На бал в Русе през 1878 г.

На 20 февруари 1878 г. руските войски, начело с генерал Тотлебен, влизат триумфално в Русчук през портата Стамбул капия. Градът е освободен и преминава под управлението на руснаците, като центърът на тогавашната Свищовска губерния, създадена в хода Руско-турската война на 1 юли 1877 г., се мести в Русе, съответно името на губернията става Русенска. Заедно с войските на Тотлебен, на този ден в града влиза и един 28-годишен младеж. Името му е Иван Вазов. Той е на служба като преводач и „чиновник за особени поръчения“ при губернатора генерал Золотарев, както и при наследника му генерал Акимов.

Как Вазов вижда Русе в първите дни и месеци след Освобождението му? Отговорът е във втора глава на издадения през 1896 г. негов роман „Нова земя“. В него народният поет и писател, наречен по-късно патриарх на българската литература, рисува с перото на творец не само градските пейзажи, но и портретите на хората на Русе, живели в онези първи месеци и години, когато градът все още е най-голямото населено място в свободна България. Вазов напуска Русе на 6 март 1879 г., за да каже малко преди смъртта си през 1921 г., че е запазил за града „най-хубави и най-светли спомени.“

В няколко поредни публикации „ФРОНТАЛНО“ припомня тази глава от романа „Нова земя“, в която действието се развива в Русе. В част I показахме ситуацията в града през погледа на хората в губернаторската канцелария. В настоящата част Вазовият разказ ни води на бална вечеринка в павильон близо до русенската гара (дн. Музей на транспорта) за среща с русенския хай-лайф през 1878 г. Както и авторът отбелязва, висшето общество на Русе и социалните му забавления водят началото си от управлението на реформатора Мидхат паша.

IV. Бал

Половина километър на изток от Русе, до самия дунавски бряг, при гарата, в павильона на Хелмщайновата градина, ставаше танцувална вечеринка.

Часът беше близо десет. Звуковете на музиката се разнасяха далеко из тъмното поле и будеха съня на заспалите хълмове на Левенттабия. Прозорците на салона, дето играеха, силно осветлени, гледаха като огнени очи в нощната мърчина, премрежвани на всяка минута от сенки на човеци в движение. Пред входа на градината гледаха други светливи – по-малки – очи, фенерите на колата, донесли гостите, и тия очи постоянно се умножаваха.

В самия салон, напълнен с дами в изящни бални дрехи, с голи рамена и с кавалери в черни рединготи – някои във фракове, – вихърът на валса беше в разгара си.

Чужденецът, който би влязъл в тоя салон, би се зачудил от това пълно възпроизвеждане европейските удоволствия в един град едвам вчера излязъл из мрака на един варварски режим. Но той би се излъгал, ако припишеше тоя успех на влиянието на наплива от вънкашен свят, предизвикан от войната. Той би се почудил още повече, ако му кажеха, че тоя напредък не е от вчера и че той се дължи на един цивилизатор турчин. Мидхат паша беше направил от Русе не само столица на Дунавската област, но и център на европейска културност, взета в най-пустите си или най-грозните си форми.

В съседната стая – бюфета – също куп млади хора, залисани в живи разговори.

Сегиз-тогиз младежите се извръщаха несъзнателно към вратата, колчем тя се отваряше и пущаше вътре някоя нова натруфена гостенка, закъсняла пред огледалото си.

– Шопов! Хайде, кадрилът се почева! – обърна се един висок и тлъст момък към другиго от дружината – младеж с черно мършаво лице, който разправяше нещо с широки ръкомахания.

– Хайде и вие! – махна с ръка към останалите Шопов, па влезе в салона.

– Стремски, ти няма ли да играйш кадрил? – попита един мургав, пълен, нисичък момък, като се запъти също към салона.

– Не ща, Жирков.

Стремски погледна през прозореца, отдето се виждаше, че пристигат нови пайтони пред градината.

По лицето му, възмъжало и станало много изразително, с тънки като гайтан мустачета над свежата устна и с малко черно кочанче на брадата, играеше нескриваемо безпокойство. Той очакваше нещо, което не идеше.

– Найден Маркович, вие ще пиете ли едно пиво? – обърна се към Стремски един по-възрастен мъж, с червено лице и със зелена униформа. Той беше граф Марузин.

