Една любовна афера в следосвобожденско Русе

Русе през 1882 г. Рисунка от Феликс Каниц. Репродукция: „Старо Русе“.

На 20 февруари 1878 г. руските войски, начело с генерал Тотлебен, влизат триумфално в Русчук през портата Стамбул капия. Градът е освободен и преминава под управлението на руснаците, като центърът на тогавашната Свищовска губерния, създадена в хода Руско-турската война на 1 юли 1877 г., се мести в Русе, съответно името на губернията става Русенска. Заедно с войските на Тотлебен, на този ден в града влиза и един 28-годишен младеж. Името му е Иван Вазов. Той е на служба като преводач и „чиновник за особени поръчения“ при губернатора генерал Золотарев, както и при наследника му генерал Акимов.

Как Вазов вижда Русе в първите дни и месеци след Освобождението му? Отговорът е във втора глава на издадения през 1896 г. негов роман „Нова земя“. В него народният поет и писател, наречен по-късно патриарх на българската литература, рисува с перото на творец не само градските пейзажи, но и портретите на хората на Русе, живели в онези първи месеци и години, когато градът все още е най-голямото населено място в свободна България. Вазов напуска Русе на 6 март 1879 г., за да каже малко преди смъртта си през 1921 г., че е запазил за града „най-хубави и най-светли спомени.“

В няколко поредни публикации „ФРОНТАЛНО“ припомня тази глава от романа „Нова земя“, в която действието се развива в Русе. В част I показахме ситуацията в града през погледа на хората в губернаторската канцелария. В част II Вазовият разказ ни покани на бална вечеринка в павильон близо до русенската гара (дн. Музей на транспорта) за среща с русенския хай-лайф през 1878 г. В настоящата част сюжетът разглежда една любовна афера на фона на нощно Русе, Дунава и съседна Румъния.

VII. Поглед назад

Откак ний оставихме Стремски с Невянка Шамурова в Стара планина, до тоя ден се бяха изминали без малко две години. През това време живота на Стремски беше ред от грижи, промени, скитане от място на място и вълнувания от всякакъв род. Това напрегнато съществование удвояваше изтеклите оттогава месеци, то беше дало на физиономията му печат на ранна сериозност и подчертало мъжествената му изразителност.

Пристигнал благополучно в Троян, Стремски намери там майка, братя, сестри в сълзи и отчаяне. Известието за бащината му гибел беше го преварило вече. При тая скръб намериха се в крайна нищета и безизходност. Но скоро бедите се умножиха: трябваше да се бяга и от Троян, в който също настъпи паника. Сюлейман паша правеше ужасните си юруши въз Св. Николския връх и всеки час се очакваше нахлувът на ордите му в Северна България. Всички бежанци минаха тогава в Габрово и Търново, току-що успокоени от победата, която отблъсна Сюлеймана от Шипченския проход. Габрово и Търново, претъпкани с войска и от големи тълпи бежанци от долините на Стрема, Тунджа и други крайнини на Тракия, не можеха да прехранят толкова свят, нито да го подслонят. Злочестите „изгорели“ страдаха от глад, страдаха от студ, страдаха от болести всевъзможни, страдаха от изтребителния тифус – неизбежния другар на всяко безредно натрупване на големи навалици свят, в лишения и неволи. Бежанците мряха като мухи. Тифусът и гладът, и есенните мокроти отнасяха всеки ден със стотини жертви, избягали от турския ятаган и от пожарите на родните си градове. Стремски през това тежко време не се отдели от майка си, настанена в Габрово, разбита от скърби и страдания; обстоятелствата го бяха направили ненадейно глава на семейството и отговорен за неговото съществование. Понеже не му бе възможно да вземе сега по-деятелно участие в борбата, той влезе в Червений кръст и се предаде с любов на делото на облекчение човешките страдания… Но по-нататъшните успехи на руското оръжие при Плевен и Шейново пренесоха театъра на военните действия през Балкана и заедно с това потокът на бежанците, преживели тоя смъртоносен период, рукна назад към планината, към пепелищата си в Тракийско поле. Това ново преселяване трая цяла зима. Стремски изпрати също домашните си за Бяла черква, дето се настаниха в една от къщиците по края, пощадени от пожара, тъй като от тяхната само пепел остаяше.

