„Без граници, нов свят ще сътвориме, Свят на любов, на правда, свобода“

23 август 201524 август 2015 Frontalno.com 0 коментара

Кръстю Хаджииванов е роден в село Капатово, на 5 км от Мелник, по течението на Мелнишката река. Започва да пише стихове от шестгодишна възраст. Ненавършил четиринадесет години, става партизанин, герой от минните полета на линията „Метаксас“ в Гръцка Македония и митингите в Серес и Демир Хисар. На няколко пъти отказва школа в Москва. След 9 септември 1944 г. е преследван от комунистическия режим за свободолюбивите си възгледи. Романтик и идеалист по природа, той е такъв и в своите стихове, често рецитирани по селски мегдани, седенки и читалищни сцени. Преследван е още в гимназията и по-късно изпратен на издевателства и сигурна смърт в урановите мини до с. Сеславци (Софийско). По време на стачка в забоя е убит негов приятел. Избягва в нелегалност из Пирин с цел да премине желязната завеса. Едва 22-годишен е убит е от засада до с. Кулата. Според една от версиите на Държавна сигурност (ДС) е ликвидиран от тях като диверсант от Гърция. БКП и ДС го обявяват за „изменник на родината“ и „враг на народа“ за да оправдаят престъпленията си. Кръстювите строфи „БЕЗ ГРАНИЦИ, НОВ СВЯТ ще сътвориме, Свят на любов, на правда, свобода“, написани през 1949 г., са част от поемата „Песен за човека и живота“, която публикуваме.

ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА И ЖИВОТА

от Кръстьо Хаджииванов (1929-1952)

Простор, небе, звезди, КОСМИЧНИ БЕЗДНИ –

те имат ли начало или край?

Създадени ли са? Ще ли изчезнат?

И как? Това едва ли някой знае.

Или това, което е безкрайно

и днес зовем със име ВЕЧНОСТТА,

която със забава си играе

с простора и милионите слънца?

В пространството, което се довижда,

ПРАШИНКА Е И НАШАТА ЗЕМЯ,

където ние, хората, живеем

и също сме игра на вечността.

И там, в безкрая със СЛЪНЦАТА СВЕТЛИ,

където МИСЪЛТА ни не отива,

се забавлява тази чудна вечност

и всичко в своята игра опива.

Лети земята в танц със светилата,

понесли се безбройни и безспир,

СРЕД ВАЛСА НА ТЪМАТА И СЛЪНЦАТА

в една безкрайна и безмерна шир.

Нищожен свят!… Прашинка от скала,

от цялата Вселена е Земята,

където милиардните лета

се движи като всичко в небесата.

Със нашата Земя и със звездите

играе си НЕСВЪРШВАЩОТО ВРЕМЕ,

създава ги, изгаря в глъбините,

в покой не ги оставя да подремат.

С вървежа си безмилостно е то,

руши това, което е създало,

със вечното нестихващо хоро

под страстната свирня на вечността

то красота и грозота простряло

навсякъде и в нашата Земя.

Над грозотата красота посява,

над красотата ражда грозота,

отлита като пролетен порой,

със бурите промени то навява

над образа на земния покой.

***

Промени носи то във планината,

променя животворното поле,

пресушава то реките, езерата,

потапя суши в ширното море

и все така по пътя си безкраен

създава и безмилостно руши.

В балкана някъде скали стърчат,

от равнини израстват върхове,

щом почвата са дъждовете свлекли,

отнасят я в дълбокото море.

От времена архайски, в древността

моретата са станали пустини,

пресушавало ги в своята игра

и днеска – чак след толкова години

дълбоко носят своята следа!…

С гори били покрити равнините,

а днес от тях – ни помен, ни следа,

като че ли на нашата Земя

богините съблекли си полите

за друг живот, за нова красота.

Лети си времето, тъй бързо отминава,

назад не връща се, безспирно си върви,

над миналото сее то забрава,

към бъдещето вечно устремено

подобна сянка облачна лети.

С вървежа, мигновено отминаващ,

създало е най-китния живот,

със красота, със бодрост го дарява

или премазва с бързия си ход.

Тук толкова човешки същества

се раждат, преживяват и умират,

потоците на радост, скръб, тегла

като река в живота си събират,

отлитнали за миг като стрела…

следите после трудно се намират.

Човешкото рождение и смъртта –

така са близки – затова се сливат,

така е и за всички същества

и всички безвъзвратно си отиват,

а от зачатието на Земята

тук нашият живот е само миг.

И в този миг, в това човешко време

ний страдаме в неволи и скърбим,

воюваме, избиваме се, мреме,

без своята съдба да подредим.

А времето не чака, нито пита:

кой, как, къде, защо така живее –

лети си то безспирно и помита

това, което в пътя си посее.

Пустините, реките, езерата

за нас изглеждат сякаш вечни те,

горите, върховете в планината,

които знаем с късата си памет,

си мислим – в тях безсмъртност се плете.

Така и за човешкия ни род,

че вечен е на нашата Земя,

и с мисълта, с науките безкрайни

ще осветлява мрачния живот –

завинаги връстник на вечността.

А може някога,

след хиляди, милиони векове

човекът и човешката култура,

тъй както ураганни ветрове,

да спрат и да затихнат като буря.

И може тези горди върхове

във морски острови да се превърнат,

а глъбините с пясъчни дъна

в пустини прашни да се преобърнат.

Със сигурност и други чудеса,

които скоро няма да узнаем,

ще стават тук, на нашата Земя,

че този ум е чужд на вечността,

да опознае мрачната й същност

и да избегне всякаква беда…

А ние във живота си човешки

желаем всичко, всичко да узнаем,

дори което хората пред нас

отдавна скрили са в съня мъртвешки,

оставили загадки до захлас…

Ний искаме да знаем за човека –

какъв е бил в началото си той,

за зверовете древни в старовека,

за рибите и птиците безброй,

за динозаври хищни по земята,

за тайните закони на живота,

дори и за невидими слънца.

Това са щели хората да знаят

отдавна, още чак от древността,

но всеки много бързо среща края,

че тайните във краткото ни време

едва ли могат да се разгадаят.

А времето като че ли се плаши

от питането ни, от мисълта

във път към глъбините на живота

към тайните, зарити с вечността.

Като че ли нарочно – миг живеем

и бързо, бързо праща ни смъртта.

А толкова е дивен тук животът,

приспива ни във люлката си той

със сладости или горчив в хомота,

но като вино винаги опива

и ни възнася с вихрите си той

и най-подир без милост ни затрива…

След есен – зима, а след зима – пролет –

безспир сезонно времето тече,

след мисълта, след гордия й полет

в керван човекът се натам влече.

Където път се е прострел в безкрая,

където светло бъдеще го вика,

но докъде ще стигне – сам не знае,

къде ще спре и мисълта велика.

Човекът горд е тука на Земята

със своя ум, със своите дела,

владее въздуха, полята и гората,

царува и над ширната вода.

Че над полетата и над реките

той слага твърдо своята ръка,

че с ум пробива път във планините

и там, където крият се блата.

Но все пак той, макар и величав,

със своя ум, с могъщия напредък,

не е ли пак нищожество нищожно,

не е ли като всички същества,

подобно бръмбар, червея дъждовен,

когато рови влажната земя?

Тук всички ние, земни същества,

еднакви сме за общия Творец.

От нас живота всеки изживява –

едни летят, а другите – пълзят

и всеки след това смъртта отвява –

в земята всички мъртви да лежат.

Различни песни, но един е краят!…

След нашта смърт – отново равни ние –

и червеят, и гордият орел –

на пръст в земята бързо ще изгнием…

В живота си човек е често по-нищожен

дори от всички земни същества,

че още прави робствата възможни

и все погубва всяка свобода.

Със своя ум живота наредил

да бъде във страдания, сълзи,

затворил със закони правотата,

със граници земята разделил,

със накити окичил слепотата,

погубил туй, с което се родил!

И със войни, с престъпности безбройни

той влива във живота грозота,

със струните, от хаоса разстроени,

погубва тука всяка красота

и секват всички песни вдъхновени.

О, жалко е за този ум човешки,

че тука е злините сътворил,

заплюл морала в пътя си лудешки,

към подлостта, към робството, разврата

човечеството той е изродил.

А бедните животни във горите,

макар и без разсъдък да са те,

макар че нямат разум във главите –

закони робски никой не плете.

Те граници не знаят да побиват,

да загрозяват горската си шир,

не знаят като нас да се избиват,

да задушават волята безспир.

За тях не са ни къси, нито тесни

горите и планинските бърда,

на птиците сред хубавите песни

живеят вечно в мир и свобода.

Не се прекланят те на божества,

които между тях да се намират,

като че ли дошли от небесата

съдбите да отравят и минират…

Блазе на вас, о, птици на простора,

летящи със разперени крила

сред въздуха безспир и без умора,

че граници, че никаква бразда

не ще възпрат свободния ви полет!

Не спирайте, летете все така,

при вас ни робство, нито властник има,

живеете с любов сред красота

затуй за вас е волността любима!

Към вас, о, ВЕЧНО ПЛАВАЩИ ОРЛИ,

владетели на ширните простори,

към волността – човешка завист ври,

че вашето мълчание говори,

че символ сте на мир и свободи!

С тъга ви гледам там във висините

отлитнали с невързани крила,

достигнали дори и до звездите,

зареяни във кръгова игра.

И може би защото сте без ум –

не браните въздушните простори

със граници на царства и държави

и не така на воля да летите,

а сгърчени във клетка да седите,

тъй както тук за нас минават дните?

И вие, щъркели, отлитащи на юг

над равнини, реки и над морета,

над планини, над урви и скали,

вий имате ли граници проклети?

Обичате простора и летите,

потъвате в безкрайни синини –

най-смелите летци сред висините,

последвали безспирно красотата,

зовящи дух свещен на свободата.

А ние, хората, със светлия си ум,

така сме си живота наредили,

че тръгнали по краткия си друм,

в обратен път ни юркат командири.

Владетели – земята разделили,

моретата, въздушния простор,

навсякъде прегради са забили

и в тях народите са заградили,

та всички да умираме в затвор.

В концлагери най-бедните народи

се мятат във безкрайни теглила,

душите им преливат с гняв отровен,

потиснати проплакват във хомота,

но все търпят с надеждните устои,

че утре ще се подобри животът!…

Да бяха птички, биха би измрели,

но робите – те могат да търпят,

дори насила биха и попели,

когато господарите пощят.

О, робство, о, позор човешки,

безсмъртни ли сте вие в този свят,

засенчвате цветята с власт лудешка

на свобода да се не разцъфтят!

Ще свършат ли неправдите човешки?

Ще дойде ли за всеки светъл ден?

Ще може ли щастливо да живее

тук всеки, който е с любов роден?

Мечта, която вечно в роба тлее,

затопля уморените сърца,

и робските тегоби щом навеят,

пропъжда ги с усмивката си тя.

Защо ли роби има по Земята?

Нима за робство са родени те?

А други от рождената си дата

са отредени все за богове?

Във майчината си утроба

били сме всички равни ние,

но след това коварство, злоба

нас, хората, са разделили!

Природата не ни отрежда

да сме неравни в този свят,

че тя неравенството гони

със своя скрит и явен гняв

и все пак сме неравни ние –

човекът тук не е човек!

Тя всички с щедрост е дарила

да бъдат помежду си мили,

на всички красота е дала

и най-подир смърт отредила –

да отпочиват вечност цяла!

Едни в охолство, други в мъки да живеят

– природата не ни дели така.

На младите тя дава сили да младеят,

а в старостта изпраща ни смъртта.

Тук злото не природата е отредила,

че всекиму е дала всичко да живее.

Тя – майка наша – всички е родила,

за всички ни еднакво тя милее!

Махнете партии и користни закони,

природата е против тях,

че тя неравенството гони

със своя скрит, невидим гняв!

Защото сме разумни същества,

затуй ли във различия се ровим –

едните да са вечни божества,

а другите да бъдат само роби?

По външност и по своите лица

ний всички, всички имаме прилика,

а пък престъпниците със властта

правят ни душите многолики.

Забиват те печата на лицето –

печат, живота, който ни кове –

та цяло робство да лежи в сърцето,

сърцето ни и нас да избоде.

А хората с една съдба проклета,

които в орисията са братя,

еднакви чувства имат във душата,

дори на двата края на Земята.

С еднакви чувства те еднакво и разбират

живота и човешките тъги,

еднакво те страдания събират,

еднакви са и техните мечти!