– С благодарение, Аполон Петрович. Един шприц! – обърна се Стремски към бюфета.

– Хвана да става душно… Ах, тази мадам Анго! Пак тя – и на кадрила! Вечно тоя опротивял, опошлял мотив… Пропищяха ни ушите… Навсякъде той! – извика графът, като си обърса с кърпа червеното лице.

– На ваше здраве, графе!

– Знайте ли? – подзе графът. – Днес писах на жена си, че тая вечер ще бъда на бал. И нарочно за нея ида – да набера материал за едно интересно писмо, което ще й причини много удоволствие.

Тя любопитствува.

– Материал… за една сатира върху нашия красен пол – забележи усмихнат Стремски.

– Този път съм обезоръжен, Найден Маркович: вашите българки са пленителни. Никога не съм виждал такава китка от хубави жени… Ето, например, влазя още нова – каза графът, като гледаше към вратата на салона, които се отвориха.

– Ах! – извика неволно Стремски.

– Защо това: ах?

– Драга Филович! – пошушна Стремски и се поклони вежливо на една прелестна девойка, в бален накит, бял цвят, която замина край тях с една възрастна жена и се присъедини към купа госпожи в срещния кът на салона.

– Ваша познайница? – попита графът, като следеше с поглед отминалата девойка.

– Да, тя е сестра на госпожа Голичева, която вий познавате.

– Действително, приличат си – забележи графът. Погледът му се вторачи в една нова гостенка, придружена – от мъж.

– Ето Светлинa!

– Мадам Голичева!

Тия две възклицания изскокнаха едновременно из устата на двамата.

Госпожа Голичева, облечена в черна атлазена рокля, която обвиваше един великолепен стан, правеше „петно“ с тоя необикновен жалеен шар сред ясноцветните и пъстри премени. Но тя беше така още по-хубава и събра удивлените погледи на двата пола в салона. Тя беше жена на двайсет и пет години, в разцвет на женственост и пълно развитие на формите. Бяла, малко пълна, с черни, морни, пламенни очи и с уста чувствени, с врат изваян върху рамена идеални, тя цяла дишаше с пълна жизненост, нега и сладострастие. Имаше нещо раздражително и сладко парливо в погледа и усмивката на тая жена, която привличаше, която блазнеше, която магьосваше.

Графът с напрегнато внимание я изглеждаше; той си спомняше изповедта на поручика Волски и намираше сега естествено да се улови в примката на омайната сирена този непобедим „серцеедец“.

Графът и Стремски вече си не говореха. Смесени с купа мъже при вратата на бюфета, всеки от тях беше се предал на съзерцание една от сестрите: графът гледаше Светлина, Стремски – Драга.

Драга много приличаше на сестра си по снага и по хубост: бяла, напета, повелителна, с хубави очи и рамена като нея, но с небутната свежест в чертите, без печата на сладка умора от изнеженост и желания, която правеше така опасно прелъстителна Светлина. Драга пазеше гордостта на красотата си; Светлина имаше омаята на своята.

Графът упорито изучаваше тая жена, с която силно го заинтересува признанието на Волски. Той търсеше да улови в погледа й, в изражението й тайното чувство, което я вълнуваше сега, защото тя без друго трябваше да знае за отпътуването Волскево. Но всичко във физиономията й показваше кокетка безгрижна, занята с желанието да дразни погледите чрез всяко свое мърдане, дума, ухилване, кимване към близките ней лица. Беше само малко бледна, а нейният чер с едри червени цветя веер махаше бързо в ръката й.

На следующия танц тя игра. Игра и Драга. Кавалерите Драгини непрестанно се меняваха, тя не почина нито две минути, лицето й се зарумени, гърдите й се издигаха, нейния блестящ поглед светеше от тържество и щастие, огряван с една усмивчица, колчем се спосрещнеше със Стремскевия. Между другите тя игра – три пъти – и с един висок, окичен и галантен господин, от най-изкусните играчи, който хвърляше победоносни погледи навред, обхванал с голямо изящество и смелост стройния кръст на девойката. Графът попита кой е той и узна, че се вика Веригаров. И Светлина играеше с увлечение.

