Цветята от края на 80-те

„В стая, скрита от закона
чиновник благ реди цветя.
Шепи, тръпнещи в наслада,
пълнят вазата с боза.“

Нoвата книга на журналистите Румен Янев и Емил Братанов ни връща към времената преди и след падането на Берлинската стена. „Цветя от края на 80-те“ припомня за значимостта на един културен феномен, за зародиша и развитието на една субкултура, която проходи в последните години на комунистическия режим и достигна своя апогей в началото на тъй наречения преход.

И тук не става дума просто за музика. Става дума за бунтът в душите на едно поколение, което изпитваше остра нужда от свобода, което отхвърли решително клишетата и постулатите на тоталитарния строй още преди неговия окончателен крах. Точно 15-20 години по-рано същите тези „цветя от края на 80-те“ биха били брутално смачкани от системата, пратени в концентрационен лагер и изкоренени завинаги лицето на наложената социалистическа „култура“. Но тогава, в края на 80-те, беше започнало вече разлагането на тоталитаризма и съпротивителните сили на репресивния му апарат започваха бавно и полека да изпускат контрола. Доколко това изпускане е било умишлено допуснато и контролирано, е тема на съвсем отделен разказ.

И тъй, цветята от края на 80-те започнаха да никнат в задния двор на естрадната музика. Те бяха твърде различни от захаросаната и тунингована официална соцестрада. Бяха и забранени, или поне имаше такива опити, къде успешни, къде не. Защото „цветята“ бяха отхвърлили придворните композитори и текстописци и сами създаваха своята музика. Сами търсеха своя път към сърцата на хората. А това, че бяха твърде различни, привличаше неистово техните фенове, множащи се с всеки изминал ден. Косите ставаха по-дълги, полите по-къси, панталоните по-впити, аксесоарите и гримът много различни… Наложеният естетичен вид на младия социалистически човек беше шумно осмян от тази субкултура. Точно това иронично осмиване беше и жестоката, и в крайна сметка окончателна присъда на поколението на „цветята от 80-те“ над несъстоятелността на комунистическия строй и неговите консервативни порядки.

Падането на Стената просто отприщи тази енергия и като океан заля цялото тогавашно младо поколение. Вече беше ясно, че връщане назад не може да има. Всъщност, „цветята от края на 80-те“ изиграха ролята на липсващата свободна и независима интелигенция в онези месеци на промени. Техните безкомпромисни текстове и музика, казаха всичко, което трябваше да бъде казано и почувствано, за да стане ясно на всички, че падането на тоталитарния строй е необратим процес и свободата не е блян – тя вече е реалност и ще бъде даденост за идните поколения.

Историята на тази епоха, разказана от Румен Янев и Емо Братанов, се простира на повече от 600 страници. Съдържа 249 култови текстове на 44 изпълнители, споменати са 250 групи, а богатото съдържание е илюстрирано с повече от 270 снимки. Своите истории за онези бурни времена разказват:

Адриан Иванов („Орион“, „Ер Малък“)

Божидар Главев („Ахат“)

Бойко Петков („Клас“)

Бойко Трифонов („Атлас“)

Васил Гюров („Кале“, „Ревю“)

Венцеслав Дреников („Субдибула“)

Веселин Тенев („Мъртви поети“)

Владимир Попчев – Унгареца („Контрол“)

Георги Венин – Джорджо (журналист, поет, „Д-р Дулитъл“)

Георги Гушмаков – Геша от Нови Кричим

Даниел Ризов – Денис („Ахат“)

Дечо Чипилов

Димитър Воев („Нова Генерация”)

Добрин Векилов – Дони („Атлас“)

Енил Енчев („Атлас“)

Иван Попов („Д-р Дулитъл“)

Кирил Манчев („Ревю“, „Кале“, „Н.Г.“)

Кристиян Костов („Нова Генерация”)

Любомир Малковски („Ера“, „Ер Малък”)

Милена Славова

Момчил Колев („Клас“)

Николай Йорданов – Кольо Гилъна („Контрол“)

Николай Качаров („Апокалипсис“, „Ера“)

Петър Писарски („Атлас“)

Петър Чухов („Субдибула“, „Гологан“ и др.)