Между това, Русе все остаяше в турска власт, окръжен от корпуса на царевича. Княз Черкаски назначи Стремски като преводчик при полка на генерала А., който действуваше срещу Али паша при Черни Лом. При една среща около Тръстеник на един малък руски отряд с турския табор, Стремски привлече симпатията на генерала чрез своето присъствие на духа в най-критическата минута и чрез полезното мнение, което изказа по нуждата на една военна мярка, която спаси положението. В надвечерието на Санстефанский мир Русе биде изпразнен от турците и царевичевия корпус доби друго назначение. Дондуков, който наследи Черкаски, поминал се в Сан Стефано, назначи Стремски като преводчик при търновския губернатор. Но Лукиянов скоро склони Стремски да мине по съдебната част, като ценеше неговото развитие и ум, и го прати председател на Никополския окръжен съд, дето Стремски трябваше да захване от азбуката на съдебната наука – съвсем чужда нему. След няколко месеца един непредвиден случай го накара изново да се премести, по администрацията в Русе. Мина по обиколката си, през Никопол, новоназначений русенски губернатор, генерал А., завзел мястото на предшественика си, генерала Золотарева. Генерал А. случайно срещна там Стремски и дойде във възторг – от случая да има при себе си Стремски, чийто ум, характер и енергия познаваше. Прочее, Стремски отиде в Русе. Но видните служби в губернаторската канцелария бяха заняти и губернаторът назначи Стремски извънреден чиновник на особни поръчения при себе си.

Подир тая безкрайна одисея, която го водѐ и тласкa по разни посоки, от бреговете на Босфора до дунавските, Стремски седем месеца пребъдваше в Русе. Но от всичките градове Русе остана най-паметен за него, защото в него Стремски изпита най-силните вълнения.

Той се влюби.

Запознат едвам преди четири месеца със семейството на Иваница Филович, виден русенец, Стремски се увлече от дъщеря му Драга и я обикна с всичката сила на своята богата, младежка душа. Драга му отговори с взаимност. Срещите на двамата влюбени, улеснявани от открития и дружествен живот на тукашното общество, заставаха чести. У дома им, дето на Стремски се радваха, на разходки, по градини, вечеринки – вред те се намираха, за да разменят сладки погледи и неми, щастливи въздишки, а без свидетели – и къси свенливи целувки. Стремски пръв път любеше в живота си и любеше, както любят в такъв случай: силно, горещо, лудо. Той се чувствуваше безконечно щастлив. Перспективата на тихо и светло домашно щастие се усмихваше вече на душата му, любовта озаряваше с розови лучи бъдещето му, което се пълнеше цяло от милия образ на Драга.

Днеска пръв път това чувство му докара болежи, неизвестни досега. Злобата против безсрамието Веригарово го задъхваше. Той се мъчеше от мисълта, че трябваше с такава личност да има дуел, който – от друга страна – не можеше достолепно да откаже, и че името и честта на Драга поради този дуел бяха изложени на градските клюки. Вероятно, още този час бедната Драга беше пища на общественото злодумство… Но жребият беше хвърлен. Той прие положението, каквото беше, готов да си изложи гърдите за защита на драгата девойка. Храбър и решителен в други, може би много по-опасни минути, той сега имаше нужда само от един героизъм: да може да победи отвращението си против Веригарова, да дели мегдана с един пуст и безхарактерен човек. Във всичкий тоя рой от мисли ни едно съмнение не му дойде за Драга, ни един въпрос той си не зададе за нейната искреност и благородство. Той си не допущаше това. Той я тъй силно любеше и той тъй се уважаваше, щото подобна мисъл би го унизила. Само едно би било възможно да се случи: наистина да е дръзнал Веригаров да каже на Драга гадките си стихове.

VIII. Светлина

Бързи стъпки се чуха по стълбите, веднага се бутна вратата му и едно момче влезе в стаята, запъхтяно.

Той позна слугата у Драгини.

При видът на това момче сърцето му затупа: всичко, що стоеше близо до Драга, беше му обично и го вълнуваше. А в тая минута той усети, че има нещо необикновено.

– Що има? – попита той.

– Господин Стремски, господаря ви вика да дойдете у дома – отговори момчето.

– Какво има там?

– Не знам.

