, но неразчетени знаци. Всъщност повечето банки стартират с мажоритарно участие на държавни капитали – новоизпечените банкери обаче скоро предприемат вдигане на уставния капитал, като по този начин намаляват държавното участие, докато един ден частното участие надхвърли 50 процента и банката стане частна. Всичко това се случва под носа на БНБ, която по принцип трябва да даде съгласие за увеличаването на капитала, но която или не е питана, или се примирява с голия факт, че банките произволно увеличават капитала си, или направо съдейства за тяхната тайна приватизация, както е в случаите с ПИМБ или с Бизнес банка – Петрич.

Особен случай на тайна приватизация е изключително дръзкият опит Търговска банка (ТБ) „Биохим“ – една от най-големите държавни банки, да бъде тайно приватизирана от финансовия аферист Дилян Буновски – Дорон с помощта на 11 подставени фирми, две физически лица и две офшорки, като парите, с които се купуват акциите, са преведени от собствената му банкова сметка. Опитът, състоял се през 1993 г., е любопитен и с това, че е послужил като модел при приватизацията на КТБ през 2000 г. Тогава също имаме подставени фирми, чиято функция е – както впрочем и при ТБ „Биохим“ – да се закупуват от всяка до 5 процента от акциите, като по този начин се избягва изискването на БНБ за доказване на произхода на капитала, задължително при купуване на акции над 5 процента. Отделна и много поучителна история е свързана с парите, използвани от Дорон при тази акция – те са взети от „Инко“ ЕООД, бивша фирма на научно-техническото разузнаване, чиито сметки са разграбени благодарение на абсурдните корупционни договори, сключвани от нейния директор Стамен Петров в течение само на седем месеца.

Непряко свързана с корупцията в банковата сфера е и друга една престъпна практика, бръкнала дълбоко в джоба на българина – тази на финансовите пирамиди. Те се развихрят през периода 1993–1995 г., като предполагаемите щети за наивниците, вложили парите си в тях, се изчисляват на около 12 млрд. лева. Всъщност възможностите за тяхното съществуване също са свързани с изключителната банкова експанзия през тези години, когато се нарояват стотици банки, повечето учредени с взет назаем капитал, но и хиляди финансови и финансово-брокерски къщи – като последните две институции имат ограничени права, към които не принадлежи привличането на капитали. Те обаче не спазват това ограничение, а БНБ си затваря очите за техните престъпни практики, в резултат на които „фараоните“ забогатяват светкавично и също толкова светкавично се изнасят в неизвестност, като най-често изгарят само съответните бушони. Може да се каже, че ограбването чрез пирамидите е нещо като генерална репетиция за голямото банково ограбване, което ще се развихри месеци по-късно.

Днес отдавна са известни както неговите причини, така и неговите причинители. Мащабът на това ограбване е огромен – дефакто няма подобен случай нито в близката, нито в далечната история на България, – а и изобщо на страните от Източния блок, може би с изключение на Русия. Според Александър Каракачанов например, автор на Закона за отмяна на банковата тайна за лица с несъбираеми кредити, общата стойност на лошите кредити (взети и необслужвани) е над 2 трилиона и 700 млрд. лева – или по курса на долара от декември 1997 г., общата сума на взетите и невърнати пари от банките е повече от 1 547 000 000 долара. Въпреки тези огромни суми обаче на практика почти никой не е наказан – нито от банковите директори, давали кредити без покритие (и срещу комисиона), нито от кредитните милионери, нито от чиновниците в БНБ, затваряли си очите пред злоупотребите и раздавали милиарди по линия на прословутото рефинансиране на рухващите търговски банки.

Тази безнаказаност е твърде показателна. И без съмнение има своите основателни причини, свързани с порочния сценарий на българския преход към демокрация. Сюжетите на банковия банкрут на България са много и разнообразни, но в тях има една червена нишка, която просто не може да бъде пренебрегната: повечето герои в тези сюжети, независимо дали са банкери или кредитополучатели, са свързани или с ДС, или със структурите на бившата комунистическа партия – а често и с двете.

Примерите са много. Венцислав Йосифов, шеф на ПЧБ, през 1995 г. е кандидатът на БСП за столичен градоначалник – асистират му застъпници като Петьо Блъсков и Валери Найденов, които не се поколебават в деня за размисъл да лансират лъжата за партийната книжка на Стефан Софиянски. Изглежда, идеята е била в банката да се вкара бюджетът на столичния град и чрез това тя да се размине с фалита, но Венцислав Йосифов губи изборите и банката се сгромолясва, като завлича 26 млрд. лева на своите вложители.

По време на голямото банково развихряне шеф на ПИМБ е Евгений Узунов, последният шеф на Димитровския комсомол, като по време на неговото управление акционери в банката са фигури като Румен Николов – Пашата и Младен Михалев – Маджо. Иво Георгиев, секретар на БДМ (приемник на Комсомола), създава Елитбанк, известна като банката на бившите комсомолци, и е подведен под отговорност за присвояването на 9 млрд. лева, като тъкмо тази банка става пословична с честите и големи парични пратки, които изпраща в чужбина.