„Влюбеният в нея человек я остави навеки, разделя се от нея – влюбената в него жена – и тя има тая храброст да се весели!… Що за загадочна душа! – думаше си графът. – Или пък тщеславният Михаил Аркадиевич се е хвалил?“

V. Бален герой

 Полката се свърши. Настана кратък отдих. Стремски влезе в салона, здрависа сестрите и майка им и предложи на Драга да я почерпи с прохладително в бюфета. Тя си провря мило ръката под лакътя му и тръгнаха, сбутвайки се с другите.

– Ти закъсня. Кажи самичка, какво наказание да ти наложа, дето ме застави да търпя? – мълвеше Стремски, промъквайки се към бюфета.

– Извини – пошъпна Драга; – кака ме забави.

– Моля, господа, сторете път.

Много глави се поклониха пред госпожица Филович. Стремски проби до бюфета. Пиха прохладително и се оттеглиха. Стремски видя графа Марузина, че приказваше с доктора Досалиева, окръжний лекар, вероятно за атмосферата, със силна досада по лицето. Зад него Шопов с ужасни ръкомахания приказваше по политиката и унищожаваше Биконсфилда. Събеседникът му беше господин Голичев, человек на трийсет и пет години, с бледно, кротко и безцветно лице, но умислено. Той беше безучастен към всичко, що го заобикаляше, и сякаш – и към горещите разсъждения на Шопова. Той само кимваше сегиз-тогиз, за да покаже, че слуша.

– Позволяваш ли да ти представя графа Марузина? Мой приятел! – каза Стремски на Драга. В същий миг графът се откъсна от доктора и приближи.

– Госпожице, негово сиятелство граф Марузин!

Графът се поклони ниско и се ръкува.

– Аз имам чест да се познавам с госпожа Голичева, вашата старша сестра.

Драга му клюма приветливо.

– Цари-път! Цари-път!… На царицата… – извика някой, който разтласка говорещите при веселия кикот на Драга.

Графът и Стремски се обърнаха. Видяха галантния Веригаров, който пристискаше силно и нескромно под мишница лакътя на Светлина и я отвеждаше към бюфета.

– Ах, здравствуйте, ваше сиятелство – каза Светлина засмяна, като съгледа графа и му стисна ръката. Една деликатна миризма от резеда се пръскаше от Светлинa.

– Здравствуйте, мадам! Вашето име току-що произнасяхме тука.

– Има една българска пословица: за вълкът приказваме и…

– Графе – пресече Светлина думата на сестра си, – пръв път ви виждаме да уважавате едно наше скромно събрание.

– И разкайвам се, госпожо, сега за моя живот на постник… Виждам колко чудни, достойни за възхищение красоти имало на тия „скромни“ събрания.

Графът натърти на думата скромни.

– О! Тия руси, винаги са майстори да галят, да думат приятни неща на слабия пол, както са майстори да бият и побеждават враговете! – изсмя се весело Светлинa и тоя смях високо подигна гърдите й, които тя притули наполовина с черния си веер.

– En avant, madame Golitcheff! – извика галантния Веригаров и я увлече към бюфета, поосвободен от тълпата.

Други минувачи разделиха дружината надве. Графът се поклони и отмина с Шопова нататък. Оркестърът пак засвири. Стремски и Драга влязоха в салона да играят.

– Кой е този чудовищен Веригаров? – попита графът другаря си, като се спря на другий край на бюфета.

– Една елегантна сврака. Учил се е в Букурещ и в Париж – по-добре: ходил е да изяде парите на баща си в Moulin Rouge и по булеварите… Върнал се е с глава, натъпкана с шансонетки… Давал се е там за конт… Пуст, фанфарон, лек… но пленява жените… Видите, той е герой техен.

В гласът на Шопова звучеше злъчност, размесена с ревнивост.

– Моля, не махайте така към него – каза граф Марузин. Веригаров пак влазяше в салона със Светлина и й дърдореше нещо със светнали очи. Щом влязоха, той я грабна през тънкия кръст и се завъртя с нея.

От вратата графът продължаваше да наблюдава Веригарова.