– Кой е там още?

– Господарката и кака Драга, и господин Голичев. Само те са. Рекоха да дойдете веднага.

Всякакви предположения дойдоха па ума на Стремски. Но най-правдоподобна прнчина, за да го викат тоя късен час, му се видеше дуела с Веригарова, за който без друго са чули.

„Ще ме раздумват – пошушна си той. – Ако мислят да ме убедят да отстъпя – то не ме познават добре.“

И той си тури шапката и излезе.

Той си мислеше из пътя, че ще има случай още тая нощ да бъде успокоен от Драга. Той щеше да я пита за декламацията и щеше да чуе заслужений отговор, с който Драга е приела дързостта на Веригарова.

Къщата на Иваница Филович беше доста далеко. Нощта беше тиха и звездна. Стремски бързаше и все мислеше за причината, за която го викат, и тая причина все намираше в дуела.

Още като влезе в зиналата порта на Драгини, той разбра, че в къщата става нещо необикновено. На осветлените, с неспуснати завеси прозорци на гостната стая мяркаха се сенките на домашните; смутени гласове излазяха оттам, цялото жилище носеше печат на безпокойство.

На двора някой тичаше насреща му. В сумрака Стремски разпозна Драга.

Тя дойде при него и го улови за ръцете.

– Какво става у вас, Драго?

– Найдене, извини, че те обезпокоихме!… Голямо нещастие ни се случи!…

Смаян, стреснат, Стремски не знаеше какво да мисли.

– Какво има, за бога, Драго? Кажи ми! – извика той енергически.

– Голям кахър… Позор за нашата къща… Кака бегала!

– Светлинa?

– Да, бегала на Гюргево.

– Та кога? Преди половина час беше на бала?

– Щом се върнала, отишла и се качила на парахода.

– И защо бегала?

– Ела вътре, ще узнаеш подробно. Мене ме е срам да ти отговоря… Чакат те с нетърпение тати и мама, и зетят.

В гостната стая, богато и пременено накичена, осветлена от скъпа бронзова лампа, той намери съвършена деморализация. Филович – человек петдесет и пет годишен, с едро грапаво лице, събудено, брада и коса прошарени, облечен в халат и по чехли – гълчеше нещо неразбрано, силно ядосан, позеленял; Драгина майка – жена възрастна, с длъгнесто подпухнало лице, с признаци на минала хубост, в модно скроений си чар бален фустан, с който още остаяше – разплакана, чупеше ръце безнадеждно. Голичев, също в редингота си, седеше мълчаливо на канапето, с ръце, немощно облегнати на колене, и с глава увиснала, като мъртвешка. Той приличаше на човек, зашеметен от един удар в темето.

Двегодишното му дете, стреснато от всичко това, което гледаше, седеше уплашено в краката на масата.

– Уредихме я, господин Стремски! Опозорихме се! За смях станахме… Видите ли какъв скандал в нашата фамилия? – вайкаше се Филович, убит от скръб.

– Каза ми Драга – отговори ниско Стремски.

– Викахме те, като наш най-близък приятел, да се разговорим, да ни помогнете с твоя съвет. На чужди хора не дръзнахме да обадим, от срам…

– Благодаря за доверието ви… Но обяснете ми едно нещо: защо е бегала госпожа Светлинa? И при кого?

Тия питания се отнасяха главно към Голичева. Голичев не отговори нищо. Той си остаяше в прежнето омаяно и обезкуражено положение. Сякаш не се досягаше до него онова, което тъй вълнуваше другите,

– Бегала е при някой си руски офицер, при някой си маскара, Волски! – каза Филович. – Вижте какво билетче е изпуснала оная безумница, като е бързала – и той посочи на едно писъмце въз големия албом на масата.

Стремски взе записката и прочете следните редове:

„Дорогой Свет мой,

Я переменил адрес. Буду ждать тебя в гостиннице „Гривица“. Спеши.

Волски“

– Да, гостинница „Гривица“ има в Гюргево – забележи Стремски.

– Поразеният чапкънин! Излъсти я! – издума госпожа Филович горчиво.

– Не поразявай другите! – изгълча Филович. – Тя е виновата…

– И какво й липцуваше на тая магарица! Гладна ли бе остала или жъдна, или гола?

