Русенските „тютюневи складове“
Дали от клечка кибрит или от кофа на багер няма да изчезнат архитектурни шедьоври, свидетели на славното минало на Русе?
Драмата на „възрастния аристократ с изхабените дрехи“, както се изразява арх. Венцислав Илиев, навява много горчивина и тъга у онези русенци, които и до днес се смятат за русчуклии. Става дума за архитектурното наследство на Русе. Пред очите ни се рушат не малко сгради, дали облика на града в последните повече от сто години и накарали мнозина да го наричат „Малката Виена“.
Едно телевизионно предаване от 30 юни т.г. отприщи събития, довели до искането на оставка на министъра на културата Вежди Рашидов. Покрай този скандал, траял, както всичко у нас, три дни, парламентът прие бурно оспорваните от редица експерти промени в Закона за културното наследство. Депутатите, гласували новите текстове, останаха глухи за предупрежденията на хора като проф. Велислав Минеков, арх. Дафина Борфончовска, художника Владо Руменов…
Вратичката в закона се оказа портал към корупция и престъпления
Още тогава специалистите в областта на културното наследство биха камбаната, че приетите поправки са лобистски и отварят пътя към бруталната разправа със старите сгради – паметници на културата. Това, което се случи само два месеца по-късно с тютюневите складове в Пловдив, е вероятно първото от редица потвърждения на предупрежденията на експертите. Собствениците на тези сгради, намиращи се на апетитни терени в централните части на градовете, вече могат да съвсем законно срещу глоба от 30 000 лв да ги съборят и да си построят каквото пожелаят на тяхно място – така гласи законът в момента.
В този ред на мисли изниква въпросът: какво ли ще се случи с русенските „тютюневи складове“, много от които и днес едва се държат на основите си… Дали от клечка кибрит или от кофа на багер няма да изчезнат архитектурни шедьоври, свидетели на славното минало на града?
„Архитектурата на Русе – това е емблемата на града. Това е нашето наследство и нашата гордост. Някои от тези сгради са докарани до трагично състояние и се чака да се самосрутят. И после казват: дай да ги възстановим в оригиналния им вид. Не може да бъде възстановено нещо, което вече го няма. Да, то може да бъде построено отново със съвременни материали, но то вече няма да е същото – няма да е паметник. Хората, които идват в Русе, искат да видят архитектурата му, искат да видят това, което е останало от миналото му. Русе прилича на един възрастен аристократ – с достойнство, но за съжаление облечен в изхабени дрехи. Тази тенденция трябва да спре. Съхраняването на културното наследство на града минава през намиране на инвестиции и начини за спасяването на тези сгради. Ако ги загубим, ще загуби и градът ни – просто той няма да съществува без тях.“
Арх. Венцислав Илиев пред БНТ
Липса на прозрачност и експертен капацитет
Един от главните проблеми, свързани с опазването на паметниците на културата, е текущата липса на експертен капацитет. Целенасочените действия на няколко правителства доведоха до практическото блокиране на дейността на НИНКН /Националния институт за недвижимо културно наследство/. От 3 000 служители капацитетът му е сведен до 40 щатни бройки, които отговарят за хиляди паметници на културата из цялата страна. По европейски програми са пропуснати възможности огромният архив на НИНКН да бъде дигитализиран и да стане публично достояние в интернет. А с това и работата на самия институт да се оптимизира и времето за обработка на преписките да се ускори. Впрочем, самите списъци с паметници на културата се нуждаят от актуализация.
Например, Областната и Общинската администрация в Русе се публикували в Интернет списъци с паметниците на културата, съответно от национално и от местно значение. Но бърз преглед показва, че тези списъци се нуждаят от актуализация, както на самите обекти, така и дори на местоположението им. В Русе отдавна няма площад с име „9-и септември“ или булевард „Толбухин“, но точно под тези названия са дадени местоположенията групови паметници на културата.
Старата община, известна още като „Ислях хане“, която за съжаление вече не съществува, все още се води като архитектурен паметник. Твърде спорно е, дали сградата, в която се е провел XIX-ия конгрес на комунистическата партия или пък лобните места на известни комунисти като Мара Манева, Вела Пискова, Дянко Стефанов и т.н. трябва да се водят все още като исторически паметници от местно значение. Към днешна дата те са определени като такива. В случая с Мара Манева имаме една гола полянка между два панелни блока в кв. „Възраждане“.
Актуализацията на тези списъци би трябвало да включва и публична информация за актуалните собственици на сградите. Широко известно е, че сградата на сиропиталище „Вангеман“ или бившата Музикална гиманзия беше дадена на братя Бобокови, за да си направят частен музей, но би било любопитно да се види кои са собствениците и на други емблематични русенски сгради, оставени на произвола на съдбата. Градската мълва е упорита по отношение на много от тях и сочи, че те са притежание на други хора, свързани с бившия комунистически режим и Държавна сигурност.
