Срамът е по-достоен от омразата…
Омразата е водещата емоционална сила в българското посткомунистическо общество. И скоро ще се превърне в нещо като национална религия – всъщност ние, българите, за разлика от останалите славяни /поляци,руси, чехи, сърби/, а също и от нашите най- близки по произход и съдба съседи, румънците, като че ли сме по-малко религиозни. Другарите отдавна разбраха разрушителната сила на това разяждащо душата чувство и още след преврата от 9-ти септември, когато нагло и безсрамно, против волята на народа, заграбиха властта, атакуваха първо църквата, като главната морална преграда по своя път, застлан от всесилната, тотална и опустошителна омраза.
С промяната от Десети ноември у нас много неща се промениха, но омразата остана, дори се засили и укрепна. Днес тя разединява класи и религиозни общности, носи единствено колебания, недоверие и раздори. Лишени от нравствени ориентири и свобода за творчество, ние отдавна изгубихме вкуса си към труда /един от исконните добродетели на българина и дори към самия живот. Сега сме сред най-нещастните народи в света.
И защо стана така? Може би защото след промяната единната омраза /към партията-държава/ се разпадна на множество други: национални, партийни, вътрешнопартийни, групови. И кое ли не се разцепи у нас заради властта и омразата, дори църквата…
Раздробена, омразата стана просто тотална, повсеместна – към всекиго и към всичко! Ето народът мрази комунистите, довели България до катастрофата /и това е може би напълно оправдано и справедливо/, но мрази и демократите, неуспели за няколко години /при това наследство!/ – с магическа пръчка! – да го изведат от тресавището. Изпитва омраза към политиците, към депутатите, към партийните и синдикалните лидери, към журналистите…
Омразата расте и в отделните социални групи. И дори сред интелигенцията, която днес в България е разединена повече отвсякога – преди си имаше общ враг /и страх!/ – Партията, а сега се раздира от съперничества и омрази.
За разлика от миналото, когато възпитаните люде са се стремели да скрият това неморално и нехристиянско чувство, сега ние сякаш нарочно се гордеем с него. И не можем да търпим нищо, което не е „наше“. Наистина труден е скокът от тиранията към свободата. По този повод Адам Михник писа: „Демократи сме! Но как да живеем в демократичното общество?“ И още: „Най-лошото на комунизма е онова, което следва след него…“
Да, наистина, голяма е пропастта между миналото и бъдещето и с един или два скока сигурно няма да успеем. Може би ще трябва да мине още време…
И все пак, какво да сторим? Без поза и без да се бавим, да инжектираме в изстрадалите си и озлобени души малко доброта и търпимост. Първо към ближния, към колегата, към съседа, към този, който не мисли точно като нас, защото всеки е различен и може би тъкмо в това е богатството на света. Нека да смирим сега своята ненавист, да се погледнем един друг в очите с мъничко вяра и с мъничко срам.
Защото срамът, беше казал един руски поет, е по-нужен и по-достоен от омразата.
–-
Вижте и оригиналната публикация на Fakel.bg.