Балканбанк е в буквалния смисъл на думата опоскана от фирми на „Мултигруп“, в която участват не малък брой бивши офицери и агенти на Четвърто управление на ДС. Пряк причинител на фалита на Ямболската Търговска банка е Шабан Тюркмен, собственик на фирма „Сунимекс“, получила необслужвани кредити в размер от над 1 млрд. лева. Същият е прочут търговец на оръжие и наркотици, обслужващ контрабандните канали на ДС и лично приближен на Тодор Живков.

Бизнес банка – Петрич получава рекордно рефинансиране от Държавна спестовна каса (ДСК) и бива източвана от „Евроенерджи Холдинг“ с преките протекции на Красимир Премянов, лидер на парламентарната група на Демократичната левица.

БЗК е брутално източена от Атанас Тилев, агент на Първо главно управление на ДС, известен в западната преса с връзките си с КГБ, като досието му е унищожено по личното нареждане на ген. Бригадир Аспарухов. Агент на Шесто управление на ДС пък е Христо Александров, шеф на ЧЗБ Агробизнесбанк, раздал мащабни невъзвращаеми кредити на собствените си фирми. Дясната ръка на Луканов – ген. Любен Гоцев, който дефакто трансформира структурите на ДС след 10 ноември 1989 г., става първо шеф на „Източноевропейска петролна компания“ АД, а след това и член на Надзорния съвет на Международна ортодоксална банка.

Можем още дълго да продължаваме този списък. Вече можем да прочетем и предългите списъци на банкерите, свързани с ДС – публикувани от Комисията по досиетата. С подобни обвързаности са известни и мнозина кредитни милионери. Пълната безнаказаност за тези престъпления обаче е най-красноречивото доказателство, че при голямото банково ограбване случайности няма, че става дума за добре обмислен и прецизно проведен сценарий за доограбване на българския народ, както и за активно мероприятие, което подготвя почвата за бъдещите промени в обществените структури и обществения климат, свързани с предстоящата приватизация на държавната собственост.

Всъщност едва тогава – след банковата катастрофа и въвеждането на валутния борд, с цели пет години закъснение, се открива хоризонт за дълго чаканите реформи, които трябва необратимо да променят България. Но доброто време за тях е безнадеждно отминало – след толкова омерзителни години, след толкова разочарования и след повсеместната мизерия на обикновените хора, породена от инфлацията и стопяването на стойността на лева, от някогашното въодушевление на народа не е останало нищо.

Наистина – събитията от януари 1997 г. помитат Жан Виденов и изпращат БСП в опозиция, но хората излизат на улицата със съвсем различна мотивация – не защото вярват във възможностите да реформират живота си, а заради немотията и прехвърлената мяра на търпимостта. Липсва инструментът, който гарантира нормалните демокрации и който би могъл да бъде използван за реална промяна – устойчивата, духовно и финансово независима средна класа, която да изпълни смяната на собствеността с позитивно съдържание. И затова не трябва да се учудваме от резултата – времето на приватизацията настъпва, но тя е проведена така, че в крайна сметка държавната собственост попада в ръцете на същите тези червени олигарси, които са се облажили покрай банковото ограбване.

И не е чудно, че става така – всъщност единствено те разполагат с необходимите финансови ресурси, за да играят на приватизационния пазар. Така основната функция на голямата банкова игра е изпълнена: държавните пари са преточени в частни джобове – но в частните джобове на когото трябва, – така че да бъдат съхранени властовите ресурси на БСП, а стопанските активни на държавата да се окажат в избрани от същата партия безскрупулни играчи.

Така новата история на България потича по кривото русло на корупцията. В следващото десетилетие на прехода тя се превръща едва ли не в мяра за поведение на държавните мъже, а ухото на българина дотолкова свиква с корупционните скандали, че при всеки следващ такъв никой вече не помни предишния. В крайна сметка се случва неизбежното – корупционният климат покварява самата държава, българската политика се превръща в поле, към което политиците се стремят не поради своите идеи и своето чувство за дълг, а поради опиянението от властта и възможностите за бързо и незаконно забогатяване. Съдебната система бива покварена до степен, при която никой вече не вярва, че тя е способна да въздаде справедливост. Държавата престава да произвежда качество на живот и нейните обитатели, и то предимно младите и способните сред тях, правят избора на омерзението – през Терминал 2, в търсене на нова родина.


Въведението към първия том бе публикувано от Fakel.bg.

koruptsia___images_stories_pamet_knigi_1-poredica-2016_korupcia-t1

Един коментар към “За корупционния генезис на българския преход

  • 19 октомври 2016 в 12:05 ч.
    Permalink

    Историята би трябвало да е точна наука, но доста често хората я използват, пречупвайки я през собствената си призма. Или направо с политическа цел се изкривяват.

    Отговори

Вашият коментар