Първите месеци след Освобождението на Русе

Освобождението на Русе – 20 февруари 1878 г. Влизането на ген. Тотлебен в града през портата Стамбул капия в руска литография от онези години. Репродукция: „Старо Русе“

На 20 февруари 1878 г. руските войски, начело с генерал Тотлебен, влизат триумфално в Русчук през портата Стамбул капия. Градът е освободен и преминава под управлението на руснаците, като центърът на тогавашната Свищовска губерния, създадена в хода Руско-турската война на 1 юли 1877 г., се мести в Русе, съответно името на губернията става Русенска. Заедно с войските на Тотлебен, на този ден в града влиза и един 28-годишен младеж. Името му е Иван Вазов. Той е на служба като преводач и „чиновник за особени поръчения“ при губернатора генерал Золотарев, както и при наследника му генерал Акимов.

Как Вазов вижда Русе в първите дни и месеци след Освобождението му? Отговорът е във втора глава на издадения през 1896 г. негов роман „Нова земя“. В него народният поет и писател, наречен по-късно патриарх на българската литература, рисува с перото на творец не само градските пейзажи, но и портретите на хората на Русе, живели в онези първи месеци и години, когато градът все още е най-голямото населено място в свободна България. Вазов напуска Русе на 6 март 1879 г., за да каже малко преди смъртта си през 1921 г., че е запазил за града „най-хубави и най-светли спомени.“

В няколко поредни публикации „ФРОНТАЛНО“ припомня тази глава от романа „Нова земя“, в която действието се развива в Русе. Започваме с онези части, в които се описва ситуацията през погледа на хората в губернаторската канцелария.

I. Писмото на графа Марузина

Граф Марузин довърши писмото си. Преди да го вложи в плика, той го прочете внимателно. През време на четенето краят на лявата му устна часто се подръпваше и изражаваше лека ирония.

Ето какво бе написал:

„Драга Любов Александровна!

Аз съм ти твърде признателен за сладостните минути, които твоето писмо ми даде. Четох го няколко пъти и всеки път намирах нова причина да се чувствувам щастлив и ново удоволствие – да целувам още хартията, по която твоята мила ръка е нанизала тия задушевни, скъпи редове.

Това удоволствие повлече друго: аз седнах да ти отговоря веднага и тоя път ще бъда по-подробен. Ти желаеш да ти опиша всичко, т. е. обстановката, що ме обикаля, средата, дето живея, обществото, развлеченията (sic!), несгодите – ох, те са големи. Но въпреки това, ще видиш, че тук не се издъхва от скука. Представи си, тая вечер ще бъда на обществен бал, даден с патриотическа цел. За тоя бал исках още в това си писмо да вместя впечатленията си и затова тъкмях утре да го предам на пощата. Но ненадейно днес кузенът, Михаил Аркадиевич, тръгва за Москва и аз се възползувах от случая – ти знаеш колко се бавят сега писмата от Русия и за там. Михаил Аркадиевич ще ти разкаже чудеса за тукашния край. Ето един человек, за когото сигурно може да се каже, че не скучае в тоя първобитен свят. Само го проси да бъде откровен. Красив, остроумен, ловък, изящен кавалер, той тук произвожда „фурор“ – между дамското общество. Ах! „дамско общество“ и „първобитен свят“! Как, ще попиташ, съгласявам тия две противоречия! Противоречия? Та тук всичко състои от противоречия, от нелогичности, от изумителни несъобразности. Либералнейша английска конституция, например, веднага след най-несносните рабски вериги; в скотовъдческа страна сме, а мляко от месеци не съм видял – ти знаеш, че утрин без него не мога; тая нощ ще фъфлят около мене коприна, атлази и разкошни тоалети, а братята и мъжете на тия, които носят тия разкошни тоалети, носят своите цървули с не по-малко удоволствие. Тая модност хармонира и с нравите на тукашното дамско общество, доста разпасанички – влияние от съседството на румънската цивилизация. Уверяват, че навътре живота се е запазил по-добре.