Петър Янков – Пешето (за „Джендема“)

Прочетете откъсите от книгата.

За задния двор, цветята и епохата

Румен Янев /публикувано в портала „Площад Славейков“/

Семената им бяха пренесени от вятъра на промените, който от известно време се бе превърнал в постоянно явление и често прехвърляше през Стената разни неща, които градинарите от източната є страна считаха за неприемливи и дори вредни. Впрочем, този процес бе започнал още през 60-те, но стопаните на разделената територия бяха постигнали негласно споразумение да запазят съществуващото положение и да не надничат прекалено в двора на съседа си. Така, в края на десетилетието те напердашиха непослушните си деца – всеки поотделно, и за известен период от време успокоиха страстите.

Семената на свободолюбието обаче се оказаха по-жизнеспособни от предвиденото и между плочките в задния двор започнаха да шаренеят ярките цветчета на различните. Някои от тях се оказаха толкова устойчиви и напористи, че пропукаха част от плочите, а в края на 80-те – и самата Стена. През 1989-а тя бе съборена и се оказа, че близо едно десетилетие сме живели в епохата на зреещи промени. Къде и колко те узряха истински и напълно, е друга приказка, която се опитват да напишат разни специалисти и вероятно в недалечното бъдеще тя ще прозвучи достоверно и убедително, но ние не ще се бъркаме в тяхната работа. Защото не сме нито почвоведи, нито агроинженери. Ние сме просто стръкчета от онези саморасляци, които си останаха недокултивирани и някак си встрани от правилните лехи. Затова и ярките цветя на Промяната от края на 80-те за нас са едно от най-красивите неща, които сме срещнали през живота си. Следващите страници са посветени на тях. Защото не би било честно към децата ни да позволим времето да ги погълне, да ги обвие в забрава и да отмине, без да им се поклони.

Ако продължа в този иносказателен стил с инструментите на алегорията, има опасност да вляза в непроходимата гора на двусмислието и да остана неразбран. Затова ще карам направо, пък и да си призная, никога не съм се изживявал като нещо повече от репортер, хроникьор и стандартен летописец за действителни събития, личности и явления. А Второто поколение на българския рок е сбор от всичко това и има съществен принос за произтеклите в края на предпоследното десетилетие от ХХ век политически и социални промени в източната половина на Стария континент. Това поколение дефинира и произнесе ясно и недвусмислено присъдата срещу тоталитарната ни политическа система, обяви гласно правото си на лична свобода и достойнство и инжектира своите връстници с достатъчна доза кураж, за да въстанат срещу реда на бащите си. Тези млади музиканти и поети взривиха общоприетите рамки на творческия процес и оставиха след себе си десетки песни, които и днес звучат силно, убедително и актуално. Това не е комплимент към обществото ни, но е реален факт.

През втората половина на 80-те години младите рок банди в България достигнаха своята критична маса и в края на десетилетието избухнаха като фойерверк. Многоцветен, ярък и запомнящ се. Ние, неколцина журналисти, малко или повече по-възрастни от невъздържаните хлапаци, ги следвахме по петите и в един момент се превърнахме в неразделна част от този шумен цирк, създаващ суматоха в различни кътчета на притихналата в тревожно очакване балканска страна. Половината от нас отпътуваха – едни надалеч, други към вечността, и затова ние тримата с Доротея и Емо решихме, докато можем, да довършим започнатото тогава и да допишем своята рок журналистика, събирайки в една антология най-силните според нас послания на Второто българско рок поколение. В онези години Емо Братанов правеше заедно с Антон Митов и други свои колеги от програма „Христо Ботев“ на БНР предаването „Как си ти“, в което инсталира своя „Блек Топ“ и пръв от радиожурналистите в България пусна от касети демо записи на млади банди, неодобрени от вездесъщата по това време Комисия. Малко по-късно скова „Музикална кутия“ и на практика създаде първото рок радио в България.

