Русе в архивите на ЦРУ: Бягство от затвора

Разсекретените документи на американското разузнаване показват картината в българските лагери и затвори по времето на комунизма

Старият русенски затвор през 50-те години – такъв, какъвто е описан в архивите на ЦРУ. Снимка: Roustchouk.BG – Старият Русе

Поредицата на „ФРОНТАЛНО“, посветена на разсекретените архиви на ЦРУ, продължава със статия за политзатворниците и лагеристите по времето на комунизма, за системата на затворите и за нечовешките условия в тях. Оказва се, че стените с дебелина от два метра на стария турски затвор в Русе не са били преграда пред желанието на жертвите да избягат от палачите си. Такива случаи разкриват в своите доклади и агентите на американското разузнаване в крайдунавския град.

Да избягаш от комунистически затвор в България, за да осъзнаеш, че уж на свобода, си се оказал в по-голям затвор, заграден с телени мрежи, при които граничарите стрелят на месо – вероятно това откритие е изненадало бегълците, карайки ги да се замислят стрували ли са си усилията и смелостта на напуснат нелегално затворническата килия. През комунизма страната ни наистина беше превърната в държава-затвор, в която диктаторският режим държеше поданиците си „под ключ“, а най-непокорните от тях пращаше в лагери и затвори.

Американското разузнаване прилежно е събирало подробна информация за българските затвори и лагери. Подробни планове на сградите им и описания на тежките условия за затворниците, както и на побоищата и издевателствата над тях от страна на надзирателите, изобилстват в архивните документи. Вашингтон е бил в течение още от края на 40-те години за реалното положение на противниците на комунистическия режим, пратени по лагери и затвори.

В документ, посветен на затворите в няколко български града, сред които и Русе, се дават следните сведения:

Затворът в Русе (по лични наблюдения на затворник в периода 5 юли 1949 г. – 3 април 1951 г.)

„Затворът се намира в центъра на града, от западната страна на Околийския народен съд /днес това е сградата на Историческия музей на площад „Батенберг“ б.а./, близо до Пощенската палата /сегашната Стара поща – б.а./. Това е стар турски затвор, разположен на площ с приблизителни размери 70 на 30 метра, обграден отвсякъде с 4-метрова стена. Сградата има мръсно бял цвят.“

„Затворническата администрация се помещава в две малки постройки, намиращи се извън стените. Като пристройки към затвора са долепени няколко по-малки помещения: кухня, склад, бръснарница, чакалня за посещения, обущарница, подвързачница и женска секция.“

„Затворът няма отделни килии за задържаните, срещу които все още тече разследване и за тези, които вече изтърпяват влязло в сила наказание. Няма и отделни килии само за политически и само за криминални затворници. Мъжката секция на затвора има осем отделения и четири карцера.“

„Стените на затвора са изградени с варовикови камъни и тухли и са дебели приблизително 80 см. Прозорците на затвора са с приблизителни размери 60 на 80 см и са защитени с железни решетки с различни форми и дебелини. Всяка килия има двойни врати. Вратата, която е от страната на коридора, e изработена от големи дъски с дебелина 4 см и е обкована с желязо около ключалката. Тази врата има шпионка, през която надзирателите могат да наблюдават какво става в килията. Зад нея има паянтова врата, направена от дървени решетки, която не се заключва и не се затваря плътно.“

„Мъжката секция на затвора не може да побере повече от 500 души. Всяко отделение е с размери от 8 на 6 метра и побира около 70 затворника. Няма специални правила кой затворник в кое отделение да бъде сложен и всичко става по личното усмотрение на директора на затвора без тези негови решения да следват някаква логика. Различни пияници от града имат свободен достъп до затвора и имат правото да пребиват когото си пожелаят вътре.“

„Не се следва никакъв ред по отношение на получаването на колети и писма, при разпределението на работа и при дневните разходки на затворниците. От описаното дотук, а и като прибавим изключително лошата храна, вече трябва да е ясно защо условията в затвора често са обект на критика. Самият директор на затвора [Цоньо Николов Божуров] също е критикуван, тъй като притежава неограничени права да прави със затворниците каквото си пожелае. В затвора има баня, която почти никога не се ползва.“ Източникът на ЦРУ посочва, че за двете си години пребиване в русенския затвор се е къпал само веднъж в банята.

„През зимата в отделенията на затвора се поставят печки, но гориво за тях никога не е осигурявано. В килиите няма легла и затворниците спят на дървени нарове. Подът е циментов и когато килиите са пренаселени се налага някои от затворниците да спят направо на цимента. Трудно могат да се намерят думи, с които да се опишат лошите битови условия и хигиената в затвора.”

