Що е то да си журналист в провинцията?

Цензурата, автоцензурата, писането „насигурно“, шантажи, заплахи, зависимостта на регионалните медии от местните феодали, „обслужването“ на местната власт срещу заплащане – все проблеми, които обезценяват всекидневно журналистическия продукт в провинцията

13965357332

paunova-409x300Полина Паунова е политически журналист и блогър. Работи в електронното издание Mediapool.bg. Била е във вестниците „Новинар“ и „Монитор“. В медиите на Делян Пеевски е усвоила основни умения в областта „как не се прави журналистика“. Носител е на наградата за журналистика „Валя Крушкина – журналистика за хората“.

Frontalno.com представя едно изследване на медийната среда в провинцията, проведено от ПОЛИНА ПАУНОВА

Ситуацията с регионалните медии до голяма степен представлява умален мащаб на проблемите на т.нар. национални медии, с по-големи акценти върху някои проблеми.

Разбира се, на първо място всички журналисти, работещи в мести вестници, радиа и телевизии, посочват цензурата, която, освен че зависи от националната конюнктура, е засилена и заради местни интереси и рекламодатели.

Цензурата се налага основно с икономически механизми. Регионалните издания са изключително зависими от местната власт. Обяснението за този проблем, направено от няколко журналисти в различни райони на страната, е сходно. Тъй като обявите/рекламите на областната и общинската администрация съставляват около 1/3 от приходите на вестника/телевизията/радиото (а понякога и ½) , няма как да се използва сдържан и овладян тон, въпреки голямото желание да се напишат фактите с истинските им имена.

Баланс се търси както между местните силни фигури, така и между тези на национално ниво. Понякога журналистите говорят за местна олигархия, чиито интереси се сблъскват с тези на управляващи или силни политически фигури в областта. Тогава най-често се обособяват различни медии – медия, която да обслужва интереса на местния бизнесмен, и такава, която да брани вижданията на кмета, да кажем.

Разпространението на местните вестници се сблъсква със същото предизвикателство като националните всекидневници (тази тема засяга най-често вестниците). Фирми, свързани с Делян Пеевски, отказват да транспортират и продават „опозиционните медии“. И ако в София този „инструмент“ се използва, за да не бъдат публикувани определени теми под заплахата, че вестникът няма да отпътува за страната, в малките градове такъв отказ от разпространение означава фалит за вестника – ползва се за инструмент за шантаж на издатели и в крайна сметка свързани с Пеевски лица придобиват вестника.

Заплахи срещу журналисти в местните издания има значително повече отколкото към репортерите в София. Случвало се е някои „потърпевши“ от материали да бъдат по-благосклонни и да изкупят целия тираж на даден вестник, т.е. да не стигне до „свободна продажба“ (това се дължи на малките тиражи – потенциален проблем е). В повечето случаи обаче се въздейства на журналиста директно от главния редактор.
Освен че материалите могат да не излязат само заради един телефонен разговор, следващата санкция е спиране на дадена реклама. Този похват се ползва и в националните медии.

Друг начин за натиск е притискането на близки. „Ако даден потърпевш от текст разбере, че близък на журналиста работи в негова фирма или фирма на някой приближен – веднага се получава предупреждение за уволнение. Тези теми обикновено журналистите впоследствие си ги забраняват, защото в малкия град работа в изобилие няма“, твърдят репортери.

Разликата в статута: местни и кореспонденти, също е сред засегнатите проблеми, които описват репортери в регионалните медии. Основната разлика е заплащането – кореспондентите на националните медии са по-високо платени от местните журналисти, които са част от медии, действащи само на територията на дадената община.

Ниските хонорари не действат стимулиращо на местните журналисти да работят за разобличаването на който и да е местен фактор. „Съществува мисленето – защо да си развалям отношенията с хората за 30 стотинки хонорар“.

Кореспондент, обслужващ няколко медии, пък може да създаде сериозен проблем с достоверността на информацията, а в почти всеки областен град има репортер, който е кореспондент на вестник и радио, или на няколко вестника.
За дезинформацията „помага“ много и директното въздействие на полиция и прокуратура в малките населени места. „Закон е, че в повечето местни медии не се пише за местната полиция, а при по-значим случай, шефът на полицията директно диктува на репортерите“.

Заради всички тези фактори се оформя една основна пречка за работата на журналистите извън София – автоцензурата.
Повечето, попълнили анкетата, твърдят, че или пишат „твърде внимателно“ по определени теми, без никой да ги е предупреждавал, че такъв текст може и да не излезе, или изобщо не пишат, тъй като може да се получи така, че усилията им да идат на вятъра. Повечето местни издатели или собственици на телевизии са пряко свързани (а в най-добрия случай – косвено) с определени политически интереси и самите репортери знаят коя тема няма да мине и коя ще мине пред ръководството. Тези, които работят за национални медии пък знаят как стоят нещата на централно ниво и пишат безопасни материали, като в безопасни се влага смисъл на такива текстове, които ще бъдат публикувани, а за тях ще се изплати хонорар.

–––––

Заглавието и подзаглавието са на Frontalno.com

Вижте оригиналната публикация на сайта на harta2013.bg

Вашият коментар