А толкова съдбите са различни,

що помрачават людските сърца,

страдащи от чуждата себичност,

тласкаща народа към смъртта.

А колко малко тези са, които

живеят във доволство и покой,

не срещнали страдание в живота

и не завлякъл пътя им порой.

И ако искаме да си представим

за миг един: кой как в света живее?…

И мисълта ни литне устремена,

за да кръстоса цялата Земя,

тя милиарди хора ще съзре

в безкраите на север и на юг,

там някъде край морски брегове,

в полетата, в планинските усои,

привели мрачно своите чела,

прекарвайки живота си във мъки,

дори проклели своята съдба!

И днеска малко хора по Земята

се срещат със усмихнати лица.

Това людете са на теглилата,

живеещи в пустинна сухота,

сред глад и жажда с грижата насъщна.

И залък хляб и капчица роса

понякога ги слабо озаряват

и се просветва робската душа…

По-често са усмихнати децата,

далеч от мисълта за робски дял,

не осъзнали мъката, теглата,

даряват всичко с радост и усмивка

и грее в тях природна доброта.

А някъде в блестящи градове,

със балове, сред пирове разкошни,

живеят тези, дето управляват,

почувствали се богове най-мощни

За хората тегоби те отреждат,

орисват им нещастната съдба,

подхвърлят ги сред мъки безнадеждни

да бъдат черни роби на света.

Различия такива на Земята

не срамят ли тук нашия живот?

И не е ли по-долен и от скот,

тоз, който е покорен пред съдбата,

отрежда му да остане роб?

О, колко жалко е:

човек да бъде кукла във живота,

да го подмятат чуждите ръце,

без воля и без срам, със врат в хомота,

да стъпва по отъпкания път,

по който от бездънност сме вървели,

изгубили човешката си свяст,

със мъки и неволи наскърбени,

без никакъв човешки резултат.

Горко на този беден сиромах,

разцъфнал с пролетния аромат,

през лятото изгарящ от засуха

и пожълтяващ в есен осланен,

а зимата с виелицата люта

от корена до върха – вкочанен!

Малцина се от бурите не плашат,

които пролет в щастие цъфтят,

през лятото не могат да слънчасат,

не може суховеят да напраши,

през есен и през зима се не стресват,

пред робството изправят се безстрашни,

подобно боровете в лесовете,

които гордо вечно зеленеят.

Но рядко могат те да се намерят,

че с раните в порочния живот

едва ли могат те да оцелеят,

че с тези рани цели векове

народите в мъчения треперят

и жертвите не стигнаха до лек,

че язвите до костите се целят.

Дали те някога ще заздравеят

и ще изчезне грозният им знак?

Дали теглата тук ще занемеят

или нататък, в бъдещето чак?..

О, раните им вечно ще болеят!

Докато има робство и война,

страданията няма да изчезнат.

Те – майките на всичките тегла –

все на гърба на хората ще тегнат.

Нима за всички хора на Земята

не достигат хляб и свобода,

та са потребни робството, разврата

и затова е нужна и война?

Нима е нужно майки във войната

все да оплакват свидни синове,

загиващи невинни от гранати,

че дълг отечествен ги уж зове?

Нима е нужно малките дечица

в нещастия сироти да реват,

прокълнати от бедните душици,

така съдбата им да подредят?

Нима е нужно да се разрушава,

това що се изгражда с векове?

– Да, нужно е! – най-властно повеляват

земните, човешки богове.

На хората и то – на всички хора

в живота нуждите са все едни,

природата еднакви нас ни ражда,

за всички ни дарила е простора

свободно да живеем и творим!

На всички ни е нужна свобода

и облекло, и покрив, и храна.

Нима не може всеки да ги има,

та все живеем в робство и война?

Защо ли повечето да гладуват

и много по затворите лежат,

за свобода, за слънце да тъгуват,

а други пък по ширната Земя

в страдания със черен труд робуват?

Нас всички майки са ни закърмили

от първите ни детски час и дни

те всички ни с надежди са хранили

с еднакви нужди всички сме били!

Потребностите ни далеч-далече

не се решават дълго след това,

а всичките зависими сме вече

от хора, считани за божества,

– бащите на жестоката война,

на робството и бунта, на гнева.

Желанията всички наши

остават само за МЕЧТИ,

но догорят ли те в душата,

човек в живота друг път хваща,

към пропасти върви безмерни,

отчаян мисли за смъртта,

че там утеха ще намери.

И затова тук, на Земята

живее всеки със МЕЧТА

за бъдеще добро в живота

и за духовната храна.

С желания във мрачни дни

човекът духом не умира,

напред в живота се стреми,

той нови пътища намира

с окрилящите го мечти.

О, колко много са мечтите

на всички хора по света,

дори на старците в тъгите

след отлетели времена!

Мечти на малките деца

в живота бодро устремени,

мечти на младите сърца,

със сила в сладост напоени.

О, как тук всички без умора

в различията си безброй

живота си с мечти подслаждат,

намиращи във тях покой…

Така в мечти и във стремежи,

във радост, скърби и тегла,

човешкият живот наежен

кове чук тежък на властта.

И времето без да поглежда,

състарява и деца.

Така дете седи над книга,

прелиства, иска да чете,

но школският звънец го вика

и бърза то да порасте…

Животът страстно го привлича,

към себе си го той зове

и затова го то обича

и иска, иска да расте.

А някога, щом остарее

поел дъха на СТАРОСТТА,

пил соковете на живота

от всички чаши на страстта,

отново иска да младее

и да забрави за смъртта.

И който много се е скитал,

на лутане наситен, той

безброй превратности изпитал,

жадува вече за покой.

А който в своя край живее

и не познава вън света,

отдън душа за път милее,

натам го тегли мисълта.

Вълните на река поройна

притегля бурното море,

като деца в играта бягат

към онзи мощен морски рев.

Обичат хората живота,

привличащ топлото сърце,

във младост, в старост се увличат,

докато смърт ги призове.

В Балкана в старини старее

един ПАСТИР сред лесовете,

от детството си там живее

и там ще свърши часовете…

Понякога, подпрян на камък,

тъгува той за младини,

за стихналия жизнен пламък,

припомня младите мечти.

Те някога в гърдите грели,

подклаждали му радостта,

но с грижите са отлетели

и ето – среща старостта.

В детинство, влюбен в красотата,

в леса, във горските цветя,

с овчарите пасял стадата,

кръстосвал всичките бърда.

Дете на свежата природа,

като фиданката растял

и със морала на народа

светъл като цвят цъфтял.

С природата съпреживявал,

с доброто хранила го тя,

в лице невинност се четяла

и гряла детската душа.

Във жилите кръв чиста текла,

както в планинската река,

водата бистра се е влекла

през камъни и през трева.

Така летели дните детски,

безгрижен расъл със гората,

рояли се мечти небесни

и с трепет грабвали душата.

Мечтаел, че като порасне

и младостта му избуее,

ще тръгне из света прекрасен,

та със морето да се слее.

Със параходи по морета,

край острови по дълъг път

да срещне хора с ветровете,

да знае всичко по светът,

така с доволство във сърцето

да легне в родния си кът.

И още прелестни мечти

в душата детска са живели

и нощем светлите звезди

най-романтично са го грели,

в балкана – приказен и лунен

потъвал в сладостите зрели.

С подобните мечти децата

растат по цялата Земя,

като кристал им е душата –

тя гледа с техните лица.

О, младост, бързо отминаваш!

След тебе идва старостта,

със детството мечти залязват

и изтрезняват с възрастта.

Така младежката душа

животът грубо помрачава

и почва тежката борба…

за хляб, за правда, свобода.

Дори в простора на Балкана

в живота скърби среща той,

живот зъбат, суров, в закана

с неволи, с тежести безброй.

И озарен от любовта,

със сладки се мечти опивал,

с мечтата – станал той баща,

макар и рядко се усмихвал,

че все пак има красота…

И грижите му все растели,

тежки грижи на баща,

косите черни побелели

от непослушните деца.

Заветът вечен на бащите е:

децата – здрави и добри,

да ги заместят в бъднините,

та в най-дълбоки старини

да ги крепят и помнят дните…

Така по силата на естеството

всички към потомство се стремят.

И птиците, и дивите животни

в живота си по този път вървят.

И старецът, отгледал си децата,

отбил дълга, посрещнал и правнуци,

подпрян като мъдрец е на скалата,

наметнал старите си ямурлуци,

умува за живота и съдбата…

Но вече със надежди отживели,

макар и като в детството овчар,

но с чувствата на младост онемели

сред пепел от младежката си жар.

Какво ли още в старост го крепи?

За бъдеще какво ли мисли той?

Нима в дълбоките си старини

не чувства вече мъртвия покой

и се усмихват някакви мечти?

Човек с надежда е и в старостта,

в безсмъртието тя е за душата

и с нея примирен и с лекота

пристъпва към смъртта и към земята…

И все пак и пред рая в небесата

за земния живот човек милее,

целебен ручей, билки из гората

той търси цял ден, за да подмладее.

След време горе в голите чукари,

подкарал стадото си да пасе,

ще го открият младите овчари

със вкочанено, стихнало сърце.

Човешкият живот е филм на приказка,

тя бързо на екрана му протича,

останал празен, без следата никаква,

пак всеки смъртен вечно го обича,

макар с тъга и горчила обричан.

С надежди всеки бремето влече,

с нещастия, с неволите човешки,

да търси радост – бисерче в калта

и ровене из пластовете тежки.

Мечти, идеи никой, никой тук,

дори със смърт не може да погуби,

животът ни, макар и сред боклук,

изгрее ли, не можем го разлюби.

Така ОРАЧЪТ цял живот в полето

се бори с тежка, спечена земя,

живее все с надежди във сърцето,

дори когато в плодните нивя

изсипва Бог градушка от небето.

Орач е той и цял живот оре,

безброй бразди в живота си нарежда

и все, макар с помръкнало лице,

към бъдещето плахо той поглежда.

След тежък труд почивката е сладка

и с нея този труд изглежда лек,

безкраен му се струва живот кратък,

във който той работи в студ и пек.

Дори когато и небесна пещ

жаравата изпраща на земята,

в полето се стопява като свещ,

но пак мечти светулкат му в душата.

Работи той за бъдещето свято

на своя дом, на своите деца,

не плашат го ни бурите, ни злото,

докато в миг сред някоя бразда,

сред бурите или пък сред покоя

сам не прегърне мъртъв радостта.

Така животът мрачен отминава

на роба посред ширното поле,

където само с труд се подвизава,

където зной и мъка го яде!

Тъй цял живот прекарва в мрачина,

в труд непосилен търси радостта!

Понякога премине буря летна,

за да пропъди огнения пек,

и след гърма светкавичен потрепва

простор избистрен, от прохлада лек.

Така в измъчената му душа,

където само теглила тегнеят,

настъпва миг на радостта нетленна

и му пречиства бурята духа.

В един момент с безгрижие и радост,

почувствал се свободен и велик,

дори във старини почувствал младост,

забравил всички тежести за миг.

Така в живота ни един светлик

се ражда паметен и преобичан,

лъч слънчев оживява мрачен лик

със радост и с божествено величие.

О, как е крехка в нас душевността,

променлива в съдбата на човека,

като че ли със нея, ей така,

той опознава по-добре живота,

почувствал сладост и горчивина!

Дори на принцове охолни злото,

понякога сред низ от светли дни,

прекъсва с гръм на щастие хорото

и те проливат облачни сълзи.

Един РИБАР под мрачността небесна

живота си прекарва във борба

с вълните, със стихиите в морето,

печатите на своята съдба

понася в бръчки горестни в лицето.

Поел диханието на морето,

познал покоя, страшния му гнев,

когато с орлов полет от небето

се спусне бурята със страшен рев.

Познава той в небето и звездите,

останал сред водите през нощта,

познава часовете на мъглите

със хищна паст във непрогледен мрак,

за да се слеят с ада на вълните.

Или когато буря загърми,

и цялото море клокочи, ври,

и всичко глътва с идващи талази,

и все така опасни изненади

грозят със смърт рибарските съдби.

Тогава той във ужас се запитва

в гърдите с морски гняв – защо така?

Защо едни загиват сред вълните?

Защо са вечни роби по съдба?

А друг защо безбурно кара дните

далече от човешките тегла?

Защо неправда властва на Земята

разперила могъщите крила?

