Комунистическо издевателство – страшният път на дядо

Дядо е на първия ред, седнал, вторият от ляво на дясно, в началото на 1944 год., когато са в „новите земи“ в Гърция.

Дълго, много дълго се чудех дали да разкажа тази история, защото е прекалено лична и дядо отдавна /от 1984 г./ е покойник. В крайна сметка ме провокира едно предаване с младите авторки на филма „Звярът е още жив”, в което двете момичета споделиха, че трябва да минат 20-30 години в разкази за комунизма, за да се осъзнае това Зло, създадено и съществувало със Сатаната и превърнало едно общество в заложник на Партията им и Държавна сигурност.

Дядо цял живот търсеше обяснение и отговор защо е бил почти 3 години по лагери /Богданов дол, Ножарево и Белене /без присъда, без дори заповед, без провинения. Пишеше неуморно писма, търсеше приятели, които да му подскажат нещо, пак пишеше и не получаваше нищо, освен едно листче от ЦК с подписа на Стоян Караджов с обяснението: „Преди Априлския пленум са ставали и грешки” и устния съвет – „Не се занимавай с тези неща!”. Но той продължаваше. Провокира ме и предсмъртния му завет към мен, когато ракът го изяждаше необратимо: „Ще доживееш рухването на комунизма и тогава на всяка цена разкажи за най-голямото зло, което е сполетявало хората – комунизма.” Тези му думи звучаха в ушите ми когато за пореден път се отправих към комисията по досиетата.

Бях решил да проверя всички в рода ми за принадлежност – майка, баща, баба и дядо. Въоръжен с удостоверения за наследници попълвах заявления и започнаха да идват отговори. За майка, татко и баба бяха стандартни: „Няма намерени документи”, за вуйчо ми Трифон Кунев имаше огромен брой материали, но за него има цяла книга за патилата му. Така че сега съм горд собственик на документи, които удостоверяват категорично достойнството на рода ми и се гордея с това. Изтръпнах обаче когато получих отговор на запитването ми за дядо. Лапидарно ми отговаряха, че за лицето Манол Стоянов Джавезов има намерени документи в архива на комисията и ми обясняваха кога мога да се запозная с тях. Какво ли не ми мина през главата, ръцете ми трепереха, ушите ми забучаха – бяха ужасни две седмици.

Първото, което ми мина през главата бе дали не са принудили гордия ми дядо при множеството пребивания и лагери да им стане доносник, но веднага изключих тази възможност – дядо бе дървен шоп, дебела глава, изключително силен физически и бях сигурен, че никога не би станал доносник, независимо от репресиите, но съмнението винаги живее в човек. После си спомних, че в Торос го наричаха Рони Рейгън заради неговото преклонение пред американския президент – бяха астрални близнаци с Рони и дядо знаеше в подробности всичко за набора. Подробно съм описал тази история в послеслова на книгата „Няма оазиси в червената пустиня”. Та, помислих си, дали пък не са го пребарали за това – викаха го в милицията на Ловеч да престане с този Рейгън, баба пак го предупреждаваше, че ще си докара поредната беля на главата с американския президент… Някъде през 1943 г. ми бе разказвал, че в кръчмата в Ихтиман бе пребил някакъв местен комунист Славейко Джахов, след 9 септември 1944 г. до Вакарел с баба препогребвали избитите и заровени на две- на три мъченици, защото селските кучета разнасяли части от телата им, били близки приятели с убития от Народния съд Иван Бешков и т.н. Какво ли не ми мина през главата, но тайничко се надявах най-после да намеря отговор защо дядо е бил 29 месеца и 19 дни по концлагери.

Истината се оказа зашеметяваща, абсурдна, зловеща и страшна. Нищо от горните съмнения няма в досието, което ми дадоха.

В Комисията на „Врабча” № 1 ми донесоха две тънички папки с по десетина листа във всяка – V – 0 43111, том 1 и V – 0 – 43 111, том 2. Един съсипан живот в двадесетина странички! Отварям том 1 и откривам, че започва с едно заявление от дядо ми. Това се оказва е единствения документ, където има подпис на дядо. Ето текста на документа:

„ До Господина Началника Щаба на войската, София.

ЗАЯВЛЕНИЕ

от О.З. подпоручик Манол Стоянов Джавезов от с. Живково, учител в с. Вакарел, ок. Ихтиманска

Господине Генерале,

Моля нареждането Ви да бъда назначен за „офицер-разузнавач” или само „разузнавач” в Министерството на войната или другаде, където и да е.