Той трябваше да има около трийсет години. Лицето му правилно, покрито с приятна бледност, уморено, малко изветряло, с английски фаворити, прилежно пригладени, които му придаваха нещо екзотическо. Черни мустаци със завити от помада нагоре краища, както и косата, счесана на средата с красиви кривици, увиснали на ниското чело. Както лицето, тъй и безукоризненото му и модно облекло показваха, че Веригаров има дълги съвещания с огледалото си и култ към особата си.

Изряден играч, при тая изискана, куклена гиздавина, весел пустословец, с машинална любезност и обръщение, придобити от привичката, съединени с чудачество, самоувереност и дързост, близка до наглост – той имаше всичките титли да бъде интересен за жените. Това съзнание за неотразим престиж правеше да расте суетността му, която се равняваше само с нравствената му пустота.

Подир половина час настана продължителна почивка. Публиката се разшава на вси страни, нахълта в бюфета, мнозина излязоха навънка, в градината, да глътнат полский свежи въздух.

Нощта беше безлунна и прохладна. Звездното небе стоеше високо над заспалата природа. Околните хълмове се чернееха и показваха като планини. В една непроницаема далечност, през тъмний Дунав, блещяха разсипани на един куп светлинки – там беше Гюргево. Из кривите пътеки на градината, хвърлили шалове на плещи, се разхождаха жени и девойки. Куп мъже извън градината се разговаряха с чести смехове. Камертонът беше пак Веригаров, неизчерпаем във весело игродумство.

Стремски игра на два танца с Драга. Още омаян и в блажен трепет от изпитаното наслаждение, той се разхождаше също навън, с графа, Жиркова и Шопова. Той често улавяше с поглед, в тълпата на жените в градината, фигурата на Драга, отлична по своята напетост.

– Няма какво да се каже, Найден Маркович, балът ви успя – каза граф Марузин. – Македонския ви комитет увеличи капитала си. Знайте ли колко ви завиждам на вас, българите? Вий имате своите насочени от историята ясни идеали, които не подлежат нито на спор, нито на съмнение, в които от първий българин до последний вярва като в богът си. България остая още земя на Инсаровците.

– Сега още е рано да се твърди това. Новите идеали не са се открили ясно в съзнанието й. Ний сега сме още пиени и зашеметени, ний празнуваме медения месец на сватбата си със свободата. Нашите идеали ще ги съзрем, когато изтрезнеем от това упоение.

– Но вий имате, чини ми се, един много ясен национален идеал: Санстефанска България.

– Той е идеал чисто политически, на българската история, тъй да кажа. А наший обществен, человечески идеал де е? Ний още го не видим. Страхувам се даже, че вместо един велик кумир, както бе досега, у нас да не изникнат много кумирчета, извикани от нови жажди, които има да се разбудят непременно, а някои се разбудиха вече у нас.

Един пайтон в тоя миг мина край тях.

– Госпожа Голичева! – извика Шопов.

– Защо тъй рано дезертира? Това е едно осиротение за бала – каза графът.

– Тя още одеве казваше, че няма да достои, не й било дотам добре – забележи Стремски.

– Понятно, понятно – избъбра графът, като че говореше на себе си и си отговаряше на някой по-прежен въпрос.

Заминаха край купа на мъжете, дето Веригаров разправяше. В тоя миг зачу се нов, весел, еклив смях.

Нашите приятели неволно зачуха тези уломки от разговор, вървейки по-бавно:

– Как, ти й каза това? – попита един твърд, силен глас.

– Казах. Вие знаете, че Веригаров познава от дъно женската натура – каза Веригаров.

– О, той е имал такава възможност да прави студии по парижките булевари – забележи друг шеговито.

– Жената ще ти прости лесно най-грубите оскърбления, ако ги облечеш във форма на ласкателство към хубостта й – каза Веригаров.

Очевидно, минуването на Светлинa беше възбудило одевешний смях, а думите Веригарови без друго се отнасяха до нея. Приятелите разбраха това инстинктивно.

Стремски се намръщи, но се спря с другите под акацията, увиснала навън от градината,

– Как бяха? Кажи ги пак!

– Но каза ли й ги?

– Казах й ги на ухото, като играх с нея първата полка – отговори Веригаров.

Стремски леко потръпна. Той спомни, че Веригаров игра в първата полка и с Драга.

– И тя? – питаше пак един.