Или така е тука отредено –

едни в разкош, а бедните – в беда

да леят вечно пот и кръв вгорчена?

С такива мисли в страшната борба,

живота си страдалчески спасява,

проклина Бог и цялата Земя

и всеки, който с пранги преминава,

проклина и живота, и смъртта!

А някой път, застанал край морето,

оставил лодката си на брега,

опрял глава страдалческа и клета,

загледан във безбрежна ширина,

духът му волно литва към небето…

След залез слънце вечер в мрачината

луната блесне в морските води,

приспани и завити в тишината,

като в огромно земно огледало

надничат от небето скрити нимфи

със образа на светлите звезди.

И някъде наблизо край брега

изкряска чайка, литне над водите,

изплеска бодро своите крила,

прикътва се дълбоко в тъмнините

да търси любовта за през нощта.

Тогава във рибарската душа,

където морна мрачността живее,

природата безгрижен миг посява

над тихо възцарената тъга

и от сърце провиква се да пее.

Понякога със своята чаровност

природата утеха, вяра дава,

лекува тя душите ни отровени,

та скръбния живот ни подсладява.

А някога пак лудите вълни

ще го погълнат в своята игра,

ще го обвият в своите поли

и щом му се наситят, след това

ще го изхвърлят нейде на брега.

ОТ СВОЯ РАНА ВСЕКИ ЩЕ УМРЕ,

с която е белязана съдбата:

световен учен, с книгите приведен,

дочакал побелялата коса;

бунтовникът – в борбите млад се млати

за щастие, идеи и за радост;

орачът – сред браздите недосяти;

морякът – в бурята, в момент на слабост.

МИНЬОРЪТ, който кърти във недрата,

ни слънцето, ни свежестта видял,

и всеки ден, проклинайки съдбата,

с по-черна и от въглена душа,

не би ли като червея умрял?

Жадува слънце, въздух и простори,

но там го е тиранинът отвял,

където с мрака вкаменен се бори,

и с тежестта на робските неволи

от мъка той не би ли полудял?

О, толкова човеци по Земята

мъждукат, дихкат с робската съдба,

с угаснали надежди във сърцата,

с отчаяност най-страшна във душата,

сами зоват при себе си смъртта!…

И толкова готов е да умира

тук този, който в мъките живее,

че ценност във живота не намира,

която зрънце радост да посее.

А онзи, който като в рай добрува,

все вижда във сълзите питие,

на чужди гръб живее и мъдрува,

той никога не иска да умре.

Щастлив живот… набързо преминава,

като орел над нас ще прелети,

че щом са дните пълни със забави

не иска никой нищо да забрави,

не иска никой с тях да се прости.

А онзи, който във тъги живял е,

прекарва сякаш дълги векове,

че радост във живота не видял е,

че не познава бодри смехове.

Охолникът си кожата цени,

страхливец е, бледнее пред смъртта,

но щом почувства крайните си дни,

усети ли, че вече си върви,

по-жалък е от всички на света…

О, истината древна е това!…

Животът ценен е и скъп тогава,

когато с възвишеност се живее

и най-достойни знамена развява.

И щом народът труди се и пее,

славата си той ще доживее.

Но хората смирено тук живеят

с покорните, с бездушните сърца,

пред робството печално те немеят

и в страх навеждат своята глава.

А онзи, който носи във гърдите,

човешката, БУНТОВНАТА ДУША,

пред робството не пада, не залита,

що не покланя гордата глава,

и смело пред смъртта си той стои,

щом пламъци бушуват във очите

донася светлина и свобода!

Пред злото той не пада на колене,

молитви той уплашен не шепти,

че силата в кръвта му пламенее,

във нея като водопад бучи

и пред смъртта му като изгрев грее.

Пред зло за Бога питат само тези,

които Го забравят в светли дни,

наказал ги без разум във главите,

умрели духом – живи мъртъвци!

Старици само в Бога се надяват

кръвта им щом замръзва и пълзи,

затуй те молят Бог да ги спасява –

да са безсмъртни техните души…

Бунтовникът с живота все се бори

неправдите да срути по света,

най-скъпа е за него свободата,

за нея той и страда, и говори,

и смело жертва своята душа.

И днеска много пишат и говорят

за равенство, за братство, свобода,

за разума човешки все те спорят,

но ни прашинка биха пожелали

да изметат от своята съдба!

А най-престъпни, зли и лицемерни

са тези, дето уж за свобода –

но само за себичното се борят

и на гърба на бедния народ

изграждат паразитните гнезда.

Престъпниците вечно са притворни,

грабители на чужда свобода,

над робството изграждат ново робство,

тирани нови стават на света –

и затова, със хорското презрение,

завинаги остават в паметта!

Народът на лъжци се доверява,

а искрените, честни синове,

клеветени – със злите припознава

и често – дълго време след смъртта! –

с добро започва да ги споменава.

Че никой повече не люби свободата

и правдата на този грешен свят,

от този, който жертва си главата,

единствено с достойнството богат.

Мечтите му не са мечти на роб,

а са мечти на бунтове и бури,

макар сред тях намерил своя гроб,

той светлина излъчва във лазура

крепи духа на бедния народ.

Мечтае той за братство и обича

правдата човешка на света

и затова той личното отрича

във името на обща свобода!

И тъжно кратък неговият път е,

такъв е пътят горд на доблестта,

макар да знае, че на злото силите

поглъщат хищно светлите чеда.

Макар да бъдат рядкост на Земята

честните им мисли и дела,

като слънца огряват времената –

за хората са хляб и светлина.

Едни от тях в затворите изгниват,

а други със куршум, с бесило, с взрив,

изчезват по дерета и по ниви,

дори в далечен край сибирски, див,

в стрелбища, пещи или във мазета,

за тор и в душегубките с цвят сив,

във Белене за гладните прасета,

за вълците и за двуноги псета!

***

Мнозина пък от своята родина

пропъждат безвъзвратно по света,

тъй както хищник пилците разпръсва

далеч, далеч от родните гнезда.

Нещастници, страдалци толкоз много

се срещат със попарени души,

изгарящи във носталгичен огън

по роден край и хората добри!

Един ЗАТВОРНИК дълго във затвора

безброй години в самота стои,

забравен от света, от всички хора,

без слънцето бунтовно той кипи!

Защо е там? Навярно е “престъпник”,

тъй както другите, които там лежат,

защото не надминали са тези,

които вечно в клетка ги държат!

Той мрачен е! Погубил го е мракът

и в костите проникнал е дори,

и светъл лъч във тъмнината чака,

и дните, и годините брои.

Понякога, във паметта вторачен,

се мерне спомен от свободни дни

и сякаш облак буреносен, страшен

по бледото лице му пропълзи.

Той спомня си как някога свободен

живял със светли, хубави мечти,

не знаел, че тирани ще го тласнат

в затвора тъмен, влажен да търпи.

Съдбата бори хорските надежди,

във дом щастлив нещастие гради

и там, където с веселост се вглеждаш,

тя може бързо скръб да посади.

Животът много често е нехаен

и не пребъдват светлите мечти,

и рядко някой може да познае

какво го чака в утрешните дни.

И днеска пак мечтателят в затвора

освободил е мисъл и сърце,

бунтовникът, борецът неуморен,

във битките мечтае да умре,

единствено това желае той,

смъртта очаква всеки ден и миг,

защото по природа е герой,

а не да мре мърцина мъченик.

Понякога далече във затвора

пристига лъч от синьото небе

и грабнал му страдалната умора,

той облекчава бедното сърце.

Подобен лъч по-ценен е от слънце,

прелива сили в младия живот,

че той прониква с вяра като зрънце

във този свят без полети, без свод.

Лъчът като барут очи запалва,

огрял за миг слепеещите дни

и пак отново борбен дух въстава,

и пак мечтата за борба гори.

Набира сили той да се пребори

с решетките, с килийния живот,

та горд изхвръкнал с устрем от затвора,

в живота си готов е за пилот.

Но често губи дух и млади сили

и натежава морната глава,

че черни мисли са се нароили

от тежка скръб, от бедната съдба.

Обрулен свободата пак оплаква,

че споменът му в локва тук лежи,

че вече няма, няма да дочака

навънка светли дни и младини.

Оплаква той живота, че отлита

и няма да се върне младостта,

че в костите му натежали идат

сигналите на старост с болестта.

И пак през процеп вижда той надежда

във чакане да свърши мрачен сън,

редовно през решетката поглежда

девойката на свободата вън.

Или пък пред бесилката изправен,

той всеки миг готов е за смъртта,

където за последно с дъх сподавен

разделя се достойно със света.

Бунтовникът гори, дори тогава

той вярва твърдо в свята свобода,

с идеите си той я завещава

и подпечатва смело със смъртта!

Но който грохне ниско пред смъртта си

В ОТЧАЯН ПЛАЧ ЗА СКЪПИЯ ЖИВОТ,

наказваме с презрителна усмивка

човечеца, изпаднал като скот,

дръзнал със орлите да се мери,

със символа на волния живот,

а като червей жалко се измята,

и се заравя с калния хомот…

***

Но кой не би заплакал за живота,

изправен за последно пред смъртта,

освен безумци, на които тропат

в гърдите тъпи, каменни сърца?…

Та кой за младостта не би заплакал,

за слънчевите радостни простори,

очите си за красоти изплакнал,

когато всичко за живот говори?…

Куршумите, бесилките, затворите,

ний срещаме по цялата Земя,

отнемащи животи многобройни

и пита се човек – защо така?

Защо са нужни пушки и куршуми

и душещите страшни бесила?

За да погубват и мечти и думи?

И вярата във светла бъднина?

Ще каже някой: “Тъй законът звънка

за вечните убийци и крадци!”….

Но виждаме – убийците са вънка,

а вътре мрат поети и творци.

Нима престъпници са тука тези,

които искат хляб и свобода,

които мразят робство нечовешко

и не почитат земни божества?

Те трябва ли да бъдат мъртъвци,

че правдата на хората посочват,

че сочат гневно подлите лъжци,

които осмъртяват, кръволочат?

Престъпници не са ли тези, дето

поробват, предизвикват смърт и глад?

Те от народа вечно са проклети,

ограбили живот и свобода!

“Престъпници” – борци за свободата

се срещат още много по Земята,

едни в затвори, други – в “концентрати”,

а някой пък на острови далече,

отдето само мисълта крилата,

неспряна, може да се върне вече!

Те всички са “престъпници” еднакви,

че правдата обичат по света,

че будят съвестта във свойте братя,

ослепени в робската мъгла.

“Престъпници”, че са за свободата,

против жестоко робство и смъртта,

против убийствата, затворите, разврата

и срещу смъртоносната война.

Палачите най-зли на свободата,

оплели в робство тялото, разума,

със маски на светци и миротворци,

на този глас отвръщат със куршуми,

с концлагери, каторги и затвори,

със пътници безбройни към смъртта

под благовидни доводи и думи…

Те мислят, че смъртта на духовете,

на гордите жреци на свободата,

ще ги спаси и те във вековете

ще властват безконечно на Земята…

А вярващият в бъдещата правда,

следовникът на Ботев – брата мой,

глава не би отметнал и под брадва,

не ще подири в робството покой!

Той, както всички хора – рай мечтае,

бунтовникът обича роден дом,

сред хората да бъде той желае,

но повече обича свободата,

затуй палачът с него си играе…

Но този, който в огън е горял,

от огън се не плаши. Изгорял,

от нищо страх в живота не усеща,

и всеки миг спокойно би умрял,

готов смъртта геройски да посрещне.

Но често от жреци на свободата,

които търсят обща свобода,

тирани нови стават на Земята

и ново робство тука изковават

с престъпности и нови теглила.

О, затова ли тук се раждат хората

– да са нищожни подли същества,

да бъдат мъченици във живота

или да са крадци на свобода,

да бъдат те тирани и убийци,

презиращи човешката душа?

Потърсим ли виновникът къде е

за всички престъпления, тегла,

виновник вижда се, че никой не е

и този, който в кърви е оплискан,

и който тук законите кове?!…

Те всички чисти са като светци,

престъпности – без никакъв престъпник?!

Те винаги остават ненамерени!…

Каква човешка долна слепота!

Каква развратна низостна лъжа

на подлите, лукави лицемери!

***

Далече някъде, незнаен по света,

се скита СТРАННИК с мъка и тъга,

скитник странен – никой го не знае,

че всеки ден за утре все гадае,

какво съдбата ще му поднесе

и кой ли вятър ще го замотае?