Впрочем, да се не отстранявам. Споменах вериги. Уви! Кузенът влачи вече едни. Тоя всегдашен победител на женски сърца, който своето държеше под осем ключа, тоя мил ветреник, тоя очарователен Ловлас – сам най-после се улови за въдицата. И тая въдица се олицетворява от една черноока българка, с гордата осанка на една Мария Стюарт и с дивата, чувствена природа на една баядерка, начетена на французки романи. Аз навярно ще я видя на бала. Хубава е като дявол наистина. Голямо щастие бе за него случая, който го извика ненадейно оттука. Защото увлечението му бе достигнало дотам, щото един прекрасен ден пленникът трябваше да грабне пленителката и да я понесе по белни свят, додето офукат голямото наследство, което получва. Забравих да ти кажа, че тая особа не е мома, а женена, има мъж и детенце! Главното е, че и тя лудува за него, и там бе опасността. Il m’a fait ses confideces, non sans des soupires formidables!

Как да ти опиша Русе? Махни Киев от хълмовете му и тури въз тях кримският Бахчисарай, като му придадеш няколко къщи по европейски кроеж. Улици тесни, мечети с лепряви стени, кафенета, дето бърбука наргилето, нечистотии – възточен мир. Тури и като couleur locate маса къщи порутени, покриви продупчени, минарета с пресечени върхове – от нашите обузи и гранати през време на бомбардировките. Съблечи киевските хълмове и от веселата им зеленина, и от горите им. Защото тука, драга Любов Александровна, всичко е голо, изгоряло, пустиня. А прах, прах – ужас! Прах и вятър. Толкова вятър никъде не се е виждало. Но Дунавът, който се лее под високите брегове, Дунавът – той всичко изкупува. Великолепна река. Как е скромен нашия Днепър в сравнение с тоя могуществен ток! Аз от прозореца си и сега гледам на него. Да би била тук, гълъбче, щяхме да се поразходим с катера по Дунава. Какви нови ощущения!

Любопитен бих да видя би ли се би научила български ти. Аз решително не мога да възприема нищо от това развалено наречие, славянски някакъв patois, от което губернаторът се възхищава и го намира твърде сходно с руския език. Това е, чини ми се, повече от славянофилска любов.

Какви мили, добри, простодушни тия български селяни! Представи си, Любов Александровна, влазят при мене в канцеларията, свалят шапка и си подават ръката. Представи си един наш мужик, които би направил същото у нас на един колежски асесор! Скандал! Светата Рус цяла би се разтресла!… И знаеш? Стискат добре, пръстите пращят в тяхната шиеста ръка. „Ваше сиятелство“ – няма – „Господине!“ На губернатора – тоже! И нему – ръка! Прекрасен народ, демократически нрави! Право, има що да се поучим у братушките.

Интелигенцията обаче – пардон за гръмкото слово – се мъчи да се отчужди от народа. Европейският лъск я пленява и той е дал на маниерите й и образа на живота й изкуствен, фалшив отпечатък. Няма обаче защо да виним младежите, това е в реда на нещата, историческия ход на развитието у един млад народ, чийто първи нагон е да подражава. А не може да се откажат добри задатки у тях. Аз имам случай да ги изучвам. В губернаторската канцелария все българи служат, освен губернатора, аз и екзекуторът Мачухонски. А propos, това добро и смешно старче. Писвал съм ти вече за него: псе няма по-вярно, православен няма по-набожен, ум няма по-изостал, сърце няма по-златно. Отдавна не ми е нужен, но иди да лишиш от хляба такъв свети човек! Обичам го просто. Когато нямам работа, с него дърдоря. Представи си, той се нарича, и не без чувство на национална гордост, българин. Отде измисли това? У него нищо българско няма! Има у това човече нещо, което ти наумява типове из Мертвия души…

Да те запозная я с другите съслужници, по-важните. Младият ни чиновник по особни поручения е един българин самоук, но твърде пъргав, хитър, досетлив. Арменски ум. Има тоя недостатък в манерите – общ на южните народи: говори с буйни ръкомахания. Когато го гледаш отдалеч, мислиш, че иска да бие събеседника си… Пише отчаяно лошо руски и с отчаяно лош почерк. Да го четеш – не ти трябва каторга. Но устата работят изумително и се надварят с ръцете.

Старият чиновник по особни поручения е наш възпитаник, от Киевската семинария, отдето пристигна право. Готвил се е за духовно звание, но нуждите на отечеството му го извикаха на административно поприще. Трезвомислещ млад человек, сериозен, тих, вечно закован на писалищния си стол. Флегма. Сякаш че тече чухонска кръв в жилите му, а не южна. Не е ми симпатичен: полет няма, направен е за добър кариерист. Много наумява нашите. Но полезен на службата.