– Ти не знайш ли? „Студен хляб жена не бий, ами топъл!“

– Боже! Как ще се осъмне утре? И как ще се гледат хората в очите! – пъшкаше госпожа Филович. – Кажете, господин Стремски, какво мислите, че е добре да сторим?

– Какво ще сторим? – извика гневно Филович. – Трябва да я върнем назад. Стремски, как мислите?

– Съвършено като вас. Госпожа Светлинa трябва да се застигне в Гюргево, още тая нощ, още сега – утре ще бъде късно негли. Поручик Волски отива за Русия…Разбирате… По тоя начин и скандалът ще се задуши още в началото си, и всичко може да се поправи.

После, като се обърна към Голичева, прибави:

– Бай Никола ще бъде великодушен към грешката на госпожата. Само с прошка и благоразумие се уравняват семейни раздори… Има ги навсякъде.

Госпожа Филович плачеше тихо.

Голичев внезапно напусна своята апатичност и стана. По неговото убито и изгубено лице имаше дири от сълзи.

– Аз съм готов да я простя, всичко ще забравя… Аз пак я обичам! – извика той плачевно. – Господин Стремски, вам се моля! Вие ще помогнете! Спасете честта ми, спасете жена ми!

Стремски гледаше слисано.

– И ний всички ви се молим, Стремски! – каза Филович, като му хвана ръката покъртен. – Само вие можете да идете и да свършите благополучно… Аз да идех…

– Какво, ти си болен, Иваница! – каза жена му.

– Да иде Никола – скарани са, тя ще се уплаши, ще бяга, няма да се видят в очите; даже…Ти само имаш авторитет, Светлинa те почита: ще се засрами от тебе… Направи това за нас, Стремски: една голяма услуга. Ако не за нас дъртите… направи това за Драга. Сестриният й позор и нея ще опръска… Ти разбираш… Представи си, че правиш това като за твоя сестра!

– Господин Стремски, на вас е надеждата ни – издума посълзена госпожа Филович.

Драга се приближи до него, погледна го умолително, страстно, с влажни очи и пошушна:

– Иди, за моята любов!

Стремски извади часовника си.

– Подир по-малко от половина час ще засегне скелята последний нощен параход, който минува по един часът и десет минути. Аз ще се помъча. Сбогом… Препоръчвам ви да се държите спокойно и тайна да остане всичко.

Филович и жена му, и зет им с благодарност изпратиха Стремски навън. Драга го изпрати до портата.

– Благодаря ти, Найдене! – каза му тя и в нощния полумрак прелестното Драгино лице се приближи до неговото и едни очарователни уста чакаха, просеха целувка.

– Поздрави кака от мене! Моли я, доведи я… Кажи й, че тя ме убива.

– Драго, за моята обич няма невъзможно. Надявай се!… Само парахода да не изпусна… Сбогом!

– Сбогом! До виждане! – звънтеше Драгиний глас из тъмнината, дето изчезна Стремски.

IX. Пътници

От Иваницовата къща до пристанището беше доста далеч, затова Стремски бързаше. Градът беше пак пуст и заспал; фенерите пръскаха умряла светлина по зидовете и дюкяните, на криви линии наредени покрай тесните улици. След десетина минути той излезе на набрежната, за да се спусне оттам по-пряко до пристанището. Отпреде му, в дълбочините, Дунавът безмълвно течеше, като даваше на места металически отлив.

Когато отмина зданието на губернаторската канцелария, той видя, че вървеше друг човек пред него. Тоя човек бързаше и сегиз-тогиз се спираше до заградата на набрежната и надничаше към реката, като да види нещо в мрака, легнал по-гъсто под брегът. Параходната тръба изпищя в нощната тишина и пътникът бегом отиде нататък; същото стори и Стремски – тоя звук беше знак за скорото тръгване на парахода. Очевидно, и двамата тия пътници гонеха същата цел и бяха позакъснели. Набрежната завива край терасата на градината от хотел „Ислаханe“ и се спуща в Княжеска улица, която веднага извежда на мегдана пред пристанището. Когато се найдоха на него, голямата черна маса на парахода се видя цяла, с осветлените си прозорчета. По мегдана и двамината фукнаха. Скоро Стремски надвари предния пътник, без да се обърне да го погледне, и като един ураган отиде до парахода.