– Тя ги чу с голямо удоволствие и се изсмя почервеняла. Това й беше приятно. Аз ви казвам: жена на комплименти се не сърди. Колкото пo е хубава, пo й са приятни. Грозните жени очакват хвалбите като милост; прекрасните ги очакват като дължим данък.

– Това е право: нашият дунавски Дон Жуан познава женския гъдел – потвърди друг.

– Наистина ли е ваше съчинение тоя куплет!

– Собствено – каза Веригаров.

– И живо, и духовито… Особено играта с думите, прелестна – добави друг.

Веригаров очевидно изпитваше силно удоволствие от направеният ефект. Куплета, който току им беше прочел, достави нов триумф на дребнавото му тщеславие.

– Слушайте – каза решително Веригаров.

Дружината се навали около него, за да чуе с внимание. Веригаров издекламира с нисък глас, като произнасяше откроено и значително всяка дума:

Да ми биха дали хубостите в раят,

царствата по двете полукълба людни –

аз ги бях отказал – ако ми остаят

Драгините двете полукълба чудни.

– Браво! Чудесно!

Раздадоха се ръкопляскания и смехове.

Стремски и графът се изгледаха.

– Що за цинизъм! – каза графът с негодувание.

– Тия стихове са откраднати от влашки. Чел съм ги вече – забележи Жирков.

Стремски беше презеленял.

Веднага приближи към купа и каза Веригарову с глас, в който ечеше буря от омраза и презрение:

– Веригаров! Ти си един безчестен человек! Ти пръскаш подлости за една девица, която ти направи чест да играе с тебе, един дурак!

Тия думи паднаха като гръм сред смеховете.

Зашеметен за един миг, Веригаров се съвзе. Той отговори високомерно:

– Вместо всякакъв отговор на твоята дебелащина, аз ще ида да танцувам с госпожица Филович – тя пак ще ми направи чест. Тя толкоз иска да знай от твоята забрана, колкото аз – от псувните ти.

И той се запъти към салона, дето бе засвирила пак музиката.

Стремски му извика:

– Запретявам ти да се доближиш до госпожица Филович! Ще дойда да те хвана за ухото насред бала и ще те извлека навън като…

Графът и Шопов се мъчеха да го успокоят.

Веригаров влезна в павильона. Стремски го следеше с очи де ще се упъти, готов да изпълни заканата си. Видя, че Веригаров влезе в бюфета с двама от другарите си. През прозореца се видеше как Веригаров и те разпалено приказваха и махаха с ръце.

– Да идем да седнем в градината, ти имаш нужда от освежаване: няма да влазяш вътре – каза графът, като хвана участливо под мишница Стремски и го поведе.

Стремски пъхтеше. Той се остави на това движение, като не отмахваше гневния си поглед от осветления прозорец на бюфета.

VI. В градината

Макар и да знаеха дружеските отношения Стремскеви към семейството на Филовича, и особено към Драга, графът и другите все бидоха доста изненадани от силата на това негодувание. Те не знаеха, че близостта на Найдена с Драга беше отишла по-далеко, отколкото мислеха, и беше се превърнала на любов.

– Има тука друго нещо: дали той действително се е осмелил да й изговори тая гадост? – каза графът.

– Този фанфарон се хвали, не вярвайте – забележи Шопов.

– Но той е способен да направи това – каза Стремски. – Той си позволява всякакви нелепости, защото му се прощават. Веригаров е една дребна душица и всичкият му идеал е да печели ефекти чрез шутовски остроти и плоски каламбури. В случая аз не вярвам да е казал това на Драга Филович; но ако го е казал, тя не е преглътнала, но му е казала каквото му прилича, като възпитана девойка.

– Аз ви уверявам, че дрънкаше само на лапавица; той пи в бюфета – каза Шопов.

Стремски се обърна към графа.