Той скита се, бленува и тъгува,

тъгата в поглед залезен личи,

години е, откакто се сбогувал

със всички там, където се родил.

Тъгува той за своята родина,

за образа на всички близки хора,

с най-тежката тъга за татковината,

за родно слънце в родните простори!

За роден край с тъга непоносима,

увяхващ цвят, откъснат в летен ден,

за китните поля и за градините,

за планините горди, за реките,

за всичко мило, с трепет за любимата,

за полските чукари и тревите.

Жалее той за роден бащин дом,

за хороводни сини планини,

за мила пролет и лета горещи,

за есента, когато дъжд ръми,

за родна свобода и всяко нещо…

О, роден кът, където си живял,

дори с горчиви рани дни и нощи,

и за сълзите, дето си пролял,

спомените вдъхват чудна мощност…

Животът свързва нашите души

със родното, където сме живели,

и ни остава сладко да тежи

споменът от дните отлетели.

От горчилата пак е сладък спомена,

когато след години заблести,

за странника, прокуден и бездомен,

с най-верен спътник – памет и мечти.

Защо тъжи в далечен край незнаен,

в път нежелан на скръбния порой?

Защо животът с него си играе,

понесъл го със хищния си вой?

И кой далеч в чужбина го изпрати,

където денонощно да жалее?

Защо не се завърне, щом обича

във своята родина да живее?

Прокуден е! Тиранът го прокуди

от бащин дом, от родната земя,

в сърцето му човешки гняв възбудил

против безумията на света.

Против законите, които те създават

и вършат толкова престъпности със тях,

които в кръв Земята потопяват

и предизвикват дни на Божи гняв!

Нима престъпности се вършат нейде

без правила, закони и тирани,

на които хората тъй сляпо се покланят,

лакейничат, тиранството избрали?

О, тази сляпа вяра се разклаща

и рухва този дом на глупостта!

За истинското братство и човечност

човекът днес долавя мисълта.

О, страннико!…

Ще ли се в къщи върнеш?

Законът забранява ти сега,

не можеш ти дори да се обърнеш

в пътеката на своята съдба!

Той вярва, както всички се надяват,

във светлостта на бъдещите дни,

че времето след дългата забрава

ще го повика в родни ширини.

Той вярва…

Но може никога да се не върне

от дългия и странен път

и свършил някъде, във прах ще се превърне

далеч от роден край, в незнаен кът.

В незнаен гроб той кости ще остави,

там времето забрава ще плете,

макар в родината си незабравен…

Че е израснал там като дете.

Поредният нещастник на Земята,

тъй пропътува късия си път,

почувствал малко радост във душата,

а повече – неволи, зло и скръб.

А може да пребъде със мечтите,

тиранството да падне в роден край

и нашият герой, щастлив във дните

да се завърне, та до в старините,

да поживее в своя земен рай

и с благодарност да приключи дните.

О, рядко като в приказка мечтите

се сбъдват за нещастните в света,

горчиво заплатили със тъгите

на своята страдалческа душа.

***

Така един СИРАК, бездомник вечен,

макар и млад, с оборена душа,

посяда като пътника далечен

почивка да намери във нощта.

Посяда той умора да забрави,

да поговори с плахите мечти,

тъгата да разсее – да не дави

и натежава в морните очи.

Мечтите са победни над тъгите,

разпръсват ги като небесни мълнии,

тъй както слънце в утрото с мъглите

разпръсва студ и мрачност със лъчите.

А вие, хора, с присмеха си вечен,

щом видите, че дрипав е човек,

с презрението свое го обесвате

без капка доброта – очакван лек.

Не знаете, че мисли като вас,

че е достоен сред тълпата ваша

и че живота люби той със страст,

и че цени покоя на душата.

А пък съдбата нито миг покой

не му е дала във живота мрачен…

…………………………….

Коя орисница е отредила

нещастникът сирак да се роди?

Страданията кой определил е?

Душата му във черно кой обви?

Защо сирак в живота да остане,

отвън без дом, без покрив да расте?

Нима това е дяволска закана –

да страда без вина това дете?

Бащата е загинал във войната,

а майката – наскоро след това

животът груб изпратил при бащата,

младенецът останал в самота.

Съдбата отредили са му тези

автори на страшната война,

раздали щедро смърти и протези,

осиротили милион деца.

Не са ли тези, дето все нареждат

на цялото човечество съдбата,

които все нещастия отреждат –

за бедните да страдат по Земята?

О, вярно, всеки страда през живота

и всеки във неволя е горял,

и всеки има своята Голгота,

и с нея е към гроба полетял.

Но е най-тежка винаги съдбата

на този, който скита се сирак,

на който вечно тъжна е душата

че вечно във живота е самак.

Не знае той ни братя, ни сестрици,

ни майка, ни баща, ни близки хора,

нахалост през живота криволичи

и няма за душата си отмора.

О, как милее той за бащин дом,

за бащин праг, за отдих и почивка,

за брат, сестра, за майчин звук и стон –

за майчината обич и усмивка!…

И толкова горчиво, страшно бреме

в душата му страдалческа тежи

и през живота в цялото му време

като змия в сърцето му лежи.

Тежат му времето и дните на живота

и чуждото презрение тежи.

Другар той няма, тегли сам хомота

и няма никой да го утеши.

В живота си не всеки е почувствал

поне за миг сирашката съдба,

самотен и от всички изоставен,

презрян от всички хора по света

и затова в море от скръб удавен,

проклел се сам и за утеха вечна

покани той изпраща на смъртта.

И който няма мигове в живота

да е проклел съдбата в своя век,

надлежно приравнен е със идиота

и в робския ни свят не е човек!

А пък сиракът!..

Цял живот проклина си съдбата,

гнетен с това, че бави се смъртта,

лечителка на болките в душата,

утеха за страдалците в света.

И да умре сиракът –

едва ли някой горко би заплакал,

че няма майка, братя и сестри,

че бедният във младост е загинал –

– не ще болеят ничии гърди.

И кратка вест за неговата смърт

сърцето никому не ще прободе,

за него никой няма да зажали,

без некролог, без камъка надгробен,

дори ще се усмихнат хора злобни.

А може би?…

Ще кажат със въздишка…

“Горкичкият!… Без време се склопи,

но по-добре, че беше той излишен

и пречеше на хорските очи,

светът без него ще е по-спокоен,

излишен бе и нека си върви!”…

Тоз, който във живота си пирува,

нима е нужен повече в света?

Той паразитно дните си минува,

подобно червея във дървесата!…

______

И много дни, години ще летят,

за него никой няма да пожали,

тъй както за съсухрен полски цвят.

Свещица никой няма да запали,

забравата ще го погълне нежно,

във пазвите на своя вечен свят.

О, докога съдбата ще го мъчи?

Къде ли ще е гробът му сирашки

и как ще склопи тъжните очи?

Къде ли нейде кости сиромашки

той ще опъне мъртъв да лежи?

О, може би – когато всичко спи

и нощ злокобна с вихри долетяла,

когато страшното небе гърми

и буря идва, бясно развилняла…

Тогава може би!…

Ще дойде тъй очакваният миг,

ще дойде дълго чакана смъртта,

ще му целуне мършавия лик

и ще изчезне тихо във нощта…

……………………………………..

Гърми, о, бурьо, гневна и най-страшна,

със залпове, светкавици страхотни,

раздрусай небеса, Земята прашна

и нека с тези гърмове ехотни

да се разнасят трясъци безспир!

Гърмете!

Продънвайте, разбивайте Земята,

раздирайте безкрайното небе,

че в този миг, тук долу в тъмнината

в смъртта утихва бедното сърце!

Не спирайте!…

И за пореден път

изливайте вий праведния гнев,

запалвайте, раздирайте простора,

не сдържайте могъщия си рев,

затрийте на Земята ни позора!…

Гърмете!…

Развихряйте се вий, природни сили,

за първи път не срещате смъртта,

на хиляди бедняци като този,

останал във бездушна самота!

Гърмете!!!…

Развихряйте му дрипите печални,

развявайте несресани коси,

разнасяйте и думите прощални

на този, който мъртъв тук лежи.

Оплаквайте с нестихващите химни

със маршове и песни тоз сирак,

в процесия от вихри погребални

за паметта на бедния самак!

Гърмете!…

Не спирайте,

че този син не знаеше

ни бащин дом, ни майчин поглед мил.

Гърмете, че и той така ридаеше

и този гръм злината да срази!

За този, с който злобно тя играеше,

изливайте потоци от сълзи!

И нека знаят хората безбожни,

че за природата е всеки мил,

че гони тя пороците тревожни,

че никому тя няма да прости.

Да знаят и душиците нищожни,

че прави тя велики погребения

на бедните, добрите с воля Божия..,

а хищните изпраща във забвение,

напук на всеки техен маскарад

тя гневно над главите им гърми,

за да очисти скотската им смрад.

За да треперят, винаги да знаят,

че червеи са те, не – богове

и ако към злините си нехаят,

във ден уречен ще ги помете,

че Господ Бог над световете властва,

а роби на пороците са те!

Сиракът страдаше безспирно,

обичаше нещастните в света –

за него най-обични, ценни братя,

тешители на бедната душа.

Животът му така го бе научил:

да люби всяка доброта в света,

да утешава скръбните събратя,

споделящи сирашката съдба.

Зад дрипите!…

Гърдите са огрети с топли чувства

и с поглед за човечна красота,

ни злоба, нито завистлива пустош

и никакъв порок и грозота

не можеше там дявол да посее,

макар глада и злата беднота.

Гърмете бури!…

Че той живота грозен сам разлюби,

и сам живота срамен победи,

и нека грохотът далеч се губи,

отвявайки човешките тъги.

Гърмете!…

Не спирайте, о луди ветрове,

нещастия, неволи разпилейте,

издухайте към мрачното море

и там ги във водите потопете!…

Неправдата, коварства, подлостта

отвейте към безбрежни океани:

не са потребни тука между нас,

там нека ураганът ги удави!

Отвявайте там всичките злини,

които на душите ни тежат

или със мълнии ги умъртвете,

като сирака мъртви да лежат.

Разкъсайте човешките тегла,

с тях никой вече тук да не живее,

сираци да не страдат все така,

да няма хора в скърби да чернеят.

Или пък с милионния си вой

над цялата планета раздерете,

със страшни трясъци ги сгромолете,

без жал живота робски умъртвете

и след това се спрете за покой!

В пустиня този край да се превърне,

зарад греха на властни идиоти…

Безкрайна шир в море да се обърне

човекът да не подобява скота

или затрийте целия живот!..

***

О, щом това човеците узнаят

и вярват във БИБЛЕЙСКИЯ НИ ТЕКСТ,

те може би ще да се осъзнаят

и ще да викнат във могъщ протест,

ЧЕ ТЕ НАД ВСИЧКО НАЙ, ЖИВОТ ЖЕЛАЯТ

макар да е и без човешка чест!

Макар да бъде тежък той и робски,

да бъде цял във мрачните сълзи,

дори и безразсъден, идиотски –

от всичко той най-много се цени.

Във тежък час мнозина го проклинат,

а други пък, почувствали СМЪРТТА,

с несдържан плач отчаяно ще зинат

със ужаса на бедната душа…

А може би и свестен пред смъртта си

в душата му тъгата щом заблика,

той може би с последните слова,

проклинайки живота, пак го вика?

Само ПРЕДСМЪРНИКЪТ в последния си миг

разбрал би колко ценен е животът,

когато смърт опасва го с хобота

и го помилва с ледния език.

Разбрал би АЛПИНИСТЪТ в планината,

изкачил се на острите скали,

когато бурята от небесата

като сокола мигом долети.

Усетил той, че с бурята зловеща

ще долети измамница – смъртта,

проплаква той със страх от тази среща,

че ще напусне в младини света.

Такива чувства би изпитал тоя,

който загива в бурното море,

възпламнал с ужаси сред безпокоя,

сред хищните талази, че ще мре.

Или УДАВНИКЪТ със страх потъващ,

с въртопите на мътната река,

сред калищата от вълни разпъван,

когато е реката придошла…

Но кой живота повече обича?

СТАРИКЪТ или БОДРОТО ДЕТЕ?

Светлото и двамата привлича,

животът ги и двамата зове.

Докато в старост първият е грохнал,

а като роза свежото дете е,

пред среща със смъртта те ще заохкат

и двамата от страх ще занемеят!