– Zurück! – извика му един немец-чиновник, като препречи пътя му със спущане хоризонтално дървото, що затваря достъпа до парахода.

В същий миг параходът се оттегли от гредите на скелята с жабуркане и пъхтене над водата.

Стремски остана като вкамънен. Той гледаше, зяпнал, отходящий параход с червената светлина на мачтата си.

Няколко секунди забавяне – и всяка надежда да предвари един опозорителен скандал във Филовичевата къща изчезна!

По времето, когато ставаше тая история, освен австрийските параходи, които денем хващаха Русе, съществуваха и локални, между Гюргево и Русе. Последният от тия параходи спираше по един часът, за да пусне или вземе пътници. Обикновено по тоя час рядко се явяваше някой да се качи. Параходът, прочее, едвам спрял, веднага тръгваше, щом на пристанището беше пусто. Тъй направи и сега. Но в мъгливи нощи всяко движение престаяше.

– Ах, параход удрал! – извика по руски някой зад Стремски.

Стремски погледна кой е и видя един белобрад старец, който показваше знакове на отчаяние.

Това беше Мачухонски.

– Мачухонски! И вие ли пътувате? Ето нещастие! – каза Стремски.

– Батюшка! Какво да правим сега? Друг параход няма ли?

– Този е последний. А до съмване – други няма. Защо бързате толкоз, господин Мачухонски? Бързо поручение ли имате?

– Да, да, чрезвичайно важно – отговори старецът.

Бедният, той отиваше да купи червен восък! Мисълта, че утре генералът пак може да се навъси, не беше дала мир на стареца ни в черквата, ни по-после, на леглото. Той мисли дали не може да заеме от някое друго учреждение в града восък; но те се отваряха подир девет часът, а губернаторът пишеше кореспонденцията си по-рано. Мачухонски мислено виждаше как се намръщя лицето на губернатора и как той издумва: „Ах, тоя старик занемарява…“ Тревогата растеше в душата му и той подир полунощ се реши да тръгне за Гюргево още сега, вместо утре, и утре с първи параход да се повърне с покупките. Един път взел това решение, той усети, че му олекна, и припна към пристанището, лек като перо, за да завари последний параход, на път вече!

И Стремски беше занят със своята тежка мисъл. Утре целия град гръмваше от срамотния скандал на Светлинa, която беше сестра на бъдещата му жена. Няколко капки от калта щяха да паднат и на Драга. И при всичкото му тържествено обещание пред нея и готовност, и увереност да предвари това зло, препятствие неодолимо стихийно се препречваше… Широкия Дунав мрачно влечеше водите си пред тях, с неумолимото си и бездушно спокойствие.

Какво да се прави?

Иззад бараката, край брега, зададе се някой си.

Двамата пътници се извърнаха, те мислеха, че това е чиновник при пристанището.

Но видяха в сумрака, че той беше турчин.

– Що дири тоя враг християнски тука? – пошъпна Мачухонски на Стремски, като отстъпи предпазливо.

Турчинът ги поздрави.

– Не бойте се – каза Стремски, – този турчин ни трябваше: той е каикчия.

– Как, вий с лодка ще минете? – извика старецът.

– Като няма параход – с лодка – ако този се наеме. Моята работа е още по-припряна и неотложна.

Старецът гледаше настръхнал Дунава. Реката се чуваше, като глухо шуми.

Стремски влезе в преговори с турчина. Той беше момък снажен, мускулест и силен под съдрания си ментан. Стъргуваха се скоро, защото Стремски даде веднага исканите три лири, плата пет пъти по-висока от обикновената. За да покаже, че не взима твърде скъпо, турчинът забележи, че само неговът каик се намира тьдява и че ще излезе вятър, който ще удвои трудът му. Поканен от Стремски да му бъде другар, Мачухонски се намери в недоумение. Минуването с лодка нодщя Дунава го плашеше. Но като сметна, че чрез това пътуване той избягваше страшната случайност да не угоди на началството, колебанията му намаляха. Те съвсем изчезнаха, когато Стремски му заяви, че нищо няма да плати той.