„Ахат“

Горе-долу по същото време ние с Доротея пък участвахме в раждането на първото българско рок списание – „РИТЪМ“, и някак си естествено се приобщихме към гилдията, която започна да се събира всеки ден по обед при Синьото кафе под стадион „Дружба“ (днес „Юнак“). От онази ритъмска банда към небесните рок сцени вече отпътуваха бащите й – Чавдар Чендов и Стефан Станчев и най-палавият й син – Цветан Милев. Ние с Дори посвещаваме тази книга и на тях. Уточнявам тези подробности, защото всеки от нас има своя поглед към времето и събитията. Има свои спомени и свои забрави. Има свои любимци и немалко пропуски в личните си наблюдения. Затова и всеки от нас пише своето встъпление към Антологията. А всеки от вас, които в момента я четете, може да допише публикуваното тук, защото нямаме никакви претенции за изчерпателност.

Единственото ни желание е да оставим върху хартиен носител част от тази история, пък дори и тя да предизвика своето дописване от други хора и с други герои. Единствената претенция, която си позволявам, е че в нашата журналистическа област ние сме едни от първите и всичко, описано тук, е станало пред очите ни. Затова и съм убеден, че със съставянето на този сборник и с написването на някои от обяснителните тестове в него, ние изплащаме дълга си към онези музиканти и поети, които тогава ни накараха да повярваме, че можем да летим. И към колегите си, с които правихме това заедно.

80-те години на ХХ век бяха едно от бременните със съдържателни социални промени десетилетия. Източна Европа все още бе здраво вързана за СИВ и Варшавския договор, но Полша вече се тресеше от стачки и протести, предизвикани и организирани от профсъюза „Солидарност“, начело с електротехника от корабостроителницата в Гданск Лех Валенса, който десет години по-късно стана президент на страната. Германската Демократична Република все повече се долепваше до западната си посестрима и копнееше за обединение. В Чехословакия отново замириса на Пражка пролет, а унгарците тихомълком преминаваха към пазарна икономика. През първата половина на десетилетието Съветската империя смени в съкратени срокове трима „императори“ и втората му половина премина под знака на гласността и перестройката, които допуснаха бацила на свободолюбието да покоси смъртоносно съветския комунизъм. Ерата на Горбачов в България бе посрещната с нескрито недоверие от страна на висшето партийно и държавно ръководство и по препоръка на Първия (Тодор Живков) целият властови ешелон се сниши и започна тайно да трупа в задграничните хамбари златните зрънца на народното богатство. Всичко това се случваше на фона на всенародните чествания на 1300-годишнината от създаването на Българската държава и започналия след тях „възродителен процес“, останал в историята с насилствената смяна на имената на българските турци.

Към края на 80-те надигнаха глас и русенци, „методично“ обгазявани от химическия комбинат в Гюргево, роди се Клубът за гласност и демокрация и екологията се превърна в политически фактор. На този исторически фон младите български рок банди запяха мощно своята „Ода на неизбежната промяна“. Векът постепенно си отиваше. Старите табута се рушаха.

Държавна е земята,
отровени полята,
замърсена е водата
и подтисната душата.

Подстригана косата,
обръсната брадата,
печати по краката,
но менят се времената.