Тогава белобрадият, изпитал

горчилките наред със сладостта,

повече ще иска да живее,

повече уплашен от смъртта.

Ако умре невръстното дете,

над гроба му мнозина ще пролеят

сълзи горещи със дълбока скръб

и вечно до смъртта си ще жалеят.

А ти?…

О, старче грохнало, над твоя труп

едва ли някой сълзи ще пролее,

че ти докрай измина своя път,

едва ли някой горко ще жалее,

че старческа е вече твойта смърт.

Отгледал рожби, видял и правнуци,

наситен си на радост и тъги,

на дълги старини дочувал звуци

не чувствуваш ли ти вече сладостта

на сън дълбок – да бъдеш мъртъв ти?

О, не проклел завинаги смъртта,

ти искаш дълго, вечно да живееш,

макар с болежки в цялата снага,

душата ти желае да младееш.

Животът ти на края е, изтича,

но пак се буниш ти против смъртта.

Тя видимо към гроба те повлича,

а ти все призоваваш младостта…

Смъртта жестоко мъчи на легло,

очаквана с години дълги, тежки

и със заканите на вечното си зло

измъчва всеки с мислите мъртвешки.

Така МЛАДЕЖЪТ в чиито гърди

безцерна болест се е спотаила,

години дълги, тежки той лежи

че свежата му младост е ранила.

Живота той обича безгранично,

а болестта му страшно го гнети.

За бъдещето бори се обично,

воюват с мрака светлите му дни.

Разбира той, че някой ден смъртта

ще го притисне в пазвите студени,

ще го спаружи черна грозота

и ще отпусне устни вледенени.

Той вижда я дори и във съня,

тя мярка се със призрачна закана,

показва костеливата ръка

и тръгва си ехидна, неразбрана.

А пък животът, а пък младостта,

които го без жалост изоставят,

в печал обвиват болната душа

и сякаш жив във гроба го заравят.

Понякога надълго разсъждава

за хората и за света надземен.

И някаква го мисъл утешава,

че всеки всъщност става непотребен,

Че всеки може днеска или утре

да легне в хладна, вечна тъмнина,

че никой, никой няма да остане,

щом тука си хазайничи смъртта.

Но щом помисли той, че в младостта,

в разцвета си ще трябва да загине,

във бунт се вдига болната душа

и този бунт не може да премине.

Да би могъл, със цялата си злоба

разкъсал би неправдите в света,

тогава по-доволен той във гроба

полегнал би, със песни на уста,

спокоен и достоен с гордостта.

Защо в разцвета младите умират?

Защо е отредена болестта?

И затова ли, че живота не разбират

най-леко им ограбват радостта?

Така в печалност той се потопява,

загубва вяра в своите бъднини,

мечтите за живота изоставя

в последните, в предсмъртните си дни.

Като кандило пред икона бавно

угасва сред нахлулата тъма

и в сетните минути на живота

проклина сам завинаги смъртта.

За младия живот се той бунтува

проклина страшно своята съдба,

за здравето изгубено тъгува,

което го напуска в младостта.

Съгласен е да бъде роб в живота

и сиромах с неволите в света,

но повече от всичко здраве иска

че висшето богатство е това!

На здрави плещи робството е леко,

на болна гръд и времето тежи,

а мъдрият се цели надалеко,

когато в мисъл здравето цени.

Но ако този, който пролежал е,

очаквайки в леглото си смъртта,

и от лечителя си здравето узнае,

представя ли си някой радостта?

Той НАЙ-ЩАСТЛИВИЯТ ЧОВЕК ще бъде!

Отново здрав, изправен на крака,

дори в затвор, в килия неосъден

сам ще отиде, даже без вина!

Дори и най-големият СКЪПЕРНИК,

разбрал, че спира в жилите кръвта,

скъперничеството в щедрост ще превърне

и в миг богатствата си би раздал,

но само във живота да се върне!

О, кой не би възторга му разбрал

и радостта от тази доброта?

И пак с мечти – мечтите на скъперник

престъпни и безкрайно лицемерни,

че тази радост бързо ще затихне,

в живота той – отново полетял,

ще му погуби времето възторга

ще заживее, както е живял…

А ПЪК СМЪРТТА НЕ ПИТА, НИТО ЧАКА

като орел с подгънати крила,

на ужаса коварно стреля знака

и не изпуска жертвата си тя.

За НЕЯ НЯМА БЕДНИ И БОГАТИ,

тя не признава откуп и молба,

за миг живота връща в път обратен

и точно бие нейната стрела.

За нея ВСИЧКИ ХОРА СА ЕДНИ,

тя никога на никой не прощава

и всички изравнява в свойте дни –

и бедни, и богати не забравя!

Като че ли тя иска да ни каже,

че РАВНИ СМЕ НА НАШАТА ЗЕМЯ,

че разделенията тя наказва

и не признава роб и божества.

Не е ли вярно, че със своя меч

тя идва тука да ни приравнява?

Мнозина я проклинат в злостна реч,

че даже на невинни не прощава..

А някои я очакват със надежда

да сложи край на техните беди

и като в избавителка се вглеждат

и казват: “Стига!” Нека си вървим!”…

Какво че някой тъне във охолство,

а другите умират болни в глад?

Тя мимоходом слага край на робството

богатите превръща в кал и прах!

О, ПРЕБЛАЖЕНА смърт,

дали те Бог изпраща на Земята

за всички ни да пееш равно ти,

утехата да носиш във душата

Че В ТВОЙТО ЦАРСТВО РАВЕНСТВО ЦАРИ?

Но щом веднъж човек очи затвори,

приключва със тревоги и борби.

А пък животът все така говори

– да се боиш или да го пребориш.

Но, въпреки тревогите, зовем го,

когато ни изправят пред смъртта.

А малко са, които се не плашат

от този край на земните тегла.

Понякога в живота идва миг,

когато от смъртта не се бои човекът

и този миг на жертва е велик,

че той посочва вярната пътека.

ДОСТОЙНИТЕ смъртта сами причакват –

да, тези с непреклонните чела.

Макар да е безмилостна и страшна,

от тях самата се изплашва тя!…

Блазе на гордите! Те винаги умират

за святата и мила свобода!

Завесите на робството раздират –

от слънцето да дойде светлина.

Че НАЙ-КРАСИВ Е СВЕТЛИЯТ ЖИВОТ,

ИЗЦЯЛО ПОСВЕТЕН НА СВОБОДАТА,

Положен в бой за смелия възход,

отдаден в тежки бури на борбата.

Такава СМЪРТ ВЕЛИКА ВДЪХНОВЯВА

човешките отворени сърца,

на всички във живота пример дава –

да се не плашат честни пред смъртта,

героизирали се с вечността!

Достойните хуманността почитат,

човека с неизбродната душа…

Те своя ум и поглед не преплитат,

когато се изправят пред смъртта –

когато като глутница тълпата

свирепствува със вълчи вой в нощта.

За разтрепераните от смъртта

е тя зъл хищник и фантом-крадец,

дебнещ ги и нощем, и деня.

И като опитен лукав ХИТРЕЦ

тя плаши всички със жестокостта:

ЧОВЕКА, ПЛАВАЩ в речните води,

или далече нейде по морето,

ЛЕТЕЦА, в синевата що лети,

МИНЬОРА, къртещ пластове в земята,

НАВСЯКЪДЕ със остър взор следи

да ограбоса хищно небесата!

А някъде захване ли ВОЙНА,

издига в миг железни барикади,

разбойник е, със острата коса

коси живот на стари и на млади

и вихрено в полетата лети –

навсякъде и страх, и ужас носи

навсякъде в безспирен марш коси…

Жетварка е!…

След себе си нарежда

ТЕЛА ВОЙНИШКИ като житни снопи!

Следи дълбоки винаги оставя

следи на траур, на печал и скръб.

Човечеството тях не ги забравя

в живота си по своя сбъркан път.

Човечество, не бива да забравяш,

за да не ги повтаряш всеки път!

О, как се чувства

ПРАЩАНИЯТ В БОЯ,

за да причака в ужаса смъртта,

навярно пак мечтае за покоя,

проклина с гняв жестоката война.

Изпратен е без милост да убива

и сам да стане жертва на смъртта,

кръвта на свойте братя да пролива

и своята – във чест на глупостта!

О, как мечтае той…

На мършите войната да привърши,

да се завърне в родния си край,

където в лудост майка пръсти кърши,

защото страшна мисъл я терзай.

Той би напуснал бойното поле,

тъй както всички други фронтоваци,

за да не мъчи майчино сърце,

да не оставя дрипави сираци.

Но там зад него със дивашки рев

крещи и заповядва ОФИЦЕР,

застрелял би го с лъскав револвер,

надминал и най-кървавия звяр.

На властници слуга е той последен,

и той в живота има си мечти,

и затова е в боя безогледен,

че се към чин и звание стреми.

ЧОВЕШКИТЕ МЕЧТИ са най-различни

макар да са с еднаква нужда те,

едни – за здраве и живот, обичани,

а другите стремят се и желаят

над хората да бъдат богове.

И затова ще продължат войните,

ще падат хора – жертви на смъртта.

Не ще да спрат на майките сълзите,

ДОКАТО ИМА РОБСТВО И ВОЙНА!

Дори във бой войникът е с мечти

да се завърне в родния си край,

от бурята обрулен, да се стаи

във някой храст, где никой го не знай.

Във общи гроб със враговете – гости

след боя братя пак – и по съдба,

ще слеят кръв, ще смесят свойте кости

и своите разкъсани меса.

А майките безкрайно ще ги чакат

и ще ги търсят в бойното поле,

ще крачат между трупове в трънака,

за да познаят скъпото лице.

О, толкоз много майки след войните,

загубили там своите деца,

тъгуват, мрак нахлува им в душите

на всички тях еднаква е скръбта.

Тъгуват те! Със скърбите набожни,

тъй както са били и в радостта,

когато са кърмили свойте рожби,

приведени над детските легла.

О, МАЙЧИНА ЛЮБОВ ВЕЛИКА,

любов най-висша на света,

кристално чиста, еднолика

сравнима с детските сърца.

Във всяка майчина надежда

природна чистота живее,

с която чедото отглежда,

с копнеж за щастие му пее.

За майката ни власт, ни пречки има,

не чува тя тиранския диктат.

Природата е там непобедима,

по-силна от тиранската ръка.

***

И колко мила и правдива

е тази чиста, майчина любов,

еднаква и различна, но красива

с най-силния човешки дух и зов.

Над всички ни е тя сълзи проляла,

в злокобен миг и във болезнен час,

над люлките на всички ни е пяла,

с любящия си тих, приглушен глас.

Понякога се чува да говорят,

че има много майки по света,

готови в чувства разлика да сторят

помежду свойте собствени деца,

че равно не тежали във сърцето

и някои са изпадали оттам.

Лъжа това е скверна и проклета.

Едва ли има майка на света

да не пролее сълзи за детето,

за някое от своите чеда,

да няма тежка рана във сърцето,

когато го постигне зла беда,

прекършила живота му нелепо…

Дори след дълго време тя с тревога,

еднакъв брой свещици ще запали,

с еднакви думи и молитви Бога

ще моли за децата си заспали..

Над всеки гроб безкрайно много

с еднаква мъка винаги ще жали!

Еднакво мъртвите дечица

със живите си тя почита

и с мъка имената им изрича

и за духа им моли Бог и пита…

О, затова ли, майки клети,

обичате така децата,

та щом пораснат, да загинат,

изпратени там сред войната

от умна властнишка глава?

Та скръбни вести да повеят

и всяка майка да жалее?

И като вятър да ги вее,

че с МЪКАТА ЛЮБОВ ЛЕТИ

в безкрайностите на небето,

МАКАР ЧЕ РОЖБИТЕ ИМ КЛЕТИ

са недостъпните звезди…

Щом мъки тегнат на душата,

животът е жесток и груб,

той безпощадно удря, млати

опечаления с юмрук!

На който СКРЪБ ОТНЕМА СВЕТЛИНАТА

и не намира даже в сън покой,

тревожни птици удрят го с крилата

и го отнася мътният порой…

Полегне ли и ето мисъл дива,

вковава пак злочестото сърце,

нахлулата стихия го залива

и люшка като лодка във море.

Във този свят на всички във живота

се срещат дни на радост и тъги.

На едни смърт чак сваля им хомота,

на други радост в сетен час гърми.

Подгонен, някой цял живот пътува,

забравил и покой, и радостта,

животът е нестихващата буря

и черен е подобно на нощта.