– Нa, одеве говорехме за новите идеали, които ни трябват… Ето какъв идеал ни трябва да постигнем: да се превъзпитаме, да станем хора характерни… Вие ни освободихте от турския деспотизъм, но от нашата българска безхарактерност не можете вие да ни освободите. Ний сами трябва да се освободим… Негова милост, Веригаров, е едно блестяще изражение на тоя наш обществен недостатък. С всичката си пустота, безсрамие и нищожество, той е приет от нашето общество, глезен даже от него и получава сърдечни ръкостискания вместо плесници. У нас нито знаят да се възмутят, нито да бъдат горди… Ний еднакво подаваме ръка и на честния човек, и на мазникът… Все ни е едно… Вий чухте одеве как се смееха драго ония господа около Веригарова, когато той им четеше стиховете? Между тях има добри младежи, но и те се смееха весело… Никому не хрумна, че насърчават една подлост, че опетняват едно момиче… Що им трябва да се възмущават?… Той не падна нито на косъм в уважението им… Безхарактерност безподобна! Чухте одеве какво ми отговори той, когато го оплюх? Че ще иде да танцува с Драга Филович! Ни лук ял, ни на лук мирисал!… Уверявам ви, че ако ида сега да му кажа, че съм се шегувал – той веднага ще бъде приятел и ще ми предложи добродушно едно пиво. Ето идеалът, графе, който ни трябва да постигнем: да станем хора с характер, хора с принципи! Трябва ни да се преродим, за да заприличаме на человеци!… Ако това не сторим, Веригаровци ще дават тона у нас – не само в обществото, но и в явният и политическият живот… Вий убихте турската тирания, а нам следва да убием веригаровщината у нази си, която сме присмукали в кръвта си чак!…

Тоя изблик от негодующи чувства пооблекчи Стремски. И нощният хладец работеше успокоително на нервите му. В салона гърмеше музиката и се въртяха двойките. Наоколо кърът беше тъмен, с изключение на двата фенера пред гарата, задрямала в тишина. От Дунава изпищя параходна тръба, знак, че параходът напуща пристанището. Скоро той пролетя над тъмната река, като метеор, с червения огън на мачтата му. Глухото боботене на колелата, порещи водата, стигна дотука. Но никой не забележи минуването му: одевешната случка занимаваше още умовете и даваше повод на нови кратки пориви от гняв у Стремски, всеки път впрочем по-слаби.

Но желанието да говори с Драга го глождеше и той нетърпеливо гледаше към салона.

– Да станем! – каза най-сетне той.

– Не бива да ходите вътре, Найден Маркович!

– Аз предлагам да си идем! – каза Жирков. – Ние сме всички разстроени под впечатлението.

– И аз предлагам същото. Утре имам занятия – каза графът.

– Аз по никой начин не мога именно сега да си ида – каза Стремски.

– Кои са тези? – попита Шопов. В градината влазяха двама души. Те познаха в тях двама от ония, които бяха аплодирвали декламацията Веригарова.

– Андреев, адвокатина, и Прандов – назова ги Шопов. Те се запътиха насам.

– Добър вечер! – казаха те. После Андреев се обърна към Стремски:

– Господин Стремскн, ний сме натоварени от господин Веригарова да ви съобщим, че той се счита дълбоко обиден от вас и иска удовлетворение. Ний сме негови секунданти.

– Какво удовлетворение изисква? – попита Стремски спокойно.

– Да му направите извинение за думите си…

– Аз ги пак повтарям: Веригаров е безчестен човек!

– Щом е тъй, вий трябва да му дадете друго удовлетворение.

Графът и Шопов през това време гледаха смаяни.

– Аполон Петрович, ще бъдете ли любезни да ми станете секундант? – обърна се просто Стремски към графа.

– С готовност – отговори графът.

– И ти, Шопов?

– Приимам!

Стремски им стисна ръката.

– Кой си мислеше, че този лекомислен женкеря ще се реши на дуел? – продума графът ниско на Жиркова.

– Без друго – другите го надумаха, докараха го в честолюбие, именно това злобно адвокатче, Андреев – забележи Жирков.

Веригаровите секунданти заявиха, че те са упълномощени още сега да се споразумеят със Стремскевите, ако те желаят, и върху другите точки на дуела.

– Още по-добре – каза Найден.

Тогава четворицата секунданти, подир късо разговаряне, назначиха срещата да стане други ден заранта, по девет часът, при Константиновата пивница при Черни Лом. Оръжието избраха – револвер.

Подир това троицата приятели се качиха на кола и тръгнаха за града.

/Към част III/


Част I: „Първите месеци след Освобождението на Русе“

Вашият коментар