По следите на излъганите надежди
Чудно нещо е т.нар. „десен избирател“. Усилията на тези, които целят да привлекат гласа му, са почти непосилни, да не кажем – напразни… И така е от повече от десетина години насам. Лесно им е на тия от ляво. Правят, какво правят – накрая Партията каквото каже, това става. Лесно им е и на „простите“ – без много да му мислят, да си изберат „Простия“, защото нали мъдростта Му гласи, че „простите се разбират помежду си“.
„Десният избирател“ обаче има дълга памет и високи претенции – веднъж излъган, трудно дава доверието си отново. Той цени морала и последователността в политиката. И той, „десният избирател“, с пълно основание мрази онези от политическото му представителство, които извършват нагли, безпринципни, достигащи до откровена глупост актове на предателство към „дясната общност“ и към нейните ценности и устои.
Иде реч за излъганите надежди. А те бяха много. Още от зората на СДС, та до наши дни. Безсмислено е да припомняме всичко от тъй наречения „преход“. Последните години изобилстват от такива предателства и излъгани надежди, които, както е тръгнало, ще оставят „дясната общност“ отново без политическо представителство в парламента след предстоящите избори на 26 март. И това ще е съвсем логично, защото всичко си има граници, а тези граници отдавна бяха прекрачени.
От бламирането на „Синята коалиция“ насам се случиха редица събития, довели до практическата невъзможност днес България да има единна и силна десница. А след толкова „компромиси“ в името на „стабилността“, вече каквото и да бъде обещано няма да има значение. Отливът започна още със създаването на Реформаторския блок. Беше ясно, че когато в тази формация влизат хора с мрачно политическо минало – участници в омразната Тройна коалиция, ренегати от партията на Ахмед Доган и такива, активно работили за политическия разпад на това, което наричаме „традиционно дясно“ – нищо добро няма да излезе накрая.
Немислимото съюзяване с ГЕРБ при формирането на ново правителство с премиер Бойко Борисов, обяснено като „трик“ от лидера на СДС Лукарски, беше първото доказателство. Планираните реформи не се случиха, нищо съществено не се случи, впрочем, освен че РБ се оказа удобен параван, зад който мутро-милиционерската власт получи нова легитимност и грабежът на публичните средства продължи с пълна сила. Нищо повече! И в политически план РБ продължи да легитимира ГЕРБ като „дясна партия“ – нещо, което е крайно неприемливо за десните избиратели у нас.
Днес остатъците на „Реформаторския блок“ имат претенцията – ни лук яли, ни лук мирисали – отново да бъдат представители на дясното. Желанието им е пак да издрапат до властта и да продължат да бъдат в съюз с ГЕРБ. Ще бъде жалко, ако им се получи, защото те просто не заслужават да имат политическо бъдеще. Личности като Кунева, Москов, Лукарски и т.н. отдавна предизвикват стомашни спазми у десните избиратели и хубавото е, че поне към този момент са се отделили в своеобразен „клуб по интереси“ – с ясно изразено лице на колаборационисти, решени на всичко, за да намерят отново място във вонящото пространство под шлифера на Борисов.
Единствените извинения към избирателите в дясно дойдоха от Радан Кънев. Той „проля крокодилски сълзи“ на събранието на новата формация „Нова република“, макар да го направи с усмивка на лице. Смело и похвално деяние в очите на едни, но безкрайно закъсняло според други. Защото точно Кънев бе онзи, който най-много настояваше за създаването на „Реформаторския блок“ в този му формат. Не друг, а лично той легитимира цяла плеяда десни ренегати и в буквалния смисъл се хвана под ръка с хлъзгава личност като Меглена Кунева, която, впрочем, галено наричаше „Меги“. И тези, които му повярваха, бяха жестоко излъгани, защото, съгласете се, идеите за създаването на блока бяха съвсем различни от това да се доведе на власт правителството „Борисов 2“. Наистина, Кънев и ДСБ оттеглиха подкрепата си за кабинета на по-късен етап, но след като с гласовете си легитимираха властта на ГЕРБ.
И макар „Нова република“ да се доближава най-много до идеала за дясна формация към днешна дата, тежкото наследство продължава да тегне и, изглежда, в крайна сметка то ще се окаже най-важния фактор в очертаващата се изборна несполука. Цената на легитимирането на колаборацията с мафията е твърде висока и Кънев ще трябва да я плати на предстоящите избори.