Замириса на изгоряло, както се изразяваше един стар Щурец, но този път гореше инсталацията на системата. И в проветряването на околното пространство активно се включиха момчетата с китарите. Там някъде наблизо бяха момчетата от „Клас“ и „Оказион“, а в сенчестата страна на тротоара вървяха „Нова Генерация“ и производните от нея проекти на Митко Воев. На моменти всичко това бе заглушавано от пронизителните послания на Милена и ритмичната пулсация на „Ревю“. Най-общо това бе новата вълна на българския рок. А в него най-шумни бяха „Ахат“, „Ера“, Конкурент“, „Контрол“ и още няколко кандидат-метъл банди. На всичко това пригласяха Васко Кръпката и неговият „Подуене блус бенд“, Тони Чембъра и „Монолит“, Буги Барабата, Камен Кацата и незабравимият Гошо Минчев с неговите „Стари муцуни“. Старите кучета също надигнаха глас и шашнатият от неочаквано сполетялата го свобода българин отново видя на сцената „Щурците“, „Сигнал“, „Фактор“, та даже и „Тангра“.

Оги Купенов направи на стадион „Академик“ грандиозния спектакъл „Рок Носталгия“ и тогава видяхме за последен път на сцената Стария Бъндарак. Наско Янкулов дебютира като мениджър и продуцент с тридневния фестивал на стадиона в Слънчев бряг, наречен „Рок за оцеляване“. Беше лятото на 1991 г. след незабравимата Луканова зима. Краят на несвободното ни минало и началото на свободното ни, но неясно бъдеще преминаха под съпровода на електрически китари. Българският рок ни пренесе с песните си от едно време в друго. Направи го с присъщата си енергия, безпардонност и безкористност. Никой не му благодари. Хукнахме да правим пари и кариери и изпратихме трубадурите на прехода да веселят подпийналите европейски пенсионери по време на морските им круизи.

А бяха шеметни години. Винаги съм искал да напиша книга за онези неповторими времена на опиянение от свободата, в които музиканти, техници, озвучители, осветители, сценични работници и музикални журналисти живеехме като едно семейство. Всеки божи делничен ден се събирахме по обед на Синьото кафе (при автобусната спирка на бул. „България“ и „Драган Цанков“) и общувахме. Това е най-точната дума, защото е обемна. В нея влиза размяната на информация, договарянето на участия, търсенето на музиканти, търговията с инструменти и апаратура, взимането на интервюта, писането на материали и още какво ли не. Ние, първите рокжурналисти в родната ни история, работехме на Синьото като златотърсачи.

„РИТЪМ“ се роди през 1988 г. като издание на вестник „Народна младеж“, в който аз работех вече няколко години и дори бях изкарал една „военна служба“ като кореспондент в Странджа-Сакар, отразявайки постепенния провал на поредната недообмислена социална инициатива, наречена претенциозно „Република на младостта“. Там открих много приятели, сред които бяха и младите дизайнери на модните къщи в Елхово – „Яница“ и „Студио В 2“ – Куман Сталев и Васко Василев. От тях започнах и новата си тематична творческа линия – младежката мода. Създадох рубриката „ММ“ във вестника, която прерасна и в месечна неделна притурка, извадила на светло младите дизайнерски таланти, а те след години обраха всички „Златни игли“. С тази тематика бях командирован и в новото младежко списание, създадено от Стефан Станчев и Чавдар Чендов и превърнало се в най-големия български медиен хит от края на 80-те. Излизахме в 100-хиляден тираж и той определено не стигаше.

Крадяха цветните коли от печатницата и след това ги продаваха на битака. Две-три години преди това идеологическата ни задача бе да разобличим подривния характер на западните рок банди и да ограничим тяхното влияние върху морала на младите хора. През 1988-а вече печатахме снимки на „Металика“ и „Хелоуин“, Милко Стоянов пишеше материали за „Туистед Систър“ и два от най-големите рок фестивали – в Димитровград и в Троян бяха организирани от „РИТЪМ“. Комсомолът очевидно бе инструктиран да се инфилтрира в т.нар. неформали, за да може властта, ако не друго, поне да е информирана за намеренията им. Така съзнателно или не, активно или с благосклонна пасивност, казионната младежка организация даде шанс на младите рок банди да се провикнат от големите сцени. И да направят първите си професионални записи. Под продуцентството на Кирил Маричков и Пеци Гюзелев се появи първата поредица от дългосвирещи грамофонни плочи „BG Rock“, на които по една страна получиха „Ера“, „Конкурент“, „Нова Генерация“, „Контрол“, Милена, „Ревю“, „Атлас“, „Клас“, „Орион“ и „Субдибула“, а „Ахат“ записаха цяла плоча. Тя всъщност и до ден-днешен си остава най-силният им албум. Поне аз така мисля.