Те последваха турчина край бараката и край напластените складове греди по брега и дойдоха при устието на Черни Лом, дето стояха на завет катерите и канонерките. Там във водата леко се люшкаше и една лодка. В нея спеше человек. Той веднага стана, разбуден от присъствието на другите. Това беше пак турчин, къс белобрад старец, с боси крака.

Отвързаха лодката от колът, старият я опиняше и държеше долепена до дървената груба скелица, каквато си стъкмяват лодкарите. Младият турчин, изправен във враницата, подаваше ръка на пътниците, за да влязат.

Мачухонски дълто се моли и кръсти неподвижен, па влезе и той.

Турците се наместиха на двата края и загребаха.

– Прекръстете се, Стремски! – забележи Мачухонски, като пак захвана да се кръсти и гледаше водата, която се плискаше о лодката със странно жвакане.

Стремски се прекръсти.

Лодката отиде навътре.

Оригинална илюстрация от първото издание на романа „Нова земя“ през 1896 г,

X. Черноморска молитва на Дунава

Дунавът се тъмнееше отляво и отдясно. Българский висок бряг на всяка минута меняваше тъмните си очертания, според напредването на лодката към изток. Той се виждаше даже по-висок – от напластените зад него хълмове, с които се сливаше сега в една черна маса. Русе се грамадеше с причудливи форми по височината си и открояваше в звездното небе начупений си силует, наострен с високи здания – имеющи вид сега на колосални градежи – и пресечени от гранатите минарета; тук-там из тая тъмна грамада личаха редки, закъснели светлини. Недалеко от Русе един остров, покрит с върбак, израстваше сред реката, стесняваше я и я делеше на два ръкава. Лодката следваше пътя си между тоя остров и черните бреговити урви на Русе. Тя скоро го остави назад, тикана бързо от течението – доста силно тука. Когато и островът остана отдиря, отляво никакъв предмет не пречеше на погледа. Румънский бряг, снишен и равен с водата, оставяше свободен кръгозора. Само българский бряг, изринат и хълмист, протакаше своята черна линия далеко на изток.

До едно време лодката вървеше успоредно с него, като оставяше на бързея да я влачи напред. От едно място лопатарите й измениха посоката: тя хвана да сече Дунава накриво, като да се приближи до левий бряг, въз който, далеко навътре, зад острови, ръкави и блата, се тъмнееше Гюргево.

Дунавът шумеше повече и повече. Вълните му, сечени косвено, удряха грубо каика и го люшкаха. Забележваше се доста силно бърчене на водното равнище. Често плисък от воден талаз засипваше дрехите на пътниците с хладни пръски. Растеше вятърът. Турчинът предвидя вярно. Намножаваха се малките бели гребени на развените талази. Водната бездна кипеше. Привикналите гребци мълчаливо продължаваха безконечните си равномерни дърпанета на лопатите, със свалени горни дрехи и разголени гърди. Пътниците не приказваха, само гледаха шумящите, разиграни вълни и се крепяха при всяко силно накланяне на враницата. Стремски беше цял потопен в тревожните си мисли, той обсъждаше онова, което имаше да срещне и да прави в Гюргево. Образът на ветрената Светлинa му се мяркаше в сумрака на нощта със своята пленителна сила и порочна красота. Той му се усмихваше, плачеше, изчезваше в кръгозорите на мисълта му. Мачухонски сегиз-тогиз издумваше нещо, цял втрещен от бурливостта на Дунава, който вреше и кипеше като котел въз огъня. Той не дигаше очи от талазите трапове, които отваряха пред лодката. Той си мислеше за душата. Спомни си молитвата за мореходците от Великия требник, която бе научил изуст, пред едно пътуване по Черно море от Керч до Новоросийск, преди осем години. И той зачете със силен глас, който заглъхваше в шумът:

„- Владико Господи Боже нашъ. Покажи намъ обычную великъон сея пучины тишину… и належащую бурю и сметение воздуха разсеки…“ Вятърът връщаше злобно талазите, блъскаше ги в стените на лодката и засипваше пътниците с вода. Лодката се карлюшкаше и политаше по обезпокоителен начин: „Заповеждъ ветромъ временное и согласное дыхание дати: запрети волнению морскому и чрезь естество ветровъ движениемъ…“ Един бесен тласък повали всичките в лодката. Като една орехова черупка тя се мяташе по върха на гневните вълни и се губеше под пенливите им гребени. Гребците нещо се съвещаваха в рева на стихията и промениха посоката… „Да станетъ духъ бурний…“ Вълнуването растеше, лодката се лъзгаше от могила в трап, поваляше се на всички страни и на всеки миг плашеше да се преметне. Мачухонски вир-вода от плисъка, стиснал с две ръце напречната дъска, на която седеше, продължаваше, колкото му държеше сега гласът, молитвата, като че искаше през мълвата да прати думите си до небето:

– „Да станетъ духъ бурный… Да станетъ духъ бурны… и къ тишине метежная да преложатся: Ако да твоя дела и чудеса, и паки видеть сиденши на море въ кораблехъ“… О свети Николай чудотворче!… Закриляй ни!… „Изволивы бити человека, и сплавати светимъ твоимъ оученикомъ и апостоломъ и запрети бури ветровъ и морскимъ утишатся волнамь!…“ Моли се, господин Стремски! Моли се на Бога! Ний сме в негови ръце. Господи, приими нашите души и прости нашите грехове… Стремски! Изповядай се: този е час велик!… Сам и ныне всякий съпротивый ветръ успи, и волны укроти и бурю утоли и воздвигни нарочитая и благосключимая времени и ветры.“ Моли се, Стремски!

Последните думи на изступлений старец угаснаха в шумът. Една голяма вълна с бяла грива ревешком връхлетя лодката, пътници и гребци, па се пръсна, като остави едно езеро в краката им. Турците, уморени от борба с вятъра и талазите, дърпаха отчаяно, като си правеха един на други команда, отнесена от вятърът, заглушена от брановете. Положението престана да бъде опасно: то стана гибелно. Стремски, запознат с водната стихия през многогодишното си живеене на Босфора и изкусен плувач, беше снел вече сетре, жилетка и изул обуща, готов в плуване да търси спасение от близката гибел. Ненадейно нещо затъмня на известно разстояние. Това беше куп върболяк, знак, че румънския бряг е близо. За Мачухонски светна искра от надежда. Той завика към турците:

– На брегът! На брегът изкарайте! – и им сочеше върболяка.

Но гребците не го слушаха, а заблъскаха каика навътре, към бясното кипене.

– Агарянци, проклятие! Душегубци!… – викаше отчаяно старецът… – Господи! Приими душата ми!.. Моли се, Стремски!… Всемилостивий создателю, призри меня грешнаго. Каюсь и взываю к тебе! Помилуй меня!…

Но Стремски не чуваше виковете му. Той беше грабнал лопатата от ръцете на изнемощелий съвсем старец-каикчия и гребеше с всичка сила, съгласно с младия, за да се оттеглят по-навътре. Брега в тая минута представляваше най-голямата опасност. Лодката бедствуваше да бъде разбита о него, както се разбиваха свирепите бранове, и не спасение беше той, както мислеше бедният екзекутор, а вярна гибел.

Лодката, като отиде до едно място навътре, възви пак и направи полукръг. Настана по едно време едно относително утихване. Дунавът се поукроти, вятърът сякаш отслабна, водните могили станаха по-полегати. Скоро Мачухонски видя, че Дунавът се стесни, бреговете му бързо се приближиха от двете страни, върбакът и на двата бряга израсте по-голям и лодката се озова на покойни вълни. Сякаш че не бяха в широкия, бурливия Дунав, а в една мирна река. Те действително бяха влезли в канала, който забикаля дългия мочурлив остров пред Слобозея и през който параходите отиват за Гюргево. Гребците пуснаха лопатите, за да си починат. На изток се съзоряваше. Дрезгавината растеше и вълните добиваха нов отблясък, а пенестите гребени отзад се виждаха по-бели.

Мачухонски се обърна към зазрачелия изток и към зелените върби на острова и дълго се моли в благоговение.

Христофор Колумб трябва тъй да се е молил на кораба си, когато е видял Америка.

– Всемилостивий бог не ни погуби, той чу молбите ни и простря спасителна десница… Славно да бъде неговото име во веки веков – каза Мачухонски, па се обърна към Стремски.

– Молитвата е велико нещо, Стремски!

И той се пак прекръсти.

Лодката продължи още един час да плува из тихия ръкав, при растящата утринна виделина.