Едва ли всички тези „бизнесмени“ биха проявили нужното разбиране към придобитите от тях сгради паметници на културата. Сегашният закон им дава правото да отърват от бремето на грижата за тези архитектурни шедьоври, да ги съборят и да вдигнат на тяхно място поредната жилищна кооперация или лъскава офис сграда.
Твърде много крайни срокове
В случая с бившата Музикална гимназия, въпреки декларираните изначално добри намерения, сградата, която държавата продаде на братя Бобокови за 450 000 лв през 2007 г., вече десета година продължава да се руши и няма изглед скоро да бъде възстановена в оригиналния си вид. Не е налице и желание от страна на Община Русе и от Министерството на културата това проточило се твърде дълго бездействие да бъде прекратено.
Първоначално сградата трябваше на отвори врати през пролетта на 2008 г. След това, през 2010 г., срокът беше удължен до 2012 г. През 2013 г. братята обещаха сградата да е готова и да започне да функционира през 2015 г., като, ако това не се случи, тогава те щели да я върнат обратно на държавата. Последното обещание е реставрацията да приключи през март 2017 г. По договора е предвидена и неустойка в размер от 300 000 лв, която досега не е потърсена от страна на Областната администрация, макар отдавна да е изискуема.
Отговорностите на кмета и общинската администрация
Община Русе води по списък 272 паметници на културата, от тях 20 са с национално значение. В тази бройка влизат и шест групови паметници – архитектурни ансамбли. Законът за културното наследство вменява не от днес пряка отговорност на кметовете и общините по отношение на контрола над текущото състояние на сградите, обявени за паметници на културата. Към Община Русе работи специализирана комисия, която е издала предписания и заповеди за ремонт на фасадите на някои от тези сгради в лошо състояние.
Според закона, при неизпълнение на предписанията, общината може да извърши неотложните ремонтни дейности за своя сметка, след което да учреди ипотека на имота и да си върне вложените инвестиции. Тази опция обаче досега не е използвана като мярка за съхранение на архитектурното наследство на Русе. А за някои от проблемните сгради това е единствената възможност за тяхното реставриране и запазване.
Друг важен момент е въпросът с експертния капацитет на местната власт. Навярно си спомняте случилото се преди време с патината по статуите на Любомир Далчев на пл. „Батенберг“ по европроект на Община Русе. И проявената наглост от страна на администрацията да чете лекция по технологията на патината след извършеното злодеяние, вместо да поднесе извинение на обществеността за случилото се.
Потенциалният корупционен инкубатор
Ремонт, реставрация и други намеси в ценните обекти от местно значение, които представляват по-голямата част от паметниците на културата, вече ще се съгласуват в шест общински администрации из страната, вместо в НИНКН. Всичко това отново е част от спорните промени в закона, гласувани от Парламента преди два месеца.
Експертните оценки за русенските паметници на културата ще се извършват от служители на Община Велико Търново, според разпределението на шестте зони. Това означава, че някой в старопрестолния град ще трябва да се произнася по отношение на предложения за ремонт или реставрация на сгради в Русе. Големите съмнения са дали този някой ще устои на „инвеститорския интерес“, или иначе казано на корупционния натиск на „бизнесмените“, напиращи да строят на апетитните терени, заети сега от паметници на културата.
Има и положителни примери
Разбира се, не всички собственици на тези сгради подхождат с пренебрежение към задълженията си по закон за тяхното опазване. В Русе има и положителни примери за сгради, които са реставрирани и са върнали позагубения си блясък. За съжаление, в количествен план тези примери са твърде малко.
Опазването на архитектурното наследство на Русе е задължение на всеки гражданин. Общественият натиск е начин тенденцията да се обърне в обратна посока. Ще се намерят и личности, които биха се ангажирали публично с тази задача. Ето и два примера от репортажи на БНТ, в които архитектът Венцислав Илиев и историкът Веселина Антонова говорят за текущите проблеми и потенциалните възможни решения:
Архитект Венцислав Илиев разказва за архитектурното наследство на Русе и дава примери с ансамбъла от паметници на културата на централния площад „Свобода“, за нерадостната съдба на сградата на бившото застрахователно дружество „България“ на ул.“Черно море“ 1 и 3, както и за изчезналата сграда на старата община.
Историкът Веселина Антонова говори за съдбата на сградата на бившата Музикална гимназия и за къщите на Панайот Хитов, Екатерина Каравелова и нобеловия лауреат Елиас Канети.
„Гласът на града“: За посегателството над културното наследство