Един от двигателите на новата младежка субкултура, както я наричаха „цивилните изкуствоведи“, бе и Университетският рок клуб, който направи двата големи рок фестивала – през 1987 г. в Летния театър и на следващата година – на стадион „Дружба“, превърнал се по-късно в печално известната дискотека „Индиго“. Заедно с тях ние от „РИТЪМ“ организирахме и рок фестивала в Мичурин (сега – Царево) на 30 май 1989 г. Помня датата, защото точно в онази пролетна привечер в София се роди дъщеря ми Зара, чиято поява се превърна в част от спонтанното веселие на и около сцената в крайморския град. От тази еуфорична вечер си спомням и как свалиха Емо Братанов от козирката на стадиона и за кратко го арестуваха, тъй като вманиаченият радио рок журналист бе решил, че най-доброто място за репортажен запис от концерта е именно тази козирка. Успяхме някак си да обясним мотивите му на общинските милиционери и те го освободиха. Вероятно това бе и една от причините в късните среднощни часове Мишо Белчев да прави серенади пред входа на Районното, а Чавето Чендов да го спасява от споделената с „органите“ любов.

Вярвам, че с общи усилия ще дорисуваме тази картина, пък и вътре, в разговорите с главните герои на онова време, ще се върнем към някои епизоди. Като „Рок под звездите“ в Международния младежки център в Приморско, където Чавдар Чендов бе член на журито, Емо Братанов изнасяше лекции, а „РИТЪМ“ откри за себе си и даде своята специална награда на групата „Контрол“. Тогава те толкова ни заплениха, че аз използвах цялото си влияние и осигурих за празника ни в Димитровград модният гигант „Руен“ да подари, а дизайнерът Запрян Маринов да проектира специални сценични костюми за Кольо, Владовците, Тони и Крезо. Които те облякоха само там и тогава и снимките от този концерт са единственото доказателство, че това някога се е случило. А Димитровград бе истинска епопея. С младежкия парк, чиито алеи бяха настлани с червени пиперки, които явно се сушаха за мелене, с пиротехниката, осигурена от Киноцентъра със съдействието на Христо Едрин, и с единствената скъсана кожа на соло барабанче при участие на Владо Попа, без той да има вина. Просто един от фойерверките падна върху барабанчето. Спомням си и че една от значимите сега политически фигури – говорител на БСП и многомандатен парламентарист – Ангел Найденов, тогава бе комсомолски лидер на града и се веселеше от сърце с нас по време и след концерта.

Струва ми се, че за въведение толкова текст от мен е достатъчен, за да преминем към съдържанието на Антологията, в чийто център ще бъде рок поезията от края на 80-те. Репортажите и снимките от онези години ще визуализират нашите спомени, а част от материалите са писани и публикувани тогава и носят автентичността на историческия момент. И дори и да ви звучат малко наивно, вярвайте им. А днешните интервюта с някогашните буйни рошльовци ни представят историята през техния поглед. Истинска. И с тяхно участие.

