Светът на Канети

Елиас Канети. Снимка: kurier.at

Той е така трудно уловим, в много по-голяма степен дори от един Бекет или един Борхес, които накрая намериха мястото си. Потомък на стар шпаньолски род, минал през Константинопол и Адрианопол, установил се в най- големия и най- европейския град след Освобождението на България, Русе, той се ражда именно там, на брега на голямата река, на 25 юли 1905 година, и е кръстен на дядо си, голям търговец на едро. Баща му дръзва да вземе за жена, дъщерята на най- големия враг на фамилията, Ардити. Тази стъпка се оказва съдбоносна за бъдещия нобелист. Майка му е високообразована, учила във Виена, страстна поклонничка на Шекспир и Стриндберг. От нея той наследява интереса си към литературата, театъра и музиката и преди всичко онази остра чувствителност и наблюдателност, за които свидетелства цялото му творчество. По-късно бащата на малкия Елиас напуска фирмата на дядото и заминава със семейството си за Манчестър, Англия, като бива “прокълнат” от стария Канети. И не след дълго умира. През 1915, десетгодишният Елиас-младши посещава родния си град и Варна. По-късно се установява в столицата на Австрия, където постъпва във Виенския университет и на двайсет и пет създава първия си голям роман – “Заслепението”, който ще бъде открит за културна Европа едва след войната. След това ще напише може би най- прочутата си книга “Масите и властта”, на която ще посвети близо двайсет и пет години от живота си, сборника “Драми” с трите пиеси: “Сватба”, “Комедия на суетата” и “Предопределените”/”Обречените”/. Малко по- късно: “ Гласовете на Маракеш”, “Подслушвачът”, “Провинцията на човека”, “Съвестта на думите”, “Гласовете на Маракеш”…

След окупацията на Австрия от Хитлер през 1938 емигрира в Англия. Постепенно става известен. През 1981 е удостоен с Нобеловата награда за литература. Книгите му се превеждат в цял свят, пиесите му виждат светлините на рампата, критиката го поставя високо сред авторите на ХХ век, като не забравя да подчертае и “българската среда”, оформила до голяма степен, според собствените му признания, неговите мировъзрения и цялото му творчество. Книгата му “Спасеният език” започва с думите: “Всичко, което преживях по- късно, вече се бе случило някога в Русчук…”.

В тази забележителна мемоарна/ и не само мемоарна/ книга, с точен, спокоен и плавен слог Канети обхожда териториите на своето детство от Русе до Манчестър, Виена и Цюрих. Това са преди всичко “вътрешни територии” , територии на духа, които авторът овладява чрез редица сътресения и ужасяващи със своята безвъзвратност уроци на живота: преждевременната смърт на любимия баща, влиянието на неговата майка, избухването на войната /образът на пожара от детството в стария Русе и пожарът на войната/, първият сблъсък с антисемитизма, раждането на писателя…

Наистина, как да спасиш корените си? Това е голям въпрос, вълнуващ всеки един от нас. Как да останеш верен са себе си? Как да осъществиш невъзможното? С паметта си да се включиш в най-опасната, най-рискованата игра: да напишеш книги, в които да има само истина…

Това успя да направи Елиас Канети. Това ни завеща един от големите, от последните хуманисти на нашето време.


РУСЕ, В ДОМА НА КАНЕТИ

Родната къща на Елиас Канети, на ул. „Генерал Гурко“ в Русе, снимана в наши дни.

Откъс от романа „Данубиус“  от Клаудио Магрис

На улица “Славянска” №12 в Русе, която слиза направо към пристанището на Дунав, освен красив железен балкон, има и голям каменен герб с буквата “К”. В красивата триетажна сграда в стил необарок се е помещавала фирмата на дядото на Елиас Канети, а сега там има магазин за мебели. Но в квартала на евреите-шпаньоли – многобройни, предприемчиви и относително изолирани – има предимно по-ниски къщи, на един етаж, целите потънали в зеленина!

