Пробиви в стената

От 1 до 15 септември в Художествената галерия в Русе гостува изложбата „ПРОБИВИ В СТЕНАТА“. Ще бъдат представени уникални портрети на лагеристи от комунистическия концлагер на остров Белене. Униканото е, че тези портрети са рисувани „в реално време“ от един от лагеристите, Петър Байчев, и са били изнасяни нелегално от острова. И най-вече – са устояли на времето, за да видят бял свят днес – 60 години по-късно. Паралелно с изложбата ще бъде представена и книгата-албум „Спомени от лагерите“ от д-р Петър Байчев и Веселин Байчев.

Ето и повече информация от организатора на изложбата г-н Веселин Байчев :

Мемоарната и изследователската литература, свързана с – или посветена на – първите две десетилетия от „установяването на народната власт” на 9 септември 1944 г., когато са най-активни нейните, засягащи огромни маси от народонаселението на България „мероприятия”, никак не е в малко количество. Като че ли вътрешно наложената „забрана”, „неудобство”, „опасност” от дискурс на тези теми до 1990 г., след промените отскача, на принципа на махалото, в обратната посока – много хора се заемат да си спомнят, да коментират, да преразказват, да обобщават лично преживяното, или вече разказаното от участниците в тогавашните събития – „врагове на народната власт”, и да публикуват в специализирани вестници и ежедневници („Прелом”, „Персин”, „Истина”, „Земеделско знаме”, „Единство”, „Демокрация”, „Анти”, по-късно „Про & Анти” и др.) Създават се даже институции – Съюзите на репресираните, Съюз „Истина”, Институт за изследване на близкото минало…, уреждат се изложби, събори, издават се книги, сборници… Появяват се романи, филми – художествени и документални…

В това множество на пръв поглед, публикуването на спомените на още един концлагерист, пък бил той военен съдия, доктор на правните науки, биха били капка в морето, ако не бяха придружени с над 250 рисунки! – портретни скици, шаржове, карикатури, ескизи и пр. на „видни” и не толкова видни концлагеристи: от Александър Гиргинов, генерал Вълков, Милан Дренчев, Крум Неврокопски, Стойчо Мошанов, Марко Рясков, Недялко Атанасов, Христо Стоянов, голяма група опозиционни депутати от VІ ВНС, през колоритни – даже при онези условия, личности – Княз Николай Лобанов-Ростовски, „майора” Иван Стрихинов, до лавкаджиите Бай Тексим Бей и червения „полковник” Марко Чиков, правени от натура в концлагера! Или, както се изразява едно младо момче, попаднало сред тези „министри без власт, генерали без пагони и богаташи без пари”, издигнало се след десетилетия до депутат в VІІ ВНС – Стоян Георгиев Спасов, който (цитирам д-р Петър Байчев): „се чувстваше много доволен и щастлив, че е попаднал между такива интелигентни хора: „Де на село такива като вас, – казва, – събрани на едно място. От всекиго можеш да научиш нещо” И сигурно е било право детето”.

Записките , оставени от д-р Петър Байчев, не се отличават с подробности, с емоционално отношение към случващото се, със злоба или изявено отчаяние. Това е по-скоро една хроника на събитията, описана от като че ли страничен наблюдател, а не от участник (субект или обект) в тях. Разказът е спокоен и някак си лежерен. Уртекстът е стенографски записки на дати и събития, направени в последните дни на „лагеруването” или веднага след излизането от лагера. Спомените в този им вид са писани въз основа на тези стенографски записки в самотните вечери в гр. Мизия, където му е разрешено най-после да „практикува занаята си” като юрисконсулт на Хартиения комбинат. Житейските перипетии след пенсионирането му отново му пречат да се съсредоточи и едва през 1984 г. се заема отново с тях, – главно с уточняване на подробности. През 1990 г. той ги предлага плахо на приятеля си – журналиста Руен Крумов Боналов за публикация, но той ги отклонява под предлог, че в тях има „много лични”, следователно – неинтересни за широката публика, неща. Това не му пречи (на Руен) да вземе със себе си рисунките и да публикува по няколко в „Земеделско знаме”, ”Народна култура”, „Демокрация”. Но когато излязоха и в „Дума” (баща ми беше починал), принудих се да си ги прибера.