В „Кутията” на класацията направо от Синьото кафе

(Радио-вестникарски „Блек топ”)

Емил Братанов

Емоционалната ми обвързаност с БГ рока се дължи донякъде на „йерархично-кариерни“ обстоятелства в Радиото. Бях слушал дълго съботните предавания на Тони Митов и исках да работя за „Как си ти?“. Появих се в тогавашната Младежка редакция, потърсих го и му казах, че може да се пуска повече рок в предаването и да се представят великите групи. А той ми отвърна: „Хубаво, ама тук има един Геле Шойлев, който пише за „Цепелин“, „Пърпъл“, „Флойд“ и въобще за Великите и ти трябва да си измислиш други обекти.“ Само че аз бях виждал на „Китариадите“ в Банкя и други нови български банди – освен тези на доайените, – и веднага предложих: „Ами тогава ще правя представяния на младите български рок групи.“

И така се започна. Беше лятото на 87-а, още не знаех нищо за прословутата Комисия (Единната художествено-творческа комисия към КТР[2]), която решаваше какво да се пуска и се правеше на оторизирано глуха за рока. Но тогава и самите групи нямаха кой-знае каква готовност да им се пуска нещо. С Митов създадохме рубрика Рок борса „Как си ти?“ и аз тръгнах да се срещам с първите нови банди от Второто поколение.

Първото интервю, което оформих като новини и малка визитка за тях, бе за „Епизод“. Правихме го в репетиционната им в читалище „Емил Шекерджийски“ (където са си и до днес) в тихите моменти, когато отдолу не минаваше трамвай №3. И – оказа се, – момчетата нямаха дори демозапис за илюстрация. Ако не ме лъже паметта, взех на безценния си репортерски касетофон няколко „ефекта“, изсвирени на акустична китара, и с тях озвучихме първото „парче“ в новата рубрика на българската радио-рок хроника.

След това обаче успях да се уговоря с няколко от групите, които вече бяха записали в студио по едно парче за „концептуално-идеологическата“ плоча на Комсомола „Рок за мира“. Опитвах се да се докопам до тях, защото щяхме да пуснем и музика.

„Ахат“ („Сбогом детство“) и „Ера“ („Празничен шахмат“) бяха две от четирите групи (другите две бяха „Конкурент“ и „Клас“) и точно в този ред дойде и участието им в Рок борсата на „Как си ти?“. Кои са, що са, откъде идват, какво искат, кои са членове на групата, актуални участия, планове за парчета – това бяха интервютата. А „Сбогом детство“ е първото несигнирано (т.е. не минало през Комисията) парче на българска рок група от генерацията на „цветята от края на 80-те“, излъчено в национален радиоефир – през септември 1987 г. Извънстоличната банда, която най-напред открихме и завъртяхме пък беше „Д-р Дулитъл“, варненците, които се уредиха дори с живо предаване от един фест в тамошния Дворец на спорта за младежката програма в „Хр.Ботев“ на Националното радио.

Пробивът дойде най-напред в печатните медии, които проявиха инициативата да канят няколкото пишещи за рока журналисти да разнищват темата, да представят групи и първите фестивали и т.нар. рок срещи. Вестници и списания ги наричаха „неформалите“, „любителските рок групи“, но само за 2–3 години (съвпаднали с експлозията на Второто поколение на сцената) – отделно от „Ритъм“ и (забележете!) няколкото други идеологически „специализирани“ музикални издания („Рок Булевард“, „Меридиан Рокшоу“, сп. „Фен“), големи и малки вестници, ежедневници и седмичници, направиха рубрики, текущи страници, цели притурки за рока – и там нашият си рок зае подобаващо, ако не водещо място. Да подсетя за някои имена, познати или забравени вече, на медийни мастодонти или просъществували за кратко в продължение на поне една петилетка (1988-1993 г.): „Софийски университет“, „Студентска трибуна“, „Народна младеж“ с „Диалог“ и „Неделен Диалог“; „Неделна Демокрация“, „Пулс“, „Средношколско знаме“, „Стандарт“, „Неделен Стандарт“ и „Рок Стандарт“, сп. „Художествена самодейност“, сп. „Армейска младеж“ и сп. „Лада“; „Рок Сокак“-ът на „Труд“; „Ла Страда“ – „Улицата“; варненският „Полет“; пловдивският „Комсомолска искра“… Отговарял съм на поканите и съм писал инцидентно дори за такива партийни медии като „Вечерни новини“ и „Антени“. Като кореспондент за полското списание „Магазин Музични“, освен за „ФСБ“ и „Щурците“, писах и специална статия за актуалния рок на новото българско поколение. Но в единственото Радио не бе чак толкова лесно. А „Блек Топ“-ът и „Музикална кутия“ изобщо и не бяха измечтани още.