Извеждането като основен приоритет на, цитирам: „Забрана на медийната реклама на хазарт“ трудно може да бъде част от дясната политика и няма разумно обяснение защо трябва да бъде сред водещите цели на „Нова република“. А това е само едно от спорните послания към десния електорат. Формацията на Радан Кънев има още много работа, за да изчисти визията и идеите си, преди да може отново да заяви реални претенции да бъде представител на дясното у нас.
Колаборацията с мафията не е присъща само на РБ и на „Нова република“. Чисто новата формация „Да, България“ също има история в това отношение. Знаковото пиене на чай ли беше, на кафе ли, с Лютви Местан, в момент, в който той припкаше като пудел покрай снагата на Делян Пеевски, трудно може да бъде обяснено с позициите на тогавашната „Протестна мрежа“, станала днес основа за формирането на партията на Христо Иванов. Не друг, а самият той беше министър на правосъдието в последния кабинет на Бойко Борисов. Беше ли това правителство – правителство на мафията, г-н Иванов? И бяхте ли вие министър в правителството на мафията? Какво обяснение може да бъде дадено, когато на думи се бориш срещу модела #KОЙ, а всъщност си се съгласил да пиеш чай с него или да му бъдеш министър. Такъв глупак и наивник ли си бил, та си вярвал, че можеш да промениш модела #KОЙ, ставайки част от него. И какви гаранции можеш да дадеш, че утре пак няма да седнеш на една маса с #КОЙ.
С излъганите надежди се сблъскаха и малобройните привърженици на партия „Глас народен“. Не бих отделил внимание на партията на Светльо Витков, ако не ме поразиха реакциите повечето хора, гласували за тази формация в последните години. А се потвърди и фактът, че електоратът на „Глас народен“ е бил в голямата си част десен – работещи хора, разчитащи единствено на собствените си сили за осигуряването на собственото и на семействата си бъдеще, отвратени от политическия мейнстрийм и намерили в тази партия отдушник на протестния си вот срещу системата. Това обаче свърши! Да се прегърнеш с политически плужеци като Кунева, Москов и Лукарски, олицетворяващи в най-голяма степен всичко, което ненавиждаш – това няма как да бъде простено. R.I.P., „Глас народен“!
Поуките за бъдещите кандидати за вота на десния избирател трябва да бъдат извлечени:
- Всяка колаборация с комунисти, ченгета и бизнесмени със съмнителна репутация е немислима за един представител на дясното.
- Всяка колаборация с мутро-милиционерщината на партии като ГЕРБ е немислима.
- Всяка колаборация с политически плужеци, като Кунева, Москов, Лукарски и прочее ренегати е немислима.
- Дясното няма да израсне в сянката на каквато и да е коалиция с представители на мафията.
- Дясното няма да стане по-силно под шлифера на политици като Борисов.
- Излизането от рамкираните сегашни 5-7% от вота минава през твърдото и безкомпромисното отстояване на морал и ценности, през ясна и последователна политика.
Битката с мафията и корупцията не бива да бъде само на думи – с обяснение на евентуални механизми и законови промени, а също и с посочване на конкретните противници. Говоренето за бизнеса на сенчести структури като ТИМ, Пеевски, КТБ, ПИБ, Васил Божков и т.н. и публичното разобличаване на тяхната криминална същност е може би най-важният момент. И не само това. Трябва да има ясна визия, освен как да се спре краденето, и как могат да бъдат върнати заграбените пари. Защото, ако битката с мафията не постигне добър финансов резултат, то по-добре е тя да не бъде започвана. Мафията може да бъде победена само, ако й се отнеме значителен финансов ресурс и той бъде върнат в бюджета.
Тежкото наследство на излъганите надежди поставя дясното в трудна ситуация от днешна гледна точка. Преодоляването му минава през коренна промяна и през изграждането на ясна, дългосрочна стратегия. Загубеното доверие на десните избиратели към политическите му представители може да бъде възстановено само от смели политици, способни с цената на саможертва да отстояват каузите на дясното честно и открито, без тънки сметки и без компромиси в името на някакво жалко политическо оцеляване. И в „Да, България“, и в „Нова република“ се вижда, че такива хора има. На тях им остава най-трудното – да спечелят доверието и да оправдаят надеждите.
