За убитите герои – или най-високото държавно отличие, или минута мълчание…

Гневна съм.

И причините за гнева ми са много, и не са от вчера.

Вчера, когато баща ми получи покана от председателя на „Съюза на репресираните от комунизма – Памет” да присъства, заедно със свои близки на „тържествено връчване на посмъртни отличия за горяни, дали живота си в борбата срещу мракобесния болшевишки режим след 09.09.1944 г. Церемонията – на 21.12.2016 г. в сградата на Президентството от 14:30 ч. ” Писмото продължава така: „Сред тях е и Вашата родственица Цветанка Цанева” и т.н. и т.н.

Поканата идва от тези, по чиято инициатива е стартирана законовата процедура за награждаване с държавно отличие. Но, всъщност, те не знаят кого точно награждават. „Родственицата” на баща ми Цаньо Цанев, „Цветанка Цанева”, е сестра на неговата майка. Вярно, тя е известна с много имена – Цена Чалъкова, Цветанка Стефанова, Ценка Георгиева, Цветана Попкоева…

В регистъра за умиранията от 1952 г. е записано – Акт за смърт на Цена Стефанова Чалъкова, родена на 19 април 1929 г., умряла на 25 април 1952 г. в 23 часа и 30 минути…. смъртта е последвала в следствие на изпълнена смъртна присъда… Починалият е дъщеря на Стефан Георгиев поп Коев и Велика Иванова Христова… За действителността на смъртта се удостоверява от съобщение на Русенската окръжна прокуратура.”

Е, както и да гледаме, не е Цанева…

Потърсих в Държавен вестник указа на президента, с който са наградени убитите горяни.

Не го намерих.

В сайта на българското правителство намерих кратко съобщение от заседание, проведено на 23.11.2016 г. – „30 УЧАСТНИЦИ В ГОРЯНСКОТО ДВИЖЕНИЕ СА ПРЕДЛОЖЕНИ ПОСМЪРТНО ЗА УДОСТОЯВАНЕ С ОРДЕН „ЗА ГРАЖДАНСКИ ЗАСЛУГИ”.

Сред наградените, видях името само на една жена, Цветанка Георгиева-ЧОЛАКОВА…, дори не „ЧАЛЪКОВА”.

Кого награждават? Знаят ли, кого награждават?

Гневна съм, защото дори имената на героите, които получават държавно отличие, не се знаят от тези, които ги предлагат за награда… не се знаят и от тези, които им дават наградата…

Как да очакваме, че имената на героите ще станат знайни за обществото?

Как да очакваме, че обществото ще оцени живота и саможертвата им…

И съм гневна.

Защото орденът „За гражданска заслуга”, според хералдиката на държавата ни / ЗАКОН ЗА ОРДЕНИТЕ И МЕДАЛИТЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Обн. ДВ. бр.54 от 13 юни 2003 г., доп. ДВ. бр.86 от 30 септември 2003 г., изм. ДВ. бр.43 от 22 май 2004 г., изм. ДВ. бр.32 от 19 април 2011 г.,/ е третият по старшинство орден /чл.2, ал.2, т.3/. Да се даде този орден за граждански заслуги на жив човек е добре – това е признание за делата му и стимул за граждански активно поведение и нови граждански заслуги в бъдеще; да се даде посмъртно за граждански заслуги на лице, което след като е извършило граждански значими дела, е починало в леглото си с мисълта за добре изживян живот, също е добре – почита се делото и паметта на такъв човек.

От друга страна – да се награди за граждански заслуги с третия по степен орден човек, който е бил убит в защита на идеала си, който е идеал и на обществото, което го награждава, е меко казано, подигравка. За горяните, убити в сражение, или при изпълнение на смъртна присъда, единственото достойно отличие е орден „Стара планина с лента”.

Според чл. 4, ал.1 „С орден „Стара планина“ се награждават: 1. български граждани – държавни глави и ръководители на правителства, министри, политици, обществени дейци, културни дейци, военни лица и представители на духовенството, които имат изключително големи заслуги към Република България”. Видно от чл.2, ал.2 Орден „Стара планина“ е с лента и без лента: 1. с орден „Стара планина“ с лента се награждават държавни глави, министър-председатели, а в изключителни случаи и български граждани; на наградените се връчва и звезда на ордена.”

Според мен, случаят е изключителен, защото горяните, воювали със слово и оръжие срещу комунистическия режим и в защита на демократичните ценности и дали живота си в тази борба, са сред българските граждани с изключително големи заслуги към Република България.

Ако законът не предвижда посмъртно да се дава този орден, отговорът ми е само един – законите се пишат от тези, които дават ордените – ако искат да почетат паметта на героите, нека да променят законите.

Гневна съм.

Защото тези, които днес раздават ордените и правят законите се опитват да измият ръцете си, хвърляйки огризки на гладното за справедливост общество. Най-непростимото на сегашните управляващи не е това, че са бивши комунисти и мутри, а това, че се маскираха като „десни”, „сини”, „демократични” и по този начин дискредитираха, подмениха и унищожиха тези понятия и идеи. Време е да се покаже какви са.

Е, може би съм много крайна, но гневът ми не е от вчера.

Моята битка за осветяване на комунистическото минало, на истината за лагерите, затворите и горянскто движение започна много отдавна – през лятото на 1990 г., след загубата на първите демократични избори. Тогава, за четири месеца се срещнах с много хора, минали през чистилището и ада на комунизма и участвали в горянското движение… Тогава написах първата си книга – „Миналото в мен”, която посветих на сестрата на баба ми ЦВЕТАНА СТЕФАНОВА ПОПКОЕВА /ЧАЛЪКОВА/… и на всички мъртъвци без гробове…

Гневна съм, защото имената на героите потъват в забрава, а предколедно и предизборно властниците се кичат с тяхната гибел… и така погребват идеалите им.

Защото – за мъртвите герои – или най-високото държавно отличие, или – минута мълчание…

Аз предпочитам второто…

И не присъствах на награждаването.

Прочетох краткото прессъобщение в сайта на Президента на Републиката…

„Малцина са оцелелите, повечето загиват в битките или са заловени и убивани без присъда.”

И отново съм гневна.

От „зората на демокрацията” се повтаря мантрата „убивани от комунистите без съд и присъда”… „без съд и присъда”… „без присъда”…

Не. Участниците в горянското движение не са били убивани без съд и присъда. Жертвите на комунистическия режим не са били просто убивани, затваряни, изтезавани… Те са били осъждани на смърт, на затвор… на живот без бъдеще.

Волното или неволно използване на това словосъчетание – „без съд и присъда”, без съд, без присъда… втълпяването му в общественото съзнание е опит да се оневини държавната машина на Народна Република България. Това е опит да се внуши на обществото, че горяните, земеделците-николапетковисти и другите „врагове на народната власт” са станали жертва на издевателства от страна на отделни хора – някои, завладени от мъст, други – превишили правата си, трети – просто садисти…

Време е да се каже – НЕ. Държавата е убивала гражданите си. Българските народни съдилища са осъждали на смърт и са убивали инакомислещите. Законът на тоталитарната държава ги е убивал.

И всеки опит да се скрие държавата зад нейните мракобесни послушници е опит да се оневини тази държава. Това е опит да се осъди „оръдието на престъплението”, а не престъпникът.

Не се питам защо е така. Отговорът е очевиден, но никой не иска да го види.

И съм гневна.


Позицията на Габриела Цанева е публикувана във вестник „Литературно земеделско знаме“.

Снимка: Decommunization.wordpress.com

Напишете коментар