В България евреите са се чувствали много добре. В книгата си за Айхман Ханна Арендт пише, че когато хитлеристите принудили правителството в София да дамгоса евреите с жълтата звезда на Давид, населението на тази страна съчувствало на тези, които я носели, противопоставяло се на унизителните забрани, и помагало на това малцинство.

В еврейския квартал се намира фамилната къща на семейство Канети. Стоян Йорданов, директор на Музея в Русе, учтив и ерудиран млад човек, ни води натам: улица “Генерал Гурко” №13 /интересно е, че в своята автобиография Елиас Канети упорито премълчава адреса!/.

Улицата през желязната врата е все така “прашна и сънена”, но дворът и градината, в които има и други сгради, не са вече толкова просторни. В къщата на Канети все още се влиза отляво по няколко каменни стъпала. Сградата е разделена на няколко неголеми жилища – в първото е семейство Дакови, а през последната врата домакинята, госпожа Вълкова, ни поканва да влезем. Стаите са пълни чак до тавана с най- различни мебели и предмети: куфари, чанти, кутии, огледала, книги, тикви, изкуствени цветя, пантофи, а по стените са забодени с кабърчета големи снимки на кинозвезди – русокосата красавица Марина Влади, младият Викторио де Сика с прелъстителната си усмивка…

Точно тук, в тази къща, се е появил на бял свят един от най- великите писатели на нашия ХХ век – творецът, който ще представи с изключителна мощ безумието на нашата епоха. Да, сред тези овехтели вещи и мебели, в тайната на това пространство, изрязано от безформената Вселена, се крие нещо завинаги, безвъзвратно изгубено. Отлетяло е и деството на писателя и никакви подробни биографии не биха могли да го върнат. Решаваме да му изпратим пощенска картичка от Русе до Цюрих, но сме убедени, че той сигурно няма да е доволен от това безцеремонно нахлуване в неговото минало, от опита ни да се доберем до неговото скривалище, да го идентифицираме!

В своята забележителна автобиография “Спасеният език”, оказала се решаваща за Нобеловата награда, той иска да открие самия себе си, автора на “Заслепението”.

Всъщност, Нобел е почел двама писатели – отдавнашия, който се крие, и присъстващия, който се появява. Първият е енигматичен, недостъпен и може би завинаги изчезнал, един уникален гений, публикувал едва тридесетгодишен /през 1935 г./ една от най-великите книги на ХХ век – романа “Заслепението”, почти веднага изчезнал за цели тридесет години от литературното пространство на Европа.

Тази особена и ръбата книга, трудна за възприемане, е една парабола-гротеска на разрушителния за живота делириум на европейската интелигенция, апокалиптична картина на заслепението и отсъствието на любов. Отхвърлянето й от тази пълна посредственост – “литературната република” със своята всеопрощаваща историография, е нещо съвсем естествено и нормално. Този роман, който като много малко други книги, разголва напълно нашия живот, задълго остава непознат на читателската публика и критиката. Канети приема това с твърд дух, който може би се крие под маската на една учтива скромност безапелационно, почти дръзко съзнание за собствения си гений.

Авторът на “Заслепението”, не би получил Нобел дори с оглед на по-ранните му опуси, да бъде удостоен, мисля, е било задължително присъствието на другия писател, излязъл на литературната сцена три десетилетия по-късно, за да формира успеха на своята книга, извадена от забравата, един посмъртен успех – и да ръководи възприемането й, коментарите, признанието. Също ако “Процесът” на Франц Кафка беше открит с десетки години закъснение, а авторът се появеше, вече остарял и благовъзпитан, за да ни поведе по своите лабиринти.