„В самия затвор няма лекар и дори при нужда такъв не се вика от града. В случай, че някой се разболее, той може да ползва лекарства само, ако те са налични. Никой от администрацията на затвора и от надзирателите на обръща внимание на болните затворници.“ Затворникът, дал на агентите на ЦРУ в Русе описание на положението зад решетките, посочва, че за престоя си вътре двама души за починали в следствие на нечовешко отношение и на проявени жестокости от страна на персонала. И дава информация за тези случаи, която се допълва от сведения, поместени в издадените след промените „Записки по българските страдания“ на земеделския политзатворник бай Петко Огойски.

Единият е русенецът Антонио Матео Молиери, син на грък от Пирея и на майка от Сицилия, който е осъден на смърт по измислени обвинения за шпионаж в полза на английското разузнаване. Докато очаквал Върховният съд да преразгледа присъдата му, Молиери починал в русенския затвор от студ и глад.

Другият починал бил политик от БЗНС с национална известност по това време, който умрял през септември или октомври 1949 г. Той бил затиснат с чувал пясък в областта на сърцето и издъхнал.

Източникът на ЦРУ допълва още, че затворът в Русе се охранява от три поста на милицията – два от които са вътре, а третият е отвън на портала. Затворът разполага с няколко превозни средства – един 9-тонен „Byucing”, един лекотоварен камион „Kapiten” и две леки коли.

Архивна снимка на стария турски затвор в Русе от годините около Освобождението. Сградата му оцелява до времето на комунизма, за да „приюти“ противниците на режима. Снимка: Roustchouk.BG – Старият Русе.

Архивите на ЦРУ разкриват случай на бягство от затвора в Русе. В документ, базиран на публикувано писмо в излизащия в Париж български емигрантски антикомунистически бюлетин „Освобождение“ /брой 8-9 от 1950 г./, авторът му, подписан вероятно под псевдоним „Детелин Селянски“, съобщава:

„С мои приятели участвах в тайна организация, наречена Група „Никола Петков“. Разпространявахме нелегално памфлети, призоваващи селяните да се съпротивляват срещу износа на цялата им селскостопанска продукция за Съветския съюз. Бях арестуван и съден. След месеци на инквизиции и жестокости в килиите на Държавна сигурност в Бургас бях осъден на 10 години затвор и тежък труд. Бях изпратен в Русе, където бях окован и пребиван постоянно от надзирателите, постоянно бях подложен на различни жестокости. На 4 септември 1949 г. успях да избягам от затвора в Русе.“

В „Записките“ на Петко Огойски също са описани случаи на бягства от русенския затвор. Стоян Белелиев свидетелства:

През 1949 г. ме откараха заедно с много други в стария турски затвор в Русе. Бяхме към 360 затворници, далеч повече, отколкото можеше да побере. В него се запознах с железния Димитър Кънев от Пловдивско, д-р Сиво Чапаров от Ст. Загора, Благой Шумалаков от Пазарджик, учителя Иван Танев от Стара Загора, Стефан Стамов от Пловдивско, Игнат Калчев от Кубрат, Трифон Станев от Ветово, Русенско.”

„След седмица бяхме на кариерата в Пиргово, където ни прие един много жесток шоп Серафим Кръстев от с. Локорско, Софийско. Режимът беше ужасен, работата тежка, непосилна, гладът постоянен, около нас телени мрежи и автомати. Тук беше полковник Борис Гергов, съден и свидетелствал срещу Никола Петков. Един ден дойде инспекторът от МВР Варков, заедно със съпругата на Гергов, взеха го с лека кола и го откараха в Софийския затвор. Тук срещнах и д-р Никола Хубанов Грозев от град Марица – рядко добър, културен човек. При работата един инж. Пенкьовски от София, който измерваше заработката, често ни викаше: „Вие, земеделците, докарахте комунистите на власт!“ Серафим Кръстев-Чичето ни обхождаше с пистолет и тояга и ни биеше с повод и без повод.”

„Но въпреки това оттук беше извършено смелото бягство на Борис Чикерендов от с. Градец, Видинско, Слави Куцаров, Райно Райнов от Ловешко и Димитър Костадинов, а преди тях избягаха земсистите Славейко Борисов от Годеч и Ангел Митев от с. Дебелт, Бургаско, които са отишли и през границата. Тези четиримата ги хванаха някъде и биеха ден и нощ. Писъците не стихваха дни наред.”

