Срамът на Русе
Днес, когато България прекланя глава и отдава почит на жертвите на кръвожадния комунистически режим, в Русе граждани се събират в една градинка до Кръговото. Там те полагат цветя пред два грозновато слепени каменни блока. На един от тях се чете едвам невзрачен и неясен надпис: „Памет за кавалерите на съпротивата срещу тоталитаризма“. Толкова свенливо казано, че чак не е ясно за кой точно тоталитаризъм става дума.
Представители на поне две парламентарно представени политически сили – депутати, местни политици и активисти също са сред почитащите. Чудя се как пък не изпитват неудобство и срам при вида на това каменно безобразие, пред което по навик и поради криворазбрана идеология тези партийни клики са заставени всяка година по това време да се покланят…
Толкова ли Русе не намери за всичките тези години хора, които да подемат и доведат до приличен край една инициатива за достоен паметник на истинските герои за народната свобода – борците срещу диктатурата на комунистическия режим. Днес, толкова години по-късно вече знаем много повече за тази неравна, но благородна борба – за горяните от равнината, за актовете на саботаж и диверсия в града, за разрушения с чукове бюст на Георги Димитров в парка и многобройните форми на съпротива, знаем имената на голяма част от героите.
Точно, защото Русе е сред най-засегнатите у нас градове от „мероприятията на народната власт“, тук и съпротивата е била сред най-решителните. И не от друга дата, а от „светлия Девети септември“ започва необратимият упадък на една от перлите в короната на Царство България. Иде реч за красивата Дунавска столица, от чийто блясък днес са останали само сградите в центъра на града, но не и хора. Хората ги няма.
Точно тези хора, избити като кучета в безименните ями на горите и доловете около града, пращани по лагери и затвори, с репресирани деца и внуци до девето коляно заради „греховете“ на родителите им, точно те заслужават своя достоен паметник.
Срамът на Русе от липсата на приличен паметник на жертвите на комунизма обаче е много, много по-голям, защото гаврата с тяхната памет я извършваме самите ние. Именно ние, които така и не намерихме сили повече от три десетилетия да скъсаме решително с нaследството на комунистическия режим.
Невероятно е, че в 2026-а година в Русе – най-европейския град у нас – над входа на Дома на културата продължава да „грее“ гербът на болшевишката „народна република“. Какво говори това за нашата култура, уважаеми съграждани?! Не е ли срамно над входа на една от културните ни институции да виси символ на обявения със закон за престъпен комунистически режим?
До самия Дом на културата пък издига застрашителна снага чучелото на съветския войник Альоша. Червената работническо-селска армия на Съветския съюз може и да е сред победителите през Втората световна война, но също така е много вярно, че тази армия е фактическият поробител на Източна Европа. Директният резултат от съветската окупация на България е налагането на комунистическия режим и последвалите масовите екзекуции и репресии срещу несъгласните.
Ръцете на Альоша, скъпи съграждани, са оцапани с кръв до над лактите, ботушите му са газили безжизнените тела на нашите предци. И ние, за срам пред избитите в безименни ями, в лагери и затвори невинни жертви на комунизма, днес продължаваме да търпим това чучело на видно място в най-европейския град. Срам и позор, Русе!