Имаме и друг чиновник, пак по особни поручения, временно прикомандирован, тъй да се каже. Генералът го много цени. Познава го още от бойното поле. Образован, млад, владее прекрасно французки. Крайно симпатичен момък, чието семейство е изтърпяло ужасно от башибозуците. Столуваме се заедно, разговаряме се по литература, по славянския въпрос, по политика. Горещ, но мисли зряло, чувствува благородно. И оратор е. Аз мисля, че има да чуем за него. Такива натури изскокват. Един поразителен контраст образува с него губернския ни лекар. Человек, свършил в някой немски университет, но скъп, но тъп, но раболепен, пази те боже! И, право да ти кажа: аз не знам какво да говоря с него! Ну, за калта в улиците, за вятърът, за стихиите небесни. На всяка моя дума: „Да, ваше сиятелство!“ На тоя учен человек гръбнака много се прегъва. Пò обичам селяни братушки.

Аз ти дотегнах, ma chère Lubov, с това бъбрене. Но списъка на моите познанства и връзки в Русе се изчерпа… Ах! Щях да забравя още един наш чиновник – преводчикът. Той е поет. И той бегал от областта си – градината на Хесперидите – и станал „чернилная душа“. Самите условия карат всички тия младежи, подготвени или създадени за други призвания – да стават службаши. На страната липсват работници по нейното политическо устрояване и ето защо канцеларията поглъща като минотавър всичките сили и дарования, и професии. При това, месечната плата има голям престиж за братушките. Аз знам едри търговци, които станаха чиновници. И този поет сериозно иска да прегърне чиновнишко поприще и ламти за йерархически напредък по администрацията. Като дойде генералът в качество на русенски губернатор, аз му представих списък на чиновниците с означение способността и отличителните качества на всекиго. За преводчика турих само тая бележка: поет. Губернатора се засмя.

– Само толкова? – попита той. – Да му се даде синекюрна длъжност – за да има време да пише!

Определихме му занапред лека работа, такава, каквато да му отнема само половина час през месеца, именно: съставление в края му статистическа ведомост за стихийните произшествия из губернията. Казвам ти: не повече от половин час работа!… Стана поетът недоволен, мрачен, угрижен. Той разбра, че го считат некадърен, безполезен чиновник. Пише пошлата си ведомост, скучае ужасно, но нищо не ми казва. Един ден случайно видял списъка ми, иде яростен, възмутен, настръхнал: „Графе! – извика (той някога не ме титулува иначе). – Как сте си позволили да ме унизите пред губернатора с такава една препоръка? Вие ми отнемате възможност да се проявя чрез тия глупави ведомости, вий ми убихте положението!“ И очите му пущат пламък. Представи си, драга Любов Александровна, не мога да го утеша, не мога да му докажа, че това сторихме от дружба и съчувствие към него като поет.

Впрочем, поет е громка дума. Вземи я в значението й, което може да има, когато е реч за един още полудив народец с наречие развалено и варварско и със зачаточна книжнина, каквато е била руската във време на Кантемира. Подир 50 години, когато и у българите литературата се развие, той ще има у тях си онова значение, което има у нас днес Сумароков. Впрочем, нашия беден ритмоплет стои на непостижна висота в сравнение с този „български поет“, както сериозно го считат братушките. Това ги лъсти. Този вчерашен народец бърза да стане славен. У него е всичко голямо: големи писатели, големи герои, големи хора безчет! Невинна грандоманска черта у микроскопическо племе… Но това е по-добро, отколкото известното самоунижение славянско. Карайте, братушки! Бъдете велики. Чувство на народна гордост, най-после… Отровата на отрицанието и песимизмът не е се коснала до душите ви! Да прибавя, че поетът е инак мил човек и се столува с мене.