Автобиографията, родена от детството в Русчук, е тъкмо тогава конструкция на собственото виждане, излагане на авторския коментар, вместо да разказва направо живата действителност, я замразява в описанието. Да, Канети не иска да представи генезиса на “Заслепението”, но всъщност не казва нищо в тази забележителна книга за себе си. И ние твърде трудно можем да си го представим – озовал се на ръба на катастрофата и бездната. Той не обяснява дори мълчанието и отсъствието на този автор, своето второ “его” и черната дупка, която го е погълнала! Мисля, че ако беше повикал, сигурно щеше да се появи друга голяма книга. По този начин Канети не само шлифова ръбовете и подрежда явленията и фактите с един обединителен, но и авторитарен тон, като иска да ни увери, че всъщност всичко е наред.Така неговата автобиография казва и прекалено много, и твърде малко…

Мисля, че на Канети щеше да му бъде трудно да приеме подобна оценка, разбира се, спорна, като всяка оценка, но родена от любовта ми към неговите уроци по истина и справедливост. Понякога той ми напомня за вождовете от неговите книги, с тяхното непреодолимо желание да държат въпроса под контрол /желание открито и разобличено в “Маса и власт”/. Вярно е, че всеки голям писател е обграден от демони, който той разсъблича и демаскира, тъй като всъщност ги носи у себе си!, и издава тяхната сила и мощ, защото рискува всеки момент да им се подчини. Сякаш понякога иска да сграбчи в юмрука си целия свят /едно неизказано желание!/, само за да може Канети да говори за Канети. Когато госпожица Грация Айра Елиас, с която е поддържал дългогодишна интимна кореспонденция, му съобщава в едно от писмата си, че е родена и израсла в Русе и си спомня както за семейство Канети, така и за д-р Менахем, описан в “Спасеният език”, писателят не отговаря точно на това писмо и веднага прекъсва кореспонденцията, предполагам силно обезпокоен, да не би някой друг, освен него, да претендира за права върху Русе, доктора и всичко, което той – а нали тъкмо той е увековечил този свят – може би го смята за своя лична собственост…

На неговите писма, с помощта на които той някога щедро ми разрешаваше да нахлувам в живота му, и в моя собствен, на цялостната му творческа персона, и на романа “Заслепението”, аз дължа и значителна, съществена част от моята действителност.

Начинът, по който осъзнах неговата автобиографична книга, може и да не му се е понравил, но този, който се е научил именно от него да вижда хилядите лица на властта, е длъжен да се представи на тази власт, дори ако тя е готова да приеме лицето на Елиас Канети.

Клаудио Магрис е сред най-четените и превеждани италиански автори днес. Роден в космополитния Триест, на 10 април 1939 година, той отрано навлиза в света на литературата, опознава повечето европейски култури, специализира немски език, философия и история на културата и цивилизацията на Австроунгарската империя. В научните среди е известен като един от водещите германисти в света, почетен професор на много университети. Автор на романи, разкази и есета, сред които най- известни и превеждани са: „Друго море”, „Пръстенът на Клариса”, „Три студии за Хофман”, „Итака”, „Отвъд думите” и „Данубиус” . Лауреат на голям брой литературни награди в Италия и Европа, сред които „Стрега”, „Гьоте”, „Хуан Карлос I”, „Еразъм”, Кавалер на Почетния легион, Комендатор на Италия, през 2007 г. беше сред първите трима номинирани за „Нобел” .

Романът-пътепис „Данубиус” излиза през 1986 г. в издателство „Гардзанти” и е посрещнат като истинска сензация в културните среди на Италия и Западна Европа. Магрис пропътува по цялото течение на древната и легендарна река Истрос – Данубиус – Донау – Дунав – от Германия и Австрия до Румъния и България, за да ни представи драматичната история на всеки град и селище по протежението й, както различните култури и цивилизации, при това с огромна ерудиция, без предубеждение, с много любов.

Бележка и превод от италиански: ОГНЯН  СТАМБОЛИЕВ


Вижте и оригналната публикация на Fakel.bg

Вашият коментар