ДЕСЕТИ – Памет за чувствата

 Синът ми иска да напиша “нещо за Десети ноември”. Аз не искам, а той настоява. Все пак, мисля си, не ми се ще да го разочаровам. Защото той отдавна вече нищо не иска. Пък и да поиска – какво ли мога да му дам?

Само, че за какво мога да пиша? Днес нищо от фактите няма смисъл или значение. Един напише едно – друг разкаже друго, а документите, които уж са последна инстанция на истината, излизат толкова рядко на бял свят, че… Пък и зависи кой ще ги извади. Изобщо, днес, 25 години след това, виждам онова време като в криво огледало и изпитвам само срам, срам и болка… Срам и заради тези, които не се срамуват, болка и заради онези, които не ги боли…

Обаче чувствата? Годините не могат да ги променят – нямат тази власт. Психологията казва, че няма памет за чувствата /или това май важеше само за болката?/. Аз пък мисля, че това е единствената памет, която е вечна… Пък и аз няма да пиша за болка – тогава нямаше болка, имаше други чувства… Те си бяха мои, но и на много, много други хора. Имам право да пиша за моите чувства, нали?

Мога ли да опиша високия градус на горене, трескавата температура на родилната треска – ето, ражда се нещо ново и аз самата мога да участвам за пръв път в 39-годишния си живот по своя собствена воля?

А около себе си виждам много хора – до днес непознати – които имат, както се оказва, същите надежди и същата воля да правим нещо заедно. Да зачеркнем досегашния си живот като безмислен, ненужен, да заличим биографиите си, написани от някого още преди да се родим…

Бях просто една от тези, които веднага се втурнаха. Около себе си не виждах приятелите и близките хора, с които довчера споделяхме книги, мисли, филми, “забранени” вицове и изобщо, живота си. Но това тогава не ми правеше никакво впечатление – нямаше време за размисъл, който ражда само колебания и благоразумие.

Защото тогава всеки ден изискваше нещо за правене – участие в митинг, правене на “нов” вестник, включване в “нов” профсъюз или в “новите партии”… И аз, заобиколена с нови хора – много, ама много близки непознати – тичахме насам-натам, участвахме в това-онова. Старите мерни единици за време вече нямаха никаква стойност, защото то се движеше с бясна скорост – раждаха се ежеминутно нови врагове, нови приятели, нов смисъл, нова вяра, а старите умираха забравени, сякаш никога не са съществували…

Появяваха се нови кумири всеки ден – виждахме ги по митингите, можехме да ги пипнем дори, да говорим с тях – такива прекрасни хора, с такива вълнуващи идеи. Те измисляха нов език и всички започвахме да говорим на него. Времето наистина течеше с бясна скорост и никой не се сещаше да попита – а откъде дойдоха тези прекрасни хора, къде са били до вчера, как и къде са успявали да скрият прекрасните си мисли, идеи и този вълнуващ език, на който ни научиха? Това са въпросите, които щяхме да си зададем утре, а днес съдбата ни беше да ги следваме и всеки, според силите си, да участва в това, което те правеха за всички нас и заедно с нас…

И как, и защо да се описва възторга от Сътворението? Само създателите го познават, защото само те са усещали болката от раждането, страха за оцеляването на новороденото и личните си малки и срамни страхове, с които все пак заспиваме – да не би утре, като се събудим, да се окаже, че това е било един сън?!

По това време нямаше друг живот за тези, които живееха навън – по улиците с митингите, в клубовете на “новите партии” и “новите организации”. Нямаше. Доколкото все пак има любов – тя се случваше там. Доколкото все пак имаше семеен живот – той беше също там, не в къщите. Доколкото все пак имахме деца – те също бяха там, с нас. Имах познато семейство, което раздра чаршафите от семейното ложе, за да направим лозунги. Имах познато семейство, което вадеше всичката храна, която имаше, на масата, за да нахрани с нея “кумирите”, пристигнали от столицата за митинга и нас, които ги бяхме наобиколили като апостолите Христос. И преглъщахме жадно думите им с глътки евтин метилов алкохол, купен със събраните “общи” пари… Познавах жена, чиито невръстен син лепеше плакати за избори с младежи от “нашата партия”, а “опонентите”, заети със същата работа, го пребиха. Но жената така и не разбра, защото не си стоеше вкъщи, а и той не й каза…

Но когато се описват чувствата от онова време, не може да не се каже нищо за Словото – та нали то винаги е в началото? Кой може днес да каже колко бяха новите шарени вестници, заливащи сергиите тогава? Колкото нови партии – толкова нови вестници – чудо! Всеки ден поникваше и разлистваше страници ново вълшебно издание, откъдето на новия език новите кумири проповядваха новата вяра… И ние, жадни за Словото, тичахме с жълтите си стотинки да го купуваме… И още нещо – изведнъж се оказа, че и тук вече можем да участваме – да пишем или да говорим и после с вълнение да четем какво сме казали на другите като нас. Не може да се опише тази радост от новородената свобода за употреба на Словото, наистина. А това “наше време” така ни беше обсебило, че не разбрахме как в същото това време, но на друго място, се раждат новите технологии, които бързо ще обезценят и това нашенско чудо – да пишем и да говорим за каквото, колкото и когато си искаме!

Днес има “социални мрежи” – анонимно или не, с познати или не, с приятели или врагове можеш “да споделяш”, но това не е онова споделяне.

Днес има вестници, но в тях го няма Словото и тях не ги четат.

Днес няма кумири – едни излязоха в списъците на ДС, т.е. не са кумири вече, а просто политици или бизнесмени. Други вече не са между живите. Други – също, но не защото не са живи, а защото заслужиха да ги погребем…

Днес няма живот навън – семействата си живеят по къщите, не споделят храната си с никого, чаршафите си употребяват по предназначение, децата им са в чужбина и не се връщат, защото няма за какво.

А моят син е на 39 и е в Канада – на същата възраст бях и аз на Десети…

One thought on “ДЕСЕТИ – Памет за чувствата

  • 23 юли 2015 в 17:58
    Permalink

    Mira,napisanoto mi dade otgovor na mnogobroinite mi i nepoluchili otvet dylgogodishni vyprosi za teb i Radko. Radvam se,che ste jivi i zdravi,che ne ste zagubili nepremerimostta si kym tzinizma i poshlostta,koito shtastlivo si bituvat ot krai vreme po nashite zemi.Shte se radvam,ako mi se obadish. Pozdravi !

    Отговор

Напишете коментар