По този разнокалиберен състав на окръжающите ме българи ти разбираш, че аз имам възможност да узная нещо от нравствената психология на тоя възкръснал за нов живот славянски народ. Занятията малко време ми остаят, за да свържа сношения и с други среди и класи. Но едно нещо е явно: подир грухването на вчерашното минало, всички проявления в областта на обществений и духовний живот дават понятие за нещо младенческо, зародишно, ненормално. Животът, изтикан из старите си дируги, още не се е закрепил на новата си почва, не е се свикнал с новите си форми и политически условия – които бяха последица на освобождението на България. Другият факт е, че българите обичат парите с остървенение. Отбележвам това като сух факт: не искам да виня българите, както струват мнозина от нашите, за един ламтеж общ на цял свят в днешния материалистически век. Впрочем, примамката на златото е привлякла в този град народи от четирите краища на вселената и му е придала характер козмополитически, заедно с трескавия кипеж на спекулацията. И какви народности, драга Любов Александровна, няма да срещнеш по шумните улици да се тласкат и кръстосват, одушевлени от същата жажда за печелене пари! При българите и русите още гъмжат, но буквално гъмжат – евреи испански, полски, руски и немски; мяркат се великоноси арменци, чернооки румъни, нашите безвъсести некрасовци; замислени турци, гърци, немци, италианци – помниш Пушкина?

Какая смесь одежд и лиц,

племен, наречий, состояний!

Моето писмо мина границите на писмо: то стана мемоар. Но вината е твоя. Дòпъти ще ти пиша за бала довечерешни, специално за красния пол, което тебе ще интересува. Целуни по челцето моя син Саша. С неохота прекъсвам… Сега се сетих, че куп работи интересни имам да ти кажа, но късно: вече три пъти влиза моят любезни Мачухонски и ме погледва някак си строго, изпод вежди, като че казва: „О, стига си беседувал с графинята… Дружба – дружба, служба – служба! Надо и честь знать!“ Недей мисли, че бозна какви важни служебни интереси: той ще ми говори без друго за моливите или за други канцеларски ситнежи – за него от чрезвичайна важност въпроси.

Целувам те, mon cher Amour, и още отсега имам зазъбици за твоя отговор.

Твой любящий
Аполон“

II. Канцеларията

Генерал Василий Петрович Акимов – губернатор на Русенска губерния от 4 юли 1878 г.

Като гуди писмото в плика, граф Марузин стана и се запря замислен пред единия прозорец. Навън се отваряше чудесен вид на Дунава. Величествената река течеше гордо в широката си матка, на еднакво равнище с отсрещний потопен бряг, обточен с цветущ върболяк. Отсамний край на реката се затуляше от високий яр, който образуваше българския бряг; отгоре на този бряг вървеше набрежната с дървена заграда към стръмнината. Насред Дунава един остров, покрит с нисък върбак, туряше своето зелено петно в тихото огледало на реката, като я делеше на два ръкава. Два парахода, един срещу други, шумишкож пореха вълните, оставяйки опашки от бяла пяна, които дълго още къдреха повърхността на Дунава.

Отвъд него, на север, се зеленееше и потъваше в кръгозора плодовитото и неизгледно поле на равна Румъния. Погледът с наслада плуваше из простора на тая чудесна панорама, като ту се губеше в далечините на румънския хоризонт, ту кацаше на гиздавия отсрещен град Гюргево, ту се носеше галено по широките вълни на Дунава, на които дневната светлина даваше разни цветове – от тъмномътния до светломодрия и до лучистосребристия, какъвто беше западният му ток.

В ъгъла на тази стая – тя се намираше в помещението на губернаторската канцелария, – широка, вѐдела, с голи стени, на една от които бе закована Каницовата карта на Северна България, стоеше прост писмен стол от невапсани дъски, претрупан с купове книжа, депеши и руски вестници. Няколко стола и един долап за книжа допълняха неизискания накит на този писмен кабинет, център на всичките пòворки, които докарваха в движение административната машина на новообразуваната Русенска губерния.

Граф Марузин, управител на канцеларията при губернатора, мъж около трийсет и пет годишен, беше облечен във формен зелен сюртук, с медни копчета и плетени сърмени еполети, с шпага – задължителни тогава за „коронните“ чиновници – със сиви летни панталони от док. Той имаше червендалесто прищяво лице, умно, със сериозно изражение, с печат на аристократическо достойнство, завършено с рядка брадица.