Във войската съм изпълнявал службата офицер-разузнавач в Първи армейски пехотен полк в Гърция, за службата ми знае началника на Р.С. служба в 7 Рилска дивизия г-н капитан Вълков.

Числя се към 22-ро Военно окръжие. За да поискам същата служба ме накара желанието ми да бъда полезен на държавата и войската, защото чувствам, че мога да работя много добре тази работа.

Ако е възможно за назначение, желая да бъда мобилизиран .

Надявайки се, че молбата ми ще бъде удовлетворена оставам с почитание: /следва подпис/”

Заявлението е заведено в Щаба на войската под № Р.о.з-1123 на 1. август 1944 г. И войската започва проверка. На 8 август 1944 г. Началника на военното разузнаване РО-2 полковник Христо Тумбин изпраща запитване до Околийския полицейски началник в Ихтиман с Изх. № РО-3-1974:

„Моля, да се съберат и изпратят изчерпателни сведения за политическата принадлежност, за моралното и материалното положение на лицето Манол Стоянов Джавезов. За резултата моля своевременно да бъда уведомен.”

Същото писмо е изпратено и до Околийския управител, до Кмета на Ихтиман и Живково. Отговор се получава на 21 август 1944 год. от Околийския управител и завеждащия полицията с № 3362 и гласи:

„Донасям Ви, Господин Началник, че въпросното лице е честен и благонадежден българин, ползва се с добро име. Материалното му състояние е добро, морално запазен. Подпис Окол. Управител и зав. полицията Владимир Ал. Георгиев”.

Приложен е и отговора на кмета на с. Живково, който е същия. И с това неосъществената военна кариера на дядо приключва, защото … идва Девети септември и всичко се обръща наопаки.

Тук ще отворя една скоба за полковник Христо Тумбин – Началника на Военното разузнаване. Той е роден в Самоков на 17.01.1894 г. и е военен от кариерата, започнал от подпоручик през 1917 г. и достига до преподавател във Военната академия през 1939 г., а през 1942 г. оглавява Военното разузнаване до 1944 г., когато е уволнен и, разбира се, убит от разбеснелите се комунисти. Дядо го е познавал от Самоков, били са приятели и полковник Тумбин е искал да ползва младия офицер чрез владеенето на езици/Дядо владееше 7, да, седем!/.

Прелиствам следващата страница и тя се оказва справка на ДС чак от 1955 г. До тогава дядо е преминал през три лагера, изселван и т.н. и вероятно още тогава е започнал да търси обяснение за патилата си. Справката е по повод някакво писмо с № -И-85/ 1.02.1955 г. на Околийския комитет на БКП – Ихтиман. /Забележете – БКП иска справка от ДС и копоите им отговарят стриктно/ Ето какво пише в тази справка:

„От проверката на полицейските материали за Манол Стоянов Джавезов се установи, че през 1943 г. същият е бил на служба като офицер/подпоручик/ – разузнавач в Първи армейски пехотен полк, който полк тогава се е намирал в Гърция – окупационния корпус.

По същото време той е бил назначен за комендант на с. Ксилополис – Гърция и разузнавач в полка, където като такъв е участвал срещу гръцкото съпротивително движение, водил е разпити на задържани от него гърци, бил е във връзка с германското разузнаване и т.н.

От горната длъжност е бил уволнен през 1944 г., но няма данни точно кой месец. На 4 август 1944 г. Джавезов е подал заявление до началника щаба на войската, което има следното съдържание: /Тук ДС цитира изцяло заявлението на дядо ми, с което вече ви запознах./ Поради идването, обаче на 9.09.1944 г., същият вероятно не е бил назначен на служба в Р. О. – 15.02.1955 г., София, 5676 – вероятно това е номера на служителя на ДС, изготвил справката.”

Следващият документ е справка за прегледано дело от ОР Иван К. Карачоров, в която той пише, че не е намерил материали за унищожаване. Справката е извършена на 26.02.1962 г. И с това се изчерпва целия първи том от досието на „страшния” враг Манол Джавезов.

Вторият том е още по-пестелив – съдържа само пет странички и е от Министерството на вътрешните работи и народното здраве също в навечерието на „светлата дата”. Проверките в РО са се проточили и намирам две листчета с ходатайство, написани на ръка от полк. Ст. Стоянов, където пише:

„Осмелявам се да ви препоръчам лицето Манол Стоянов Джавезов, роден с с. Живково, учител. Този човек е завършил ШЗО при мен и го добре като отличен българин, горещ патриот, много честен и почтен. Препоръчвам ви го за кмет, където прецените. По събрани сведения от сериозни инстанции – лицето заслужава пълно доверие.” Следва подпис на полк. Стоянов.