В Белене, както и във всеки концлагер и затвор с политически затворници, е имало т. нар. Културно-просветен комитет, който се е грижел за „превъзпитанието на питомците”. И във всяка справка, както и във всеки донос, има точка: отношение на лицето към културно-просветната работа. В културно-просветните комитети, оглавявани по правило от „сгрешили” комунисти, и с членове – „каещи се врагове”, считани за доносници, е имало и „литератори”, и художници, и политически просветители, „творци” и цензори, грижещи се за нагледната агитация и „обновяването на духа”. Отношението на „обикновените” концлагеристи и затворници към тази „привилегирована” група лица на „перваз” работа, е било негативно, което е и съвсем логично. Така напр. в Белене издават в. „Персински Стършел” за концлагеристите и „Милиционерско око” – за комендатурата и охраната. Нужно е било и да се рисуват портрети, които „да красят” различните обекти, на вождовете Сталин, Червенков, Димитров и др., и лозунги, които е  трябвало да превъзпитават „сгрешилите пред народа”, заблудени овце.

В различните следлагерни публикации има упоменати имена, дори списъци на художници – професионалисти и самодейци, с публикувани техни творби. Сред тях не е Петър Байчев. Всички публикувани картини, пейзажи, портрети, обаче, са рисувани след излизането от лагера. Изключение правят може би няколко скици от Ванко Бояджиев, зет на Александър Стамболийски, публикувани във в. „Персин” (1992 – 1997 г.). но е възможно и те да се правени след лагера по памет, която Петър Байчев определя като феноменална. Рисунките на Петър Байчев, обаче, са правени в подавляющото си болшинство „в момента” от натура, т.е. те „отразяват действителността” напълно по аксиомите на „социалистическия реализъм”. При това, датировката поне на онези, които са датирани, не съвпада с моментите (периодите), в които той е бил „щатен” художник в Културно-просветния комитет (около 2 и половина години от общо 5 и половината „лагеруване”). Изключение правят (вероятно) ескизите, които е трябвало да подготвят рисунките, повечето – карикатури,  за стенвестника. В подкрепа на тази хипотеза свидетелстват материалите, на които са рисувани – случайни парченца хартия, както и стенографските бележки за цвета на облеклото, характерни черти на лицето и т.н. А може би е имало един по-далечен замисъл – да бъдат реализирани в един по-нататъшен след-лагерен период. Действително, пишейки спомените си, Петър Байчев е правил такива опити. Те нямат високата стойност на моментната „документна” импресия, но от друга страна излъчват атмосфера, състояние.

Рисунките са изнесени от лагера на няколко „транша”: единият – чрез Колю, работил на рибарника заедно с приятеля на баща ми Тодор Корфов; (тях баща ми получава чак след няколко години). Други – от самия Тодор. Трети са били скрити в двойното дъно на едно шперплатово куфарче с нарисувана шахматна дъска, описано твърде подробно от един „доверен на двете страни” доносник, чиито донос е предизвикал секретен обиск от ДС в дома на баща ми в Разград.

Стойчо Мошанов и ген. Иван Вълков

Рисунките – около 250 , са на определени публични личности – политици, офицери, полицаи, „обикновени” несъгласни с властта… някои не могат да се идентифицират или липсват имената им… Има и такива от „общ характер” – първия ден в Белене, изкореняване на върбите, стенвестникът „Стършел”, тематични – „На дъното” (в бараката – Гиргинов и Вълков), карикатурата „На избори” (Гиргинов, Вълков и полк. Влайков), от Богданов дол – „Спрете парната машина!” (обезвъшляването)…

По „жанр” могат да се разделят на портрети, (няколко от тях – с акварел), шаржове, карикатури, ескизи за стенвестника…

Рисувани са върху различен подръчен материал: листа от бележници, корици на тетрадки, на гърба на доклади, писма, понякога няколко на един лист – (ескизите), има и на полукартон за рисуване (малко). (Даже един доносник се оплаква, че нямало на лавката хартия, – да го снабдяло управлението, ако иска доноси.)

Рисунките могат да бъдат групирани и по години: по една рисунка от 1949 и 1950 г. няколко от 1951 и повечето – 52 и 53 г.

Половината са датирани, а по съвпадението на хартиения материал могат да се датират и други също.

Портретните рисунки са правени извън времето, в което е бил „официален” художник. В друг от доносите пише: „…постоянно рисува нещо си…”

Като приложения са изнесени с повече подробности за „Случая Стефан Богданов”, съден от Петър Байчев през 1943 г. като съветски шпионин и през 1949 – 51 г. като английски и титовски шпионин; за „Генерал Иван Вълков и земеделците” в концлагера; пълната биография на „легендарния” началник на охраната и прононсиран палач кап. Кръстьо Гершанов, както и подробности за „Марша на лагеристите” и автора на музиката му.

В книгата са поместени фотографии от въздуха на остров Персин и Беленския архипелаг, направени от професионалния фотограф и делтапланерист Александър Иванов, предожставени от автора безплатно за това издание; предговорът (на български и английски) е от проф. Ивайло Знеполски; изданието е на Института за изследване на близкото минало и издателство „Сиела”.