Аристократ по кръв и по възпитание, той имаше убеждения либерални, които криво-ляво живуваха с охранителното чувство на руския дворянин. Кореспондент най-напред на руски вестник в Русе, граф Марузин от няколко месеца беше на тая висока длъжност, която го поглъщаше цял. Малко срещи имаше той с българите и кръгът на познайниците му се ограничаваше с другарите му. Както се забележва от писмото до жена му, графът покрай верните съждения изражаваше и чувството, общо тогава, на русите, служащи в България, към освободените: благосклонна снизходителност, смесена с високомерност – често прекалена до пренебрежителност. Известна злъчност, известно чувство от досада за отсъствие у българина идеалните качества, произволно предположени у него, звучеше и в това писмо, и в беседите на русите; това разочарование, при големите несгоди за живота в страна, със средства изчерпани от преминуването на две армии, се превръщаше в горчивина, която повечето руси, за жалост, отнесоха със себе си против освободените братя…

III. Екзекуторът

Вратата се отвори и влезе старец, надскокнал шейсетте години, малко прегърбен. Лицето му беше сухо, дълго, с високо чело, с брада, мустаци и къдрава коса – силно побелели; гърбавият му нос, яхнат от очила, придаваше важност на тая лишена от жизненост и уморена физиономия. Главата му изцяло беше хубава, с благороден профил. Той беше облечен вехто, пазеше вид смирен, почтителен и подобострастен.

– Ваше сиятелство, заплатата ви приех и покупките за вас извърших, да ви представя сметката! – каза Мачухонски и сложи на масата куп руски книжни рубли. – Това е остатъка, а цифрата на купените вещи…

– Добро, добро, любезний Аким Филипович – отговори графът небрежно и хвърли рублите в чекмеджето.

– Проверете, ваше сиятелство!

Графът го изгледа насмихнато-благоволително:

– Няма защо: аз напълно се доверявам на вашата сметалка, Аким Филипович, и на вашата безподобна честност.

– Благодаря покорно, ваше сиятелство, за великодушното ви мнение за мене. Старая се да го заслужа.

В тая минута удариха камбаната на ближната черква. Мачухонски се прекръсти.

– Ваше сиятелство, няма ли да ми заповядате нищо? – каза той, като се готвеше да си отиде.

– Идете, идете, Аким Филипович, помолете се богу – нямам нищо да ви кажа.

– Молим се за господаря императора, ваше сиятелство, и за Русия, и за България…

– Право, право: отечество ви е – усмихна се графът. – А що, Аким Филипович, вие ще останете ли в България?

Мачухонски погледна стреснато.

– Извинете: как да остана в България?

– Как, нали знаете? След два месеца ще се дигнем и чисто българска власт ще приеме управлението. Нашата задача се свърши.

Дълбока печал и учудване се изобразиха по доброто лице на стареца.

– Позволете, ваше сиятелство: наистина ли ще напуснем България?

– Берлинский договор ни предписва това. И слава богу. А то захванахме да подотегваме на братушките, та и ние сами се теготим вече от положението си. Нашата рол е изиграна.

Старецът усърна.

– Съвсем не е изиграна нашата рол! – каза той внезапно ядосан. – Ония жидове в Берлин, извинете, нищо не отбират и нямат право да се месят в нашите славянски дела. Господарят император не трябва да ги слуша!… Как ще оставим тоя народ, който всемогущий бог тури под руска защита, на разтерзание на хищниците и на враговете? Той е още годиначе, едвам се крепи на краката си.

Брадата на стареца трепереше.

– Съгласен, Аким Филипович, но няма какво ла се прави. Берлинский ареопаг тъй реши и ние, които проливахме кръв, не сме вече господари на делото си. Ну, идете си в черква…

– Отивам, ваше сиятелство! Аз бях викал домашните; сега ще им пиша да не тръгват!… Ще се помоля богу да заслепи враговете на Русия, да им върне стократно злото, което правят на православния свят.

– А как, не е ли добре да си останете в България? – попита пак графът. – Тя ви е родна страна, тъй да се каже, тя няма да бъде за вас по-малко гостолюбива от Русия.

Мачухонски поклати глава печално.

– Език не знам, стидно е да кажа: българин съм, а матерний си език не знам. А сега да го уча, не мога, памет слаба. Да беше стоенето ни пò за дълго – нека да додеха домашните: може би да останехме – щяхме да привикнем. Но сега, като си отивате вие – тежко е, съвсем чужди, тъй да се каже, ще остатем тук. Свикнали сме със старото гнездо и с руския православен народ.