Два дни преди да падне кабинета на Иван Багрянов министърът на вътрешните работи и народното здраве проф. Александър Станишев подписва Заповед № 2515-К, в която се казва:

„Назначавам за кмет на Гинската селска община, Годечка околия – Манол Стоянов Джавезов от с. Живково, Ихтиманско. Препис от тази заповед да се изпрати на Софийския областен директор за изпълнение.” Следват подписите на министъра и Началника на служба „личен състав и подготовка” Р. Керенски.

След два дни пада правителството на Багрянов, а след още девет идва комунистическия преврат. Доколкото знам дядо въобще не получава заповедта, че е назначен за кмет на с. Гинци, но тя пък остава като „важен документ” в архивите на ДС и вероятно и тя е утежнила съдбата на един образован и одарен българин. Да, достатъчно е да бъде зачислен за вечни времена към контингента на „вражеските елементи”, защото последния лист във втория том е строго секретна справка на отдел Трети на ДС от някоя си другарка Д. Лишкова, която иска „проверка по картотеката за вражеските елементи за лицето Манол Джавезов” и в нея е записано, че е бил назначен от д-р Станишев за кмет на с. Гинци. Ами – това е, с тези листчета приключва досието на дядо ми, което той така и не видя до края на живота си, а все търсеше истината за мъченията си.

Докато четях тези потресаващи страници си мислех за стария лаф „Да си купиш фабрика на 8 септември.”, но пък все повече се събираше гняв и мъка в душата ми, защото съм убеден, че това може да се случи само в прокълната страна. Един обикновен интелигент в навечерието на комунистическия преврат решава, че може да е полезен на родината си, но това му докарва две и половина години лагери, мъчения, побоища, глад, мръсотия, гаври и десетилетия после търсене на истината, а то било най-обикновена дивотия. За този „удар по средата” пише в книгата си Никола Даскалов, който теоретично е обяснен от сатрапа Лео Троцки: „За да е ефективен терорът трябва да е неочакван, стряскащ и респектиращ. Да нанасяш удар в златната среда на обществото, често неаргументиран с нищо, но така да се държат хората винаги под напрежение и страх, че може да се стовари репресията и върху тях. Абсолютно случайните жертви респектират най-силно останалите.”

Зловеща, нечовешка философия, която може да роди само перверзен мозък, това е достигналата до крайност комунистическа идеология на насилието, която няма равна на себе си. Просто дядо е попаднал в ръцете на тези сатрапи и си е платил прескъпо, но продължавах да търся отговорът, който и той задаваше десетилетия – Защо? Ровех се в стари спомени, но той не е разказвал тези епизоди в подробности. Няколко пъти е споменавал, че в Гърция е хванал един войник да краде велосипед от гръцка къща и го пратил в ареста, а войника се оказал след месец-два на голям пост в новата власт, че бил симпатизант на Демократическия сговор, но никога не е членувал в партии, останалите спомени му бяха от лагерите, където е лежал с хора като Димитър Талев, Асен Христофоров, Йордан Вълчев и Никола Мушанов, за още куп неща е разказвал, но точно тези епизоди, които има в досието му са споменавани мимоходом или като общ фон, а то какво се оказа – просто перфидна демонстрация на „удара по средата” – не става нито разузнавач, нито кмет, но пък е достатъчно да обиколи концлагерите на комунизма. Мразеше ги неистово, но как ли щеше да реагира, ако бе прочел това, на което попаднах?! Въпроси без отговор и такива ще останат.

Всъщност при излизането си от Белене „органите” викат дядо „за справка”, да му направят поредното предупреждение, да го посъветват как да се държи и не споменава много-много къде е бил. Тогава един от копоите буквално му казва: „Внимавай, ние ще следим за поведението ти, защото знаем, че си озлобен и може да се присъединиш към тези – горяните. Ако го направиш няма да има прошка!”, а гордият шоп му отвърнал: „Значи да приемам това, което ми се случи като прошка?…”

Това е краят на един разказ за комунистическото зло и най-зловещото е, че то се случва често без никакви причини, но опропастената и тежка съдба остава. И колко хиляди българи така си и отидоха без да разберат „провинението” си. Иначе продължават да прелиствам тези петнадесетина странички и да се удивявам на кървавото въображение на племето комунистическо…

Дядо /вдясно/ през 1974 г. с негов приятел от Холандия, който искаше да пише за него, а иначе изучаваше българския фолклор.

Вашият коментар