„С намерение за сплашване след някой ден хванаха за следствие и бай Стоян Парашкевов от с. Факия, Бургаско, Иван Тотев от Сеслав, Русенско, Илия Станев от с. Румянцево, Ловешко, и ги обвиниха, че са създали вътрешна конспирация. Настана общ наказателен режим в затвора, дето по това време бяха екзекутирани Стефан Шабанов от Русе и д-р Томов от Лом, обвинени във вражеска агитация и шпионаж.” По същото време е починал и Антонио Молиери, за когото стана дума по-горе.

Пак в „Записките“ на Петко Огойски самият беглец Борис Чикерендов си спомня, че с други затворници изкопали дупка под стената. На улицата имало струпани чували с брашно, които прикривали отвора под стената. Изскочили двама, самият той и още един, но третият, увлечен по инерция, на самата дупка се сетил, че има още малко от присъдата и се поколебал. Ту се подаде навън, ту се повърне навътре. По улицата минавала някаква жена с дете, а било вечерта, полутъмно и детето се провикнало: Мамо, виж из стената расте човешка глава…” Писнала от страх жената и с бягството на другите се свършило.

Борис Чикерендов и другият обаче успели да минат в Румъния. Те знаели влашки и чак към Трансилвания, към Тимишоара, на път за Запад, се хванали на работа в някаква мелница край едно село за някой ден. Един ден румънската милиция дошла и ги задържала, след което били върнати обратно в Русе. Всички тези цитати от книгата на Петко Огойски допълват историята, разказана в архивните документи на ЦРУ.

Американското разузнаване докладва за наличието на два концентрационни лагера за политзатворници в тогавашния Русенски окръг /включващ по това време Разградско и Силистренско/ – кариерата в село Пиргово и женският лагер в село Босна, Силистренско. В архивите има и сведения с планове на килиите в ареста на милицията и на Държавна сигурност в Кубрат.

За тежките условия в лагера край село Пиргово става дума в документ на ЦРУ, в който агентът им пише, че група лагерници успели да „уловят“ умрял кон във водите на Дунав, извлекли го на брега, разкъсали месото му, опекли го и го изяли.

В друг от разсекретените документи се разказва за лагера в Босна, където били въдворени около 900 жени. Те били настанени в дървени бараки и спели на голи нарове без дюшеци и завивки. Жените били подложени на изтощителен, тежък физически труд от 5:00 часа сутринта до късно вечерта всеки ден. Хранели се прави много набързо. Често се случвало някои жени да припадат поради това, че били карани за работят както в снега и студа през зимата, така и при адска жега през лятото. Властите в лагера смятали, че жените нарочно симулират припадъци. Не се правели изключения при кърмачките и те били карани да работят наравно с другите жени.

Един кадър, документирал разрушаването на стария турски затвор в Русе през 1971 г. Снимка: Roustchouk.BG – Старият Русе.

И накрая, няколко думи за стария затвор. Той е бил построен около 1866 г. по времето на Митхад паша. В него са били затваряни не един и двама български герои за националното ни освобождение. Тук е бил затворен и е намерил смъртта си Стефан Караджа.

След 1944 г. старият турски затвор в Русе е бил използван от комунистическата власт за въдворяването на политическите й противници. Свидетелствата за това са многобройни. Използван е до към края на 50-те години, след което е закрит и затворниците са пратени в други затвори в страната.

През 60-те години след известно преустройство сградата е дадена на „Жилфонд“ и в нея са били настанявани нуждаещи се от жилище. В началото на 70-те години старият затвор е съборен набързо, въпреки че е било отправено питане в София за статута му. Оттам дошъл отговор, че сградата е паметник на културата и следва да се запази. Но докато писмото дойде, бившият затвор вече бил сринат до основи.


С благодарност към Roustchouk.BG – Старият Русе за предоставените специално за тази статия архивни снимки!


Ето и някои от оригиналните документи, за които става дума по-горе:

Документ № CIA-RDP80-00809A000600360611-3: Член на Групата „Никола Петков“ за условията в българските затвори

Извадка от Документ № CIA-RDP80-00809A000700050145-4: Концентрационен лагер в Босна, Силистренско

Документ № CIA-RDP80-00810A002700460005-7: Информация и план на затвора в Русе

Документ № CIA-RDP80-00810A003300320005-5: Концентрационен лагер в с. Пиргово, Русенско

Документ № CIA-RDP82-00457R015500110002-0: План на сградата на милицията и на Държавна сигурност в Кубрат


Тази статия е част от поредицата на „ФРОНТАЛНО“ за Русе в архивите на ЦРУ.

Публикуваните материали са базирани на разсекретени документи на американските тайни служби предимно от периода на Студената война, които са налични за обществен достъп в електронната бибилиотека на ЦРУ.

Вашият коментар