– Имате право: тежко е във вашето положение такъв крут прелом на живота… Но слушайте, Аким Филипович, като излезете от черква, идете до поручика Волски и му занесете това писмо. Той тръгва тая вечер за Русия.

– Ваше сиятелство, няма ли да ми поръчате нещо друго? Утре тръгвам за Гюргево – да купя разни потреби канцеларски. Тука у Чакъров не са остали добри неща, па и скъпо! На кутия пера взима петнайсет копейки повече, отчколкото се дават в Гюргево… Жид! Привършила се е и попивната хартия: каква заповядате да взема? Бяла или розова? Розовите по-добре взимат мастилото.

– Този важнейши въпрос на вашата мъдрост предоставям да го реши – усмихна се графът.

– Благодаря. Аз съм за розовите.

– Да, Аким Филипович, днес губернатора намери много лош червения восък, като си запечатваше едно писмо!

– Как? – попита стреснато старецът.

– Даже се навъси.

– Наистина?

– Да, восъкът почерня и даваше на печатът траурен цвят. Това е неприятно, съгласете се: утре може да му стане нужен восък, и пак ще има същата неприятност – казваше графът небрежно, като разпечатваше депешите…

Сухото лице на стареца побледня.

Той се поклони и излезе.

Мачухоноки се наричаше българин, но както пишеше графът, у него нямаше нищо българско. Руски човек и в кръвта, и в душата. Дълбоко набожен, прост, добър, с ум и понятия, незасегнати от никаква нова мисъл. Прадядо му се беше преселил още през миналия век от България в Русия, при Катерина Втора. Тая императрица особено благоволеше към гръцката народност, от която имаше много преселенци в Русия. Гръцката колония в град Нежин беше особено привилегирована и надарена с разни правдини, което привлече наплив от нови преселенци. Голяма част от тях бяха българи, но те минаха за гърци пред очите на русите. Оттам и титула „нежински грек“, който се даваше, безразлично на нежинските колонисти и стоеше в паспортите им. На старо време Мачухонски се намери претоварен от многобройна челяд и без обезпечено съществувание. Дълги години той се бухà като вода о бряг в разни дребни търговщини и службици, без никаква сполука; настала беше тежка сиромашия и той се готвеше да продаде малкия си имотец в Чернигов, последнята му надежда, след която идеше пълна безизходност, когато обявлението на войната го спаси. Той получи някаква длъжност в интендантското управление и дойде в България. Но след два месеца изгуби мястото си, жертва на интрига.

Подир доста мъки, той успя да влезе като преводчик в канцеларията на свищовский губернатор, в качеството си на българин, който владее руски език. Бедният Мачухонски се смая, когато видя, че неговия български език българите не разбираха. Той не знаеше ни една дума български! От жалост към стареца не го изгониха, а го направиха екзекутор, тоест една по-горня степен разсилен, натоварен с грижата да купува канцеларските потреби и да върши други дребни поръчки. За да не изтърве и тук залъка, Мачухонски се посвети с благоговейна любов на делото си. Той тичаше като вятър, със своите шейсет и толкова години на гърба, по изпълнение службата си. Никой български чиновник в канцеларията не беше способен тъй със страхопочитание да стои пред началството. Явно беше, че това гръбнаколомение беше привичка стара, придобита в друга среда и проникнала в самата кръв на Мачухонски. Макар че безсмислений страх от уволнение тук изчезна, защото граф Марузин благоволеше към него, той пак си пазеше своите раболепни приеми. „Лучше перекланяться, чем недокланяться“ – спомняше си старецът руската поговорка.

В свободното време той пишеше писма. Виждаха го по цели часове, че навел бяла глава, скърбуца с перото и пълни големи листове с дълги послания до жена си или дъщеря си, които обожаваше. Той им описваше със старчески възторг България и всичко българско в най-розови цветове. Заспалото му досега народно чувство, което събуди първия клик на Руско-турската война, растеше с нова сила; всеки ден той повече се влюбваше в България. Превождаше им чрез помощта на българите чиновници български патриотически стихотворения, хвалеше им Стара планина, видена само през очилата на въображението му; опоетизуваше небето и земята; прати им даже веднаж в тенекиева кутия малко пръст от българската земя. Той, в идеализацията на България, изливаше своето сърце и душа, жъдни да разменят мисли с далечните мили хора. Тия писма бяха утешението, съставяха щастието на стареца.

/към II част/

Вашият коментар