„Една млада рок група се нуждае от по-траен контакт със своите слушатели. Към продукцията на нашите групи се предявяват по-високи изисквания, отколкото дори към останалата, редовната продукция в естрадата. Всичко минава през толкова много комисии…“ – казва Божо Главев от „Ахат“ през март 1988 г. (в. „Антени“, „Уредба за любимия състав“).

***

Синьото кафе бе истинската рокборса, където се случваше почти всичко – извън самите концерти, и изобщо не е шега.

Аз искам да направя нещо все пак, за ония, които ме харесват. Защото с тях явно се чувстваме близки, имаме общи вкусове за музиката, за обличането, начин на мислене. – това „определение за единност“ е на Милена (в. „Пулс“, септ.1988 г., „Богат-беден. Мнения за българската естрада“).

Трябва да призная, че не съм от „кравайците“. Не съм имал работа и на „Магурата“. Разменял съм плочи на „Монтето“, но музикално-журналистическата ми дейност започна на Синьото и там беше достатъчният ми музикален социум. Тъкмо на път към Радиото. За да не повтарям Румен, просто ще уточня: отиваш там по обед, вадиш касетофона от чантата, виждаш се с всички (ако някой липсва днес, ще дойде утре); питаш, разговаряш, научаваш каквото има да се научи за музикалния живот не само на столицата. Разнасят се касетки със записи, разменят се обяви за членове на банди и инструменти, понеже не си бил снощи в читалище „Х“ – разбираш как са забили там тези, дето са свирили; по-късно във времето (но още с неизбледнялата виталност на Синьото като музикален cornerstone) даже наградите от загадките в предаванията се раздават там – във Фонобутика „Грами“ на Чефа, Жиката и Сашо. Някъде след 14–14.30, понякога и по-рано, просто хукваш към 1-ва кабина и прехвърляш материала от репортерския на лентите за излъчване. Удобно като място, вълшебно като атмосфера, незабравимо като история.

„Нова генерация“

Текстовете и музиката на шарените „цветя от края на 80-те“, разбира се, са се раждали в главите на авторите им. Но и на Синьото – където, щом си дошъл, значи си единомишленик. Докато си там, по обед. Рокаджия или фен, попмузикант или тонрежисьор, журналист или продуцент – общите вкусове и начина на мислене създаде общност. Заедност. Посветен кръг. И парчетата, създадени в този вече далечен период, бяха искрени, силни, нефризирани, понякога груби и гневни, друг път отвлечени в привидно тъмна вълна, аут от шаблона на естрадния комунизъм – като обществото от Синьото кафе. Не непременно приятели с всеки, но с общи надежди и страсти, с еднаква неудовлетвореност, с честни гласове и стремежи като инструмент на Промяната. Гордо облекли в звук едни от най-ярките послания в българския рок за цялото му съществуване. Които – поне според мен – иносказателни или безпардонни, метални или носени от вълнà, няма да бъдат повторени.

Затова правим този опит да съберем повечето от тях. Защото – всичко продължава оттам, докъдето е стигнало. И за да има продължение, не бива да ги губим в днешното 20-годишно българско безвремие.

Милена с група „Ера“

„Цветя от края на 80-те“

Автори: Румен Янев и Емил Братанов

Дата на издаване: ноември 2014

ISBN: 978-954-553-144-6

Страници: 608

Издател: „Парадокс“

Корична цена: 40 лв.

Вашият коментар