А тази мрачност само вдълбочава

и погледа, и мислите в човек,

сериозност на лицето изразява,

с която той живота оценява

и мрази глупостта на своя век.

Нещастията чести и несретни

у нас събуждат земния човек,

тъй както бурята отсред морето

изтласква кораб на далечен бряг.

В живота сред нещастия и скърби

човекът жадно търси радостта,

че мъката налудничаво бъбри

и в млади дни убива младостта.

Мнозина биха днес изпели химна

на щастието и на радостта,

че са за някой спътник неделими

и дълго, чак дори до старостта,

живеят с ведър дух несъкрушими.

Човекът, който мъка не познава,

я счита глупава и смешна чак

и не разбрал печалната й слава,

на злото носи най-злокобен знак.

А който е потиснат от тъгата,

и малкото добро ще оцени,

помага всеки ден на свойте братя

че съвестта в душата му звъни.

***

И често тази птица на скръбта

отлита със лекуващото време

и в полет, устремен към радостта,

човек въздъхва, облекчен от бреме.

О, БОЛКАТА е най-жестока

от лоша рана непозната,

че с нова рана слепоока

залива скръб-порой душата,

към пропаст, дишаща дълбоко.

След време всяка рана заздравява

разнесла мрачни облачни тъги,

душата с нови вихри заживява

и раната престава да боли.

Затуй и хората!…

В началото на болките си плачат,

а след това… остава само знак,

който всички като спомен тачат,

макар горчив да е или пък благ.

В живота времето погубва

и най-голямата тъга,

дори за падналите в блудна

отдавнашна и зла война.

Дори сред бойното поле,

там, где са жертвите лежали,

не е останал къс от белег,

пред който можем да пожалим.

И ако скръб на младини

попари някое сърце,

животът бързо я отвява,

след тежки дни и тя замре,

в душата новост заживява.

И затова не трябва никога

да грохваш, смазан от скръбта,

ЧЕ ВРЕМЕТО Е ПЛОДНА НИВА,

И съди всичките дела,

където заедно с живота

и в нас израства радостта.

В душата старата тъга

на нова радост място прави,

възторгът, бликнал все така,

размеква болка в гръд корава

и вместо ядната, остава

блажена да тече кръвта.

Така животът си отлита,

векът със него си играй

и сбъдва и не сбъдва дните

на нашите мечти безкрай.

Но сбъдва се това, което

в човека честен е стремеж

и във очите и сърцето

гори и свети горд растеж.

А има хора във живота

С БЕЗПЛОДНИ ЯЛОВИ МЕЧТИ,

които няма да се сбъднат,

с които пакостят в живота,

и пуст мираж във тях трепти,

И ЦЯЛ НАРОД СМУТЕН ТЪРПИ –

та чак до видовите дни…

Така мечтаят ТЕЗИ, ДЕТО

САМИ СЕ МЪДРЕЦИ ЗОВАТ,

когато със властта проклета

във робство другите държат.

Те искат хорицата живи

във тях да виждат богове,

тъй както вярват и почитат

ТОЗИ, вдън синьото небе.

Те имат все МЕЧТИ ТИРАНСКИ

и луда страст със тях лети,

народът им да плаче кански

и да пролива кръв, сълзи.

Забравят те, че са еднакви

със всички хора по света,

че са подобни като братя

със ум, със разум и душа.

Нима това не са безумци,

с престъпни глупави мечти,

които само малоумци

или лакей ще подкрепи,

почитайки тираните еднакво

за мъдреци и за бащи…

Престъпници не са ли всички хора,

навели робската глава,

прекланяйки се без умора

на човешки божества…

***

ЕДИН ТИРАН, ЧОВЕК ИЗРОДЕН,

царувал горд на своя трон,

погубвал всеки дух свободен,

изнудвал всички по закон

и газел гордостта народна

във унизителен поклон…

Прославил името си властно

на покорител, на боец

и със закон, и с робски страсти

издигал всеки нов подлец,

с ненавист разделил народа

той, самозваният мъдрец.

Живял с мечтите невъзможни

– далеч по цялата Земя

властта и воля да наложи,

над вси владетели подобни

да сложи мощната ръка.

Мечтаел за нечута слава,

да бъде славен по света,

за всички като бог да стане

над всички Божи имена.

И затова повел борба

против тираните подобни

и с химни, кървави надгробни

развял злокобни знамена

посред безумната война!..

Не жалил хората, с войните

умиращи с потиснат гняв,

че с кръв му кичили мечтите

към скорошния му успех!

Не жалил бедните, сълзите,

погубвал майчината свяст,

забулвал ги със черни кърпи,

не щадил нищо на света…

Но както и да се стараел,

мечтите бягали далеч

като миражи безнадеждни…

И пламнал властният му гняв,

че във борбата му велика

слабее неговият меч.

Не чувал той народа гладен,

че се гневи като море

срещу закона безогледен…

Той искал с бич да го възпре.

А времето като каруца

препускало по свойте друми,

макар велик, той взел да куца

и старост взела да го глуми

и мислел си, че може тя

да му изпрати и смъртта.

Безсмъртието взел да търси –

най-висшия божествен дар,

милиардни суми той изръсил

за походи, за чуден цяр,

пожарища навред запалил

побърканият господар.

Той знаел, че и след смъртта си

не ще му името замре,

че поколения далечни

след много, много векове

ще знаят и ще го зоват…

Но не безсмъртие такова

желал могъщият пророк –

Безсмъртник не със празно слово,

а за реален земен бог!…

Но разбунтувал се народът

и като мътен див порой

разбил тиранството злокобно

и паднал нашият герой…

И недостъпен, горд до вчера,

изчезнал във калта и той.

Тук ВСЕКИ ВЛАСТНИК НА ЗЕМЯТА

Е СЛЯП ЗА ИСТИНА ЕДНА,

– че НАЙ Е МИЛА СВОБОДАТА –

и тя ги праща в пропастта!

Отива си и той с мечтите,

тъй както всеки друг човек,

пропадат с него и слугите,

които трона му крепят

и свършват неговата слава,

пророчества и божества,

след него прах, позор остава,

суетността и глупостта!

Така и днешният тиранин

със име Хитлер или Сталин,

владее половин света

с терор, лъжа, смърт и закани,

но приближава пропастта,

дървото сухо ще се просне

от бурята ни щом повее

и всички подлеци, лакеи

ще пукнат и ще занемеят!..

Безсмъртен ще остане той

със името си на земята

нещастно-лудият герой –

като мъчител на сърцата

и на милионите безброй…

Хиляди са се борили

за безсмъртни имена,

но само зло са сътворили

за народната съдба.

И със това, че са вковали

тук хората със глупостта,

модерно робство са създали

и символи са начертали

във този свят на подлостта!

ХРИСТОС БЕЗСМЪРТЕН Е ОСТАНАЛ,

защото в Своите дела

е учил хората на братство,

Той нова вяра е създал –

и с любов – висшето богатство,

за нас на смърт се е отдал…

Безсмъртен е и ЮДА с Него,

че образ е на подлостта,

безсмъртен е със подлостта си,

която хората презират

дълбоко в своята душа.

И днес окаяните юди

полуживеят по света

и болшинството ще оставят

така далече в бъднините

с презрените си имена.

Такива са и “мъдреците”,

и “вождовете на света”,

които се кълнат в лъжите,

че носят правда, свобода,

че братството ще въдворяват

с куршумите и с подлостта.

Отдавна там във планината

преди лета и векове

ГЕРОЙ със пушка във ръката,

със честно, искрено сърце

Е ПАДНАЛ В БОЙ ЗА СВОБОДАТА.

Против натрапник бунт повдигнал

и любил страдащите хора

и затова във бой загинал –

прострелян горд орел в простора –

в безсмъртието си заминал.

И не пожалил той живота,

и не пожалил младостта,

на робство да строши хомота,

обречено във вечността.

Години, векове минават,

НАРОДЪТ СПОМНЯ СИ ГЕРОЯ

и в песните си го прославя

и с тях се думите му знаят,

с които той живота свой

пожертвал сам без колебание.

Народът своите герои

все помни, тачи и кръвта

във името на свободата,

че в най-жестоката борба

не са подгънали краката.

Цветя, треви се зеленеят

над гроба му и кръст стърчи.

ПОКЛОН ТОВА Е ОТ НАРОДА

и от великата природа,

че облака щом долети,

цветята със роса полива

и славей песните извива.

Цветята няма да изсъхнат,

духът му вечно с тях живее,

от името му гордост лъха,

че той дори и след смъртта си

въстава, бури щом повеят

и с огнените си слова

СЕ БОРИ ПАК ЗА СВОБОДА!

С поклон, с безсмъртие най-светло

ТИРАНИНЪТ ВЕЧЕ СЛЕД СМЪРТТА

НЕ Е ОТ ХОРАТА ПОЧИТАН,

а вековете го проклинат

и с присмех, и със зло споминат.

А истинският СВЯТ МЪДРЕЦ

пред глупостта поклон не прави,

а със венец на мисълта

той всички тайни осветлява

и мрачините на света.

И казал би дори с насмешка:

“До тук ли трябва да се спрем,

да обезсмъртим тирани грешни,

с тях – власт и робствата глупешки,

в това ли смисъл ще съзрем?”

А може би и той за всички иска

безсмъртни да са хората в света,

когато стигнеме до старините,

отново да политнем с младостта?…

Или намира смисъл във живота

във общо братство, във човечността,

в науката, с която да се броди

сред всичките планети и слънца?..

Или пък в отчаяние изпада,

че са това несбъднати мечти,

че няма да прехвърлим тез огради

че всичко тук остава празноти?..

И може би ще каже с безнадеждност:

“Какъв е смисълът на всякакъв живот,

от всякаква култура и възход,

когато от това във вечността

не ще остане даже и следа?

О, всеки трябва с вяра да живее,

да я отглежда в своето сърце,

да не тъгува, че ще остарее,

че някога животът му ще спре.

Такава е човешката съдба

и философията на живота,

изпълнен е с борба със глупостта,

с природата и с кривдата дълбока.

Едни против неправдите се борят,

а другите дори във старостта

във тъмнините на живота ровят

природните закони да открият,

с които вечно движи се света…

От младини до най-дълбока старост

ПРОФЕСОРЪТ ДЪЛБАЛ със мисълта,

години много пропилял нахалост,

за да ОТКРИЕ КЛЮЧА НА СВЕТА.

Мечтал животът той на всички хора

щастлив да бъде, радостен, велик

и затова работил неуморно,

за да надникне в скритата природа

и да разучи тайния й лик.

С какви ли не науки той се морил,

изследвал ги и вярвал е във тях,

че щом като из дъно ги разрови,

мечтите ще се сбъднат със успех.

Със много труд загадки разгадавал

във тъмностите хвърлял светлина,

но колкото и да ги опознавал,

те своя път проточвали безкрай

във още по-голяма тъмнина.

Създал е много чудеса в живота,

моретата, реките покорил,

във космоса изпращал е пилоти

и там човекът горд се възцарил.

Създал е още много чудеса

и мислил, че неправдите дори

ще може с чудеса да победи,

за да засити гладните гърла

и страдащите тъй да утеши.

Той искал път към светлия безкрай,

към светлите планети да прокара,

неволите и злото да разкара

и за човека да намери рай.

Изследвал с неуморност във сърцето

въртежа на небесните тела,

дали и падащите от небето

не застрашават нашата Земя.

Той упорито лутал с мисълта

в небето със надежда окрилена,

че то прозорецът е на света,

към други светове и към Вселени.

Той виждал в бъдещите времена

човека как владее таз вселена

с оръжие победно – мисълта,

безсмъртна и от нищо не възпрена.

Той виждал как зад светлите слънца

човекът ще пътува с вековете,

тъй както тук, на нашата Земя,

отдавна с кораб плува по морето.

Ала почувствал вдъхновен тогава

че пътем му потропва старостта,

макар дълбоко да се занимавал

със здравето, с живота, с младостта.

Разбрал, че му е нужно много време

така безспирно да работи още,

за да пожъне хвърленото семе,

дори във старост, до последна мощ.

Тогава той поискал младостта

с науката да може да възвърне,

тревожила го най безсмъртността,

с която силите си да разгърне.

Със този план най-тежките въпроси

във вечността без трудност би решил,

ТОЙ ИСКАЛ ВЕЧНО ЩАСТИЕ ДА НОСИ,

ЗА ХОРАТА НОВ СВЯТ ДА СЪТВОРИ!