Изложбата с мото „Пробиви в стената” (Галерия „Персин”) в Националната художествена галерия е финансирана от Фондация „Софийска платформа – 25 години свободна България” и открита от президента Росен Плевнелиев на 10 ноември 2014 г. Гостувала е в Стара Загора – Регионалната библиотека „Захари Княжески”; предстоят гостувания в Бургас и Пловдив.

По няколко субективни причини в книгата не влязоха около 1/3 от рисунките със съответните текстове и още две от шестте приготвени приложения. Предполага се, че те ще бъдат включени в едно второ преработено и допълнено издание.

Веселин Байчев е роден 1938 г. в семейство на юристи. Син е на „фашистки царски офицер, син на царски офицер” – военен съдия, д-р Петър Байчев. Майка му, Люба Неделчева Чобанова е сестра на бившия главен прокурор, посланик в Анкара и постоянен представител в ООН, секретар на Президиума на VІ ВНС, един от авторите на „Димитровската конституция”, политзатворник от 1942 – 1944 г. и т. н. – Йордан Чобанов.

Баща му е бил в концлагерите Богданов дол и Белене от 12.12.1948 г. до 20.03.1954. Оставил „Спомени” и над 250 рисунки на концлагеристи – портрети, карикатури, ескизи. След концлагера – художник – бояджия в кооперация „Строител” в Разград, а от 1971 г. – юрисконсулт на ХЦЗ „Букьовци” (гр. Мизия). Семейството е изселено от София в село Софийци, общ. Царевдол, Тутраканско, като впоследствие дестинацията на изселване е променена в Разград, откъдето е родом майката.

Веселин е учил в разградската гимназия „Никола Вапцаров”, но след изключване, завършва другото средно училище в Разград „Васил Левски” с пълна шестица, (но без златен медал).

Приет за студент по музикална педагогия в Българската държавна консерватория през 1955 г. и изключен на 12.12.1956 г. (Унгарските събития) „поради социален произход и лично поведение”. Личното поведение се заключавало в това, че псувал преподавателката по маркс-ленинизъм, др. Петрана Цанева, другарка на не-безизвестния зам.министър на вътрешните работи Ангел Цанев. (Кога се е случило това аз не помня, но на изпита при нея по „История на ВКП/б/” имам 5 по петобалната система).

Военна служба отслужва в Ансамбъла на трудова повинност 1958-1959 г. като виолист в оркестъра, инспициент, помощник-диригент, а последните три месеца – като диригент. Там, макар и ефрейтор, влиза в конфликт с началника на Ансамбъла, (той и ЗКПЧ) подполковник Гелев, който на следващата година е осъден за присвояване на пари, разжалван и тикнат в затвора за 4 години

Реабилитиран през 1962 г., Байчев завършва Консерваторията „в съкратени срокове” и работи 3 години по разпределение като преподавател в Учителския институт в Смолян.

През 1970 г. завършва БДК втори път като „оркестров диригент” и 18 години работи като диригент на Русенската опера.  След това е 5 години Директор и главен диригент на Врачанската филхармония, главен диригент на Русенската и Старозагорска опери…

През 1992 г. случайно е избран за председател на Съюза на музикалните дейци, но след като разбира, че агентите на ДС в Съюза „го работят” както предишния председател – проф. Козев, си подава оставката.

Уволнен от системата на Министерство на културата през 1996 г. заради статии срещу културните министри  Знеполски и Маразов във в. „Дума”, регистрира фирма „Темпи кончертати” ЕООД, започва да продава парфюми и от печалбата издържа частен камерен оркестър „Темпи кончертати”.

През 1999 г. има неблагоразумието да напусне „частния сектор” и поема Софийския духов симфоничен оркестър с концептуални намерения и регистрирана дейност. Поради неразбирателство с тогавашния „културен” зам. кмет Петър Станков оставя оркестъра и 10 години преподава в НБУ – департамент „Музика”. Успява да организира студентски музикален театър, с който изнася 9 постановки, но…правят му „постановка”, заплашен от дисциплинарно уволнение, студентите правят подписка в негова защита, проф. Богданов го връща, но в края на краищата колегите му от департамента успяват да се оттърват от него.

Отново Русенската опера е приют за него, но на 4 януари 2013 г. за последен път напуска операта и музикалната дейност въобще, и намира най-после време да изпълни синовния си дълг като реализира намеренията на своя баща.

„Да поставиш една опера на сцената, дори и когато е първо изпълнение, е много по-лесно, отколкото да „съставиш” истината в една книга” – казва диригентът Байчев.

Вашият коментар