Убитите души

bsp-buzluja-soz

Ако човек се вгледа в историята на България между двете световни войни ще открие нещо наистина впечатляващо. В трудни времена – като годините след Ньойския договор или пък след Великата депресия, страната ни изживява истински стопански, обществен и културен разцвет. Особено след Първата световна война, когато рухва националният идеал за единство и става ясно, че тази общонародна кауза изглежда невъзможна. Човек трудно би си обяснил от днешна гледна точка, откъде този привидно сломен народ е намерил сили да се изправи и да продължи напред и то с такива стъпки, извели България сред най-проспериращите държави в Европа.

И ако това се е случило тогава, защо днес при подобни, а може би и по-тежки условия, същият този народ изглежда неспособен на каквато и да е промяна в положителна посока? Защо съвременници на онази епоха, като писателят Стефан Груев, прекарали половината си живот в изгнание, ще възкликват, виждайки днешна България, с думите: „Това не са онези българи… Това са някакви други хора!“

Става дума преди всичко за народопсихология. И вероятно най-добрият отговор идва от друг български писател – Стефан Цанев:

„Голямото престъпление на комунизма не бяха само репресиите и убийствата – най-страшното престъпление на комунизма бяха масовите духовни убийства, бе това, че превърна целия наш народ в народ от страхливци, лицемери и двуличници, защото всички виждахме истината, помежду си шушукахме и псувахме, а по площадите викахме „ура“ и гласувахме единодушно „за“ каквото ни кажат.“

За съжаление най-голямата маса от хора в днешна България са точно тези жертви комунистическия режим – „убитите души“, на които се опира режимът и днес. Тези „убити души“ са призвани да определят днешната съдба на родината си и да легитимират корумпираната власт на избори. Те са тези, които гледат с носталгия към времето на соца и днес мечтаят за някакъв нов Съветски съюз. Те стоят, бездействат и се оплакват по цял ден, чакайки някой друг „да ги оправи“. Малкото усилие, на което са способни, е да протегнат отчаяно ръка с празна паничка – я към Брюксел, я към Москва – с единствената надежда, че някой отвън ще дойде и ще им плати сметката.

„Убитите души“ демонстрират ежедневно бездушие и безразличие, към това което става около тях. Апатията им по отношение на всички безобразия и престъпления, ставащи в държавата, вече е пословична. Но мнозина от тях са готови да „надигнат глас“ срещу всяко различно мнение, изразяващо несъгласие със статуквото, срещу всеки малък опит за промяна. В редките случаи когато звучи, гласът на „убитите души“ е циничен и по-скоро откровено вулгарен …

Тези „убити души“ са непреодолимата бетонна стена пред бъдещето. Докато тях ги има – България ще бъде същата, каквато е днес. Но как можеш да помогнеш на тези хора, дори и да искаш? Да, те наистина са жертви на режима, но те и го крепят. Звучи парадоксално, но това е самата истина. Изглежда няма лекарство против синдрома на „убитите души“. Ще бъде нужно още много време и търпение. Остава да се надяваме, че този синдром не се предава по наследствен път и след няколко поколения България ще се върне към нормалния си път на развитие.

––

Вижте оригиналната публикация на WebCafe.bg

Вашият коментар