Така едва-едва във старостта

най-тежките загадки заразкрил,

теории пространни е развил,

но ето, приближавала смъртта!…

Животни и растения изучил,

за много болки церове открил,

хирург световен – хората научил

и с новостите сам ги изцерил.

По океана скитал със години,

откривал нови островни земи,

по дъното му градове намирал,

пустините превръщал във градини –

за хората проправял бъднини.

Но най-същественото не намерил,

останал с непостигната мечта,

пред пропастта се мрачно разтреперил,

че няма да избегне от смъртта!…

Дали във бъднини ще се постигне,

или ще бъде винаги мечта,

която все спонтанно ще изригва –

загадка вечно тъмна за света?…

Безсмъртието е като скала,

че много там разбиват си главите.

И той разбил там своята глава,

угаснали несбъднати мечтите.

Така и той века си преживял

с различните стремежи го прекарал,

с успехите си радвал се и пял,

и потил се във слънчева омара,

в несгодите отчаяно скърбял

и чувствал двойна тежест на самара…

СЪС ИСКРЕНОСТ ЩОМ ЗА НАРОД ВЪСТАВАШ,

ЗА БЛАГОТО МУ ЩОМ СЕ ЖЕРТВАШ ТИ,

НАРОДЪТ ОРЕОЛ ЩЕ ТИ ПОСТАВИ,

МАКАР НЕ СБЪДНАЛ СВЕТЛИТЕ МЕЧТИ.

Живота си за него недей жалиш,

недей пожалваш труд и млада кръв,

че правдата прогреса ще разпали

ти горд бъди, дори да паднеш пръв.

* * *

Този, който с обич хората почита,

и те му отговарят с обичта,

за брат го имат, вечно му се вричат,

в живота му наливат сладостта.

Със нея и след свойта смърт дори

той никога не ще се раздели,

но щом се тази почит оскверни

живот без обич – празен е, немил

и знай напусто, че живееш ти!

ВОЛЯТА НАРОДНА Е ВЕЛИКА –

най-силни чувства в себе си таи-

и който я познава, я обиква –

на нея той живот ще посвети.

Милиарди на Земята са живели

и писани са томове безброй,

НО В ТЯХ СА МАЛКО ЗА НАРОДА ПЕЛИ,

ЗА ПРАВДАТА, ЗА ИСТИНСКИЯ БОЙ.

ПО ВСЯКО ВРЕМЕ ПОВЕЧЕ СА ПРЕЛИ

ЗА ГОСПОДАРИ, ТРОНОВЕ, КРЕСЛА,

за властническите идеи мрели,

живота дали си за глупостта.

ПЕВЦИ ТАКИВА, С ГЛУПОСТТА СЪБРАНИ,

И ДНЕС, И УТРЕ МОГАТ ДА КРЕЩЯТ,

да възхваляват гордите тирани

и истински творци да се зоват.

Не пеят те за бедността в народа,

за робството и хорските тегла,

далеч са от народ и от природа,

живеят с отчуждените сърца.

А ЧЕСТНИТЕ ПЕВЦИ ЗА СВОБОДАТА,

за правдата, за робските души,

за болките, пороците, разврата,

наричат ги безумци и лъжци.

ТВОРБИТЕ ИМ СЕ ХУЛЯТ И ПРЕЗИРАТ,

ОБРЕЧЕНИ да бъдат в тъмнина,

НО ПАК сред унизените прозират,

те будят им за правда мисълта

и водят ги в борба за свобода!

Те казват им, което ги вълнува,

и пеят за злочестата съдба

и щом народът се заразбунтува,

издигат гордо техните слова!

Със правдата велика на живота

не правят ни компромис, ни поклон,

умират със духа на свободата

и не признават робския закон.

Творбите им със присмех се посрещат

от оглупелия и блудстващ свят,

тълпите щом със крясъци се срещат

със вожда и тирана за разврат.

Но бедните и глупави слова –

с каква и сила те да се изказват,

остават мъртви и са без следа,

дори и глупостта си не запазват.

ТВОРБИ, които с присмех днес посрещат,

израстват утре даже сред глупците,

след време като ХРАМ НА МЪДРЕЦИТЕ

отварят на планетата очите.

ВЕЛИЧИЕТО ВЕЧНО ЩЕ ИЗВИРА

и храни образа на мъдростта,

То бавно ражда се, но не умира

и грее като слънце над света.

ГЕНИАЛНОСТТА в борба се ражда

и дълго след мъдреца блесва тя.

Макар и скромна, възгласи поражда,

че е велика в свойта простота.

СЪС ВРЕМЕТО И ГЕНИЯТ РАСТЕ,

ДРЕБНАВОСТИТЕ ТУК НЕ ГО СМУЩАВАТ

И МИСЛИТЕ МУ В НАНИЗ ВЕКОВЕ

ДУШАТА НА ЧОВЕКА ВДЪХНОВЯВАТ.

ВЕЛИКИТЕ ЧОВЕШКИ ИДЕАЛИ

избистрят гения им величав,

че те са красота в душата дали,

с която той е съвестен и прав.

И ИДЕАЛИТЕ НА СВОБОДАТА,

с които милиони по света

оплискват с кръв бунтовна знамената

да спастрят унизените сърца.

О, СВОБОДА, НАЙ-СВЯТА НА ЗЕМЯТА,

пленила най-достойните чеда,

които всичко жертват във борбата,

да те прегърнат, майко свобода!

БОГИНЯТА СИ ТИ на красотата,

на всичко хубаво във този свят!

И ЗАТОВА, ЩОМ НЯМА ТЕ В СЪРЦАТА,

царуват робство, гнет и грозота!

Светът без теб на бури е обречен

и винаги бесилото стърчи,

но щом те хвърлят в мрака вековечен

с лъчи огряват честните очи!..

И ТОЗИ, КОЙТО ЛЮБИ СВОБОДАТА,

забива във тираните стрела,

макар че лъжат с крясъци тълпата

и хората с порочните сърца.

Бунтовникът, обзет от свободата,

злодейски глас не лови го ни миг,

посочва жертвен смело светлината

за правдата надава мощен вик.

***

Той смело от живота се отрича,

когато гинем в робство, в нищета.

Той свободата повече обича

от всичко друго скъпо на света.

БЕЗ СВОБОДА И ПТИЦИ НЕ ЛЕТЯТ,

затворени не могат да живеят,

дърветата не могат да растат,

без светлина започват да бледнеят.

Щом грее като слънце свободата,

за всички има място на Земята,

цветята разцъфтяват с топлината,

орелът горд кръжи във висината.

СЪС ВОЛНОСТТА ЛЕТИ ЩАСТЛИВ ЖИВОТЪТ,

в хармония се с красотата рее,

тъй както най-високо в небесата

лети орел, над вис, която зее.

Живее сред върховна красота,

разпери ли с могъщество крилата,

с достоен пример лъха волността

за всички нас, пълзящи по Земята!

Дори и буря в своето хоро,

дори и урагани безпощадни,

се кланят пред ОРЕЛА И ГНЕЗДО,

възпяват го хвалебствени тиради!

В дълбокия му безграничен поглед

оглеждат се простор и равнина

и затова живее толкоз много,

подсилван от безбрежна красота.

О, кой в света не люби КРАСОТАТА,

която кичи нашия живот?

И кой не би политнал в планината,

най-близка до мечтания възход?

Припламват с блясък ледените глетчери

под слънцето с магична красота

и кой към тях не би се покатерил

насред божествената висота?

Кристалните потоци, езерата

да съзерцава, буйните гори,

опит от билки свежи, от цветята,

разцъфнали сред бурен и треви!

***

ПРИРОДАТА Е БОГ НА КРАСОТАТА

ВЪРХОВЕН БОГ, ВЛАДЕТЕЛ НА СВЕТА.

ТЯ ДАВА ЛЕКОВЕТЕ НА ДУШАТА,

НАДЕЖДА И УТЕХА ДАВА

Природата е бог на красотата,

върховен бог, владетел на света.

Тя дава лековете на душата,

надежда и утеха дава тя.

И затова за красота милеем

и всеки на Земята я цени,

природата от щастие се смее,

когато красотата в нас цари.

Понякога зад КРАСОТАТА ВЪНШНА

се крият пустота и лош порок.

Но повече от хората не мислят

и я почитат даже като бог.

Природата нас, хората, дарява

със ценната човешка красота;

едни – отвън, а други озарява

навътре, най-дълбоко във гръдта.

А там, където със велика щедрост

дарява феерична красота

в човека, е такава ценна рядкост,

че той огрява слънчево сред нас.

Живее ли в човека красота,

във говора, в смеха му се оглежда,

дори красив е и със своя гняв,

че с него и в душата се поглежда.

НО ЧИСТАТА ДУХОВНА КРАСОТА

ЕПИЗОДИЧНО В ХОРАТА СЕ СРЕЩА.

БЛАЖЕН Е ТОЗИ, КОЙТО С КРОТОСТТА

В ДУШЕВНАТА ПАЛИТРА Я ПОСРЕЩА,

БЛАЖЕН Е ТОЗИ, КОЙТО Я ОБИЧА

И ИСКРЕНО НА НЕЯ СЕ ОБРИЧА.

О, този който люби красотата,

пороците презира в своя век.

Добър ли е, красива е душата,

сред нас израства в истински човек!

Подобно лъх зефирен е в съдбата

и любим я, че бързо си отлита,

че рядко тя се среща по Земята

и е в лицето свежа, младолика.

Тя като цвят разцъфва в пролетта,

когато сок в стъблото се налива,

но скоро свива своите листа

и всеки ден им свежестта отпива.

Обична е богинята крилата.

В младост ли е, като слънце грее,

през есента откъсва си листата

и неусетен полъх я отвее.

Ала загърне ли се във душата,

на дъното й чак до гроб живее.

Безсилно е и времето над нея,

че грозота не може да посее.

В годините на младостта крилата,

кипяща чаша сме с велик разкош,

бълбука смях, извира бодрост свята

и виж – младежите пращят от мощ.

Как видно е – във младите години

човек е весел, радостен, игрив,

а в сива старост всеки ден мори ни

без огън догорява, мълчалив.

О, младостта е буйна и безумна

и като вихъра безспир лети,

със поривите си е безгранична,

подобно гръмотевица гърми.

Във младост всеки люби свободата,

живее всеки с хубави мечти,

във нея той разцъфва с красотата,

че буйна кръв във жилите шуми.

Достоен е за младостта си този,

който почита ЛЮБОВТА безкрайно:

не го рушат световните угрози

и сам светлее с нейната сияйност.

О, има и такива с РОБСКА МЛАДОСТ

и цял живот с поробени сърца.

Те не познават истинската радост,

те не познават даже и скръбта.

Животът им минава сред мъглите,

безропотно в отрочество мъждеят,

живеят с умъртвена младоликост,

в годините на младини – стареят.

Във младостта си те и любовта

не разпознават, че са жалки роби,

че те са със приведена глава

и ослепени с робската прокоба.

За нея пишат ДНЕШНИТЕ ПОЕТИ,

но те я нямат в своите сърца.

За честност и за жертвите куплетят

без искреност във своята душа.

Те своята любов не ще познаят,

че само мъртви чувства носят те,

че болен, робски разум ги владее

и в тях не бие честното сърце.

О, болен разум щом душа владее,

чувствата човешки ще мълчат,

горчивини и мъки ще болеят,

без любовта и дните ще тежат.

Любов, любов – тя всички ни опива,

човешките души увлича тя,

красивите със боговете слива,

нищожните умират от разврат,

със сладостта поели смъртен яд.

По цели дни ДЕТЕТО си играе

сред цъфналите пролетни треви.

Опито от природната омая,

унасят го щастливи детски дни.

Унесено в разкошна красота,

то неусетно сладък сън заспива,

че с всички добрини на този свят

НЕВИННО ДЕТСТВО Господ подарил е.

Ширата сладка е и ни опива

с кипящия и буен еликсир.

Така и детството от сладостта прелива,

неповторимо в целия всемир.

Виното сили всекиму налива,

духа измамно вдига и шуми,

че в скриващия чародеен лик

мираж от чудни мисли ни обвива,

пристигнал и във следващия миг

с пиянски сок се чувстваш като бог.

И любовта в началото е сладка,

но някога отровна е – горчи,

че който със неискреност живее,

отровата в очите му личи.

