Сбогом на патриотизма

„Ние сме болен продукт
на своето време и вашия труд.
Градски устроени празни съдби,
със смъкнати гащи, навели глави.
От срам.“ *

Покрай истерията около премиерата на филма „Дяконъ Левский“ един интернет приятел призова от блога си да бъде обявен мораториум върху използването на портрета и името на Апостола на свободата, а и на други бележити българи. Гледайки горната снимка, се чудя дали такъв мораториум не трябва да бъде обявен и върху използването на държавните символи. Не, не би трябвало да има изрични забрани в текстове на закони, но все пак би следвало да има неписани правила на приличие – обществени норми, които да се възпитават и спазват от всеки.

Снимката на чалгаджийката Камелия, чието голо тяло е прикрито с националния флаг, е поредното доказателство за моралния упадък на днешното българско общество. И всичко това ни се сервира навръх 3 март. Да, буцата е заседнала отдавна в гърлото. И ни души. Но нямаше нужда, някак си, голата Камелия да замества Шипка точно днес.

В Америка, например, би било нормално някоя модерна поп звезда или дори порно актриса да се изявява в шоубизнеса, като използва американското знаме, както намери за добре. Американците слагат символите на държавата дори върху бельото си и това хич не им пречи. За тях това е патриотично и е връх на свободата. У българите, обаче, като че ли имаше някакво вродено чувство на преклонност, на дълбоко почитание към националните символи и герои. Те са, или поне бяха светини. В миналото с тях боравеха, и то много внимателно, само изтъкнати писатели, поети, художници и други хора на духа… Е, Камелия идва, за да ни докаже, че това вече не е съвсем така.

И проблемът изобщо не е само в чалгата – в буквален смисъл. На другия полюс, в музикално отношение, също има чалга. Да вземем, например, българския рок. В края на 80-те много се радвахме на прохождащите десетки нови групи, тръгнали да градят сами своите кариери от тъмните мазета и прашните салони на читалищата. Една от тях беше „Епизод“. Поне аз ги слушах дотогава, докато не почнаха да експлоатират в творчеството си същите тези национални символи, идеали и герои. Тогава спрях. Просто нещо вътрешно ми каза, че това е нелепо, тъпо и адски грозно. Е, не съм се излъгал. „Епизод“ накрая стигнаха до придворна рок група на проруската партия „Атака“, като дори си позволиха, в добрите комунистически традиции на култа към личността, да възпеят в песен името Волен-Сидерово.

И тук достигаме до същината. Защо българският патриотизъм днес е девалвирал? Къде отидоха хубавите ни, искрени, идващи от сърцето и душата родолюбиви традиции? Защо патриот стана мръсна дума и защо днес все по-малко ни идва отвътре да развеем спонтанно байряка, да викнем, да запеем… Всеки, разбира се, сам за себе си, има лично обяснение. Но, чини ми се, основната, вътрешна спирачка пред повечето от нас се дължи на това, което виждаме напоследък. А то е една нагла и безскрупулна, фасадна експлоатация на патриотизма и на националните ни идеали и символи. От години те се превърнаха в безусловен монопол на няколко националистически, направо фашизоидни политически партии, чиито партиен живот започва с циганите и турците, и чиито краен продукт е формирането на расистки и ксенофобски нагласи у симпатизантите им. Зад трибагрениците, факлите, хоругвите и патетичните слова за спасението на българщината, те, всъщност, отказаха голяма част от българите на припознаят патриотизма. Много хора просто не желаят техните патриотични чувства да се асоциират с „Атака“, ВМРО, НФСБ, Расате, Павел Чернев и прочее „юнаци“. Защото, изглежда, единствената цел на тези „патриотични“ формации е организирането и отглеждането на добре платени агитки, които биват използвани, когато се наложи, с цел компрометиране на различни събития. Идеалите, доколкото ги има, са просто параван, зад който някои хора направиха от национализма и патриотизма доходоносен бизнес. Без ни най-малко угризение. Един имаше „златен“ пръст в парламента, друг наследи имотите на стари родолюбиви организации… И по правило, зад всички тези първи днешни патриоти наднича комунистическата Държавна сигурност.

Честно казано, отдавна ми е неприятно да участвам в „официалните“ чествания на светлите дати в нашата история. Да се наредя зад корумпирани и тлъсти политици и зад изброените по-горе индивиди от националистическите партии. Затова и не го правя. Просто не ходя по такива мероприятия. А дори и да имах доброто желание, няма как да избягам от тях. Защото те са там – на първия ред, с най-голямото знаме и с най-ярката факла, невъзмутимо изтъкващи името на партията си пред това на България. За да се знае, че няма по-големи патриоти от членовете на еди коя си партия.

И, чудя се, възможно ли е поне едно такова честване да мине без партийните знамена на различните „патриоти“ и „националисти“. Без викове и крясъци, без бутане с рамо, за да са те най-отпред. Не може ли тия „партийци“ да отидат пред паметника като обикновени граждани, като българи. Да помълчат, да сложат цвете, да сведат глава и да се отдалечат, всеки сам със своите мисли.

В този смисъл, не виждам разлика между голата Камелия и разпенения Волен Сидеров, например. В ден, като днешния, просто не бих желал да ги виждам, да ми „честитят“ празника и да ми се навират в носа от всеки пост в социалната мрежа. Вместо това, те ме дебнат и ми се показват без капка свян – голи, нагли, безпардонни, но твърдо убедени, че по този начин изразяват своя върховен патриотизъм. Е, аз отдавна съм казал сбогом на тоя патриотизъм.

* – припев на „Патриотична песен“ на групата „Нова Генерация“.