А силната и ИСКРЕНА ЛЮБОВ

налива благородство във душата

и ти звъниш с кристалния си зов,

възнесен с песента на свободата.

И този, който люби свободата,

във него ще искри и любовта,

че честният му пламък във душата

изгаря всяка подлост и лъжа.

А времето наравно с младостта

и любовта и буйството отнася,

Отлитват и СМЕХЪТ, и БОДРОСТТА

и старини угрижени донася.

Девойката дорде е в младостта,

във смях, в любов, със веселост живее,

но щом достигне в нея старостта,

смехът и бодростта й занемеят,

попарен цвят линее в есента.

Така загива в нея красотата,

угасват и най-светлите мечти,

че огънят е прегорял в душата,

изпепелен във старост, не гори.

На младини животът е блажен,

че всяка възвишеност там живее,

блажен е този, който е роден

със нея и във старост да младее.

Блажен е на Земята този, който

в живота си се весели и смее,

когото старостта не помрачава,

когато и във старост не старее.

Блажени сте,о, ЦИГАНИ ЛЮБИМИ,

с безгрижността и с веселия смях,

със песните и тъжни, и игриви,

че волността намирате във тях.

Че раждате се волни по полето,

край селото, до някоя река,

в катуните, в простора под небето,

където крепне вашата душа.

Живеете със веселост в душата,

обичате простора, затова

обичате безкрайно свободата

и винаги вървите с песента.

Във песните, в смеха и във игрите

намирате в живота сладостта

и волна песен еква от гърдите,

окрилени с мечтана свобода.

О, кой ли песента ви не възлюбва

със танца, музиката и смеха?

И кой живота ви не е залюбил,

почувствал му отблизо сладостта?

Проблемите ни вас не ви тревожат,

доволни сте дори и от смъртта!

О, времето жестоко ще отложи

и музиката ви, и песента.

***

ДОРИ И НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ПЕВЕЦ,

В ЖИВОТА ГЕНИАЛЕН КОМПОЗИТОР,

ОТ ВРЕМЕТО – МОГЪЩИЯТ СТРЕЛЕЦ

ВЪВ СТАРОСТТА СИ ПАДА ПОД КОПИТО.

Той може цял народ да весели,

с дълбока музика живота да краси,

но времето и него ще изсели,

привършат ли житейските му дни.

На този свят…

Което идва, всичко си отива

и сякаш не е било на света

От всичко сътворено не се срива

това, което носи красота.

Остава тук ДОБРОТО на Земята,

то вечно между хората живее,

остават свежи между нас делата,

на този, който за света милее.

Добрите хора стават все по-малко,

а могат всичките да са добри,

но злото е лукаво и отвлича

ХОРАТА СЪС СЛАБИТЕ ДУШИ.

Ей, хорица, животът все ни учи

на хубави или на зли неща,

но вий приемайте това, което

все украсява вашата душа.

Доброто е най-силно на Земята,

благословено с кръстен знак от Бог.

То хората привлича като братя,

за да пребъдат в истински живот.

И този, който с доброта живее,

и я опазва в своите гърди,

не ще я злото никога отвее,

че ходи тя в правдивите души.

А всеки младенец с добро се ражда

и става от човечето човек,

ала грехът сред грешните се ражда

и прави го престъпник в своя век.

Без разлика какъв е, откъде е,

от кой народ на земното кълбо –

човек с правдивост може да пребъде

ако твори за общото добро!

Добро всеобщо мило на Земята

ДА ИМА БРАТСТВО, ОБИЧ НА СВЕТА,

съвестните раждат светлината,

когато жертват честните чела.

ИСКРЕНОСТТА, която всички дирят,

тъй рядка е в човешките души,

че с нея свободата е любима,

защото вечна доброта цари.

Щом искреност във хората живее,

живеят в тях и БРАТСТВО, И ЛЮБОВ.

В задружността се щастието смее,

щом честността сред тях е главен бог.

Без искреност добър човек не бива,

без искреност другар – не е другар.

Над добротата злото се надсмива,

щом Луцифер в душата ни е цар.

А с искреност ДРУГАРЯТ ТИ обичан

по-ценен е от всичко на света

и винаги с доброто е окичен,

и не забулва своята душа.

А с искреност другарят ти обичан

по-ценен е от хиляди лъжци,

за тебе той живота си отрича

и побеждава подли мъдреци.

!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

празно място за факсимиле

на неразчетен, задраскан куплет

!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

А истинско другарство много рядко

човек би срещнал в този луднал свят,

че злото не е като него крехко

и преминава всеки людски праг!

На път не тръгвай със другар, когото

и ти си с нещо лошо оскърбил,

на който със дела или със думи

в сърцето си му остър нож забил.

ДРУГАРСТВО – БРАТСТВОТО живота подсладяват

и правят го щастлив и превъзходен,

и става светъл и блажен тогава,

със дух – от предразсъдъци свободен!

ПРЕДАТЕЛЯТ

О, само с мигането на окото

или със кимването на глава

на страшните копои в черни роти

предал те би и съкратил живота!

На искрен и на честен се преструва,

така прикрил отровната стрела,

предал те е; продава и купува,

но всичко би разбрал едва – едва,

когато сам престане да кумува,

когато видиш подлите дела

и злото, от което той добрува…

Дали са десет, трима или двама,

дали е близък, мъж или жена,

дали приятел точи ятагана…

ТЕ… не подбират старец и деца…

Античовек с коварната душица

пороците умее да прикрива

и със лукаво скритата десница

той острие нечакано забива.

Да, този, който ПОДЛОСТИТЕ КРИЕ,

дори и даровит да бъде той,

талантът му пропада, ще загине,

та ако ще природните стихии

да призове в неравния двубой

със правдата във ада ще се свира,

ще свири за човечността отбой,

с ненавист нечовешка ще презира…

Но времето лъжливия герой

ще заклейми у всеки зъл копой.

И пак …под слънцето небесно

ще блеснат мъченици строй след строй.

И само честният талант живее,

за почит тук остава на Земята,

че той, изгарящият в плам, не тлее,

а озарява радостно душата!

Да, вярно е, че тук животът груб е

и кара хората да тръпнат,

да бъдат зли и лицемерни,

прикрити, подли и неверни,

служейки на власт престъпна.

Най-силни на деня са знаем тези,

които могат все да лицемерят.

Невинните ловят във свойте мрежи,

но вечното доверие народно

те никога не могат да намерят.

О, низостта, коварството привличат,

в живота търсят само сладостта

и с подлото, предателско двуличие

духовната убиват красота.

И стават те УБИЙЦИ И ПАЛАЧИ,

в живота им девиз е подлостта,

не трогват се, дори и брат да плаче,

че имат те безчувствени сърца.

Убиват те, измъчват и гуляят,

тях правдата в живота ги гнети,

не искат за неволите да знаят,

за хорските изстрадани сълзи.

Но този, който по света убива –

и той ще бъде сигурно убит.

В живота – който чужда кръв пролива,

с пролята кръв ще бъде той зарит!

Служител, който служи с ненасилие,

с морал и по закона на честта,

осъжда и наказва справедливо,

заслужено ще носи гордостта.

А ТОЗИ, КОЙТО ХОРАТА НАКАЗВА,

задето търсят правда, свобода,

ПРИРОДАТА ГО ДЯЛВА И БЕЛЯЗВА,

за да се пазят от една злина,

за пример назидателен показва…

Наказва тя дори далеч в родата,

дори белязва син или пък внук,

престъпностите пази в паметта си

отплата всеки да получи тук…

И който от природата наказан е,

белязан, цял във злобата кипи,

готов е всичко друго да премаже,

но пак не може да й отмъсти.

Доброто мрази, ловко се прикрива,

с ненавист гледа даже и цветята,

сърцето му от завистта прелива,

спокоен е той само в тъмнината,

че ненавижда смъртно светлината.

Дори от всички той да е почитан,

над всичките да е издигнат той,

намрази ли природата велика,

недъгът му не дава миг покой.

Но и дори да има той недъзи,

ЩОМ ИМА ВЪВ ДУШАТА ЧИСТОТА,

човеците го честно уважават,

природата му вдъхва красота!

Разказват, че природата греши,

че там, където доброта живее,

изпраща тя и скърби и сълзи,

изпраща ЗЛОТО там да се засмее.

Това е много рядко на Земята!

Природата не може да греши,

че тя върви по своите закони,

а грешните са хората жестоки

донасящи и скърби, и сълзи

и беззаконията еднооки.

Не е ли зло, което всичко трови

в човека и в човешкия живот,

и то в сърцата ни брутално рови.

Злодеят е по-долен и от скот!

Кога ли ПОДЛОСТТА не е разяла

към правдата великия възход?

Кога ли кърви тя не е проляла

и слънцето не скрила в мрачен свод?

И щом надигне глас човещината,

и щом се вдигне бунт за свобода –

коя ли светла мисъл на Земята

не е убита тук от подлостта?

Живот лукав, на дяволски подобен,

за нас поднесе днеска ЧЕРЕН АД,

под злото страшно бич плющи вековен

и много хора във неволя мрат!…

ЧОВЕКА ВЕЧНО РОБСТВО ГО ГНЕТИ,

проклина всяка подлост и измама

и този свят от стонове кънти,

предсмъртник от пороци и безсрамие.

Ей, хора! ПОВЯРВАЙТЕ ВЪВ БЪДЕЩЕТО СВЯТО,

не се увличайте след подлостта,

че бъдещето нейно е развратно,

че тя престъпници ще ви направи –

за вас да бъде глупост мъдростта!

НЕДЕЙТЕ СЛЕД ТИРАНИ ДА ВЪРВИТЕ,

ЧЕ ВРЕМЕНАТА ЧЕСТО СЕ МЕНЯТ,

и затова и толкова грешите

във този болен, хищен, подъл свят!

Повярвайте дълбоко в бъднините,

във братството всеобщо на света!

За всички тук ще бъдат светли дните

и ще живее вечна правота!

Това е ВЯРАТА ДЪЛБОКА във доброто,

което шества празнично в света.

Със дружни сили ще премахнем злото

да бъдат чисти всичките сърца!

ЗА СМИСЪЛ ВЪВ ЖИВОТА не скърбете –

че времето изпраща ни смъртта,

че някога далеч зад вековете

тук може би ще вее пустота…

ЖИВОТЪТ СМИСЪЛ В ТАЗИ ВЯРА ИМА,

която прави го най-възвишен, велик,

КОЯТО ХОРАТА ЧОВЕЦИ ПРАВИ

със мъдрия им говор и език.

ПОВЯРВАЙТЕ във братството човешко,

във правдата, във обща свобода –

което днес утопия наричат –

ВЪВ РАЗУМА ЧОВЕШКИ, в мисълта!

Че тази вяра е могъща сила –

за миг израства като великан,

със силата на мъдрата природа

блага отприщва – пълен океан!

Със тази вяра ний ще победиме

неправдите и всякаква злина

БЕЗ ГРАНИЦИ НОВ СВЯТ ЩЕ СЪТВОРИМЕ

СВЯТ НА ЛЮБОВ, НА ПРАВДА, СВОБОДА!

Затворите ще срутим и войната,

закона на вековните сълзи

ще спрем…На траура ще смъкнем знамената,

притиснали човешките гърди.

За да живее всеки на Земята

във радост със постигнати мечти,

БЕЗДОМНИЦИ ДА НЯМА, ВЪВ ДУШАТА

НА ВСЕКИ КРАСОТАТА ДА ЦАРИ!

ЩЕ СЪХРАНИМ ПРИРОДАТА, МОРЕТО,

ЩЕ ВРЪЩАМЕ ОТНОВО МЛАДОСТТА,

ЩЕ ПОКОРИМ ЗВЕЗДИТЕ И НЕБЕТО,

ЩЕ ПОКОРИМ ДОРИ И ВЕЧНОСТТА!

______

Край

Всичко писано набързо, затова има някъде грубости и некоригирани грешки.

26 юни 1952 г.

Бележка на съредактора:

Удивителна творба! В завършения й вид е гениална! Какъв анализ, какъв синтез – всичко в подробности!

Тема-борец, написана от чист човек.

Какви престъпници са неговите палачи – комунистите – да убият гений в първия разцвет на съвестта!

30 юли 2005 г

Иван Докузов

––

Още за Кръстю Хаджииванов и неговото творчество вижте на www.orlovipesni.vibs.bg.

Споделете в:

Напишете коментар Cancel reply