Когато излязоха на брега, слънцето изгряваше зад хълмовете на България.

XI. В гостинница

Един час най-много предполагаше Стремски да трае пътуванието по Дунава – то трая два часа и половина, поради лошото време. Когато влязоха в Гюргево, часът беше пет и половина. На шест часът утринний влак тръгваше за Букурещ. Трябваше да се побърза и да се не изпусне Светлинa. Намерението му беше да я потърси на хотела, а ако я не завари там, да я пристигне на гарата. Той се качи на кола, но хотел „Гривица“ се оказа на противоположний край на града и Стремски с ужас видя, че часът приближаваше на шест, когато слезна пред гостилницата.

– Закъснях и тука с няколко минути само! – извика той отчаяно.

– Добре дошъл, господине! – му каза гостинничарят, като го посрещна при колата.

– Тръгна ли си руският офицерин? – попита Стремски, като туряше пак нога на стъпалото на колата.

– Какъв руски офицерин? – попита гостинничарят, като изглеждаше учудено мокрото и окаляно облекло на пътника.

– Тая нощ не е ли слизал руски офицерин тука?

– Не е.

– А някоя госпожа не е ли пристигала?

– От парахода?

– Не – пристигна от железницата от Букурещ.

„Какво значи това? – попита се Стремски. – В записката ясно бе означено хотел „Гривица“.

– Вие през Дунава сте минували, господине?

– Да, с лодка.

– Било е развалено. Кого търсите?

– Казах ви: един млад руски офицерин и една млада госпожа… жена му… които щяха да слезнат тука. Друг хотел „Гривица“ няма ли в Гюргево?

– Няма. Хотел „Гривица“ има пак в Букурещ. При това обяснение една мисъл го озари! Той спомни, че във Волскевата записка не бе споменат града. Гюргево естествено се беше изпречило пред ума им. Той се увери още повече в заблуждението си, когато чу от влаха, че букурещкият хотел „Гривица“ е един от първите хотели.

– Този изнежен женолюбец Волски – помисли си той, – разбира се, няма да очаква Светлинa в такава просташка и кирлива гостинница. Непременно в Букурещ е тяхната среща.

Той разпита кога тръгва железницата от Букурещ за Галац (пътят за Русия) и узна, че два влака тръгват през деня: един по 10 часът преди обед, а друг по 9 часът вечерта.

„Светлинa е тръгнала със сегашний влак оттука, като е пречакала в някоя друга гостилница – помисли си Стремски. – Тя ще стигне преди 10 часът в Букурещ. Но не е за вярване веднага да тръгват за Русия. Тя е твърде уморена. Казва ми нещо на ума, че са отложили за вечерния влак. Надеждата ми не е изгубена!“

И Стремски реши да тръгне за Букурещ. Но до следующий влак остаяха още два часа. Той влезе в гостинницата да се поочисти и почине. Цяла нощ уморявания от най-противоположни характери бяха го обезсилили, организмът му се нуждаеше от отдих.

По четири часът подир обед той пристигна в Букурещ.

Първите му думи, кога стигна на Филаретската гара в румънската столица, бяха:

– Кочияш, хотел „Гривица“!

Из пътя той мислеше за Светлинa, твърдо уверен, че ще я намери тук с Волски. Той даже назърташе за тях, когато фаетонът дойде на главната улица, страда Викторией. По тротоарите гъст върволяк. Румънската столица кипеше от трескава деятелност. Войната беше удесеторила силата на интензивний живот на тоя многолюден център. Из разнообразната тълпа пъстрееха всичките цветове и типове на запад и на изток, скръстосани тука. Много руски офицери. Всяка военна руска фуражка, всеки руски мундир, що му се мернеше, привличаше вниманието на Сгремски; а ако придружаваха и жена, сърцето му биеше силно. Той сега съзна всичката тежнина на задачата си и тя непременно трябваше да бъде изпълнена!.. Той обеща, и нямаше да отстъпи даже пред едно спречкване с Волски, даже кой знай пред какви крайности!… Хотел „Гривица“, здание високо и разкошно, се издигаше в централната част на столицата. Не без вълнение той влезе през портата с мраморни карнизи отгоре, дето го посрещнаха лакеи във фракове с бели вратовръзки.

Стремски попита за Волски.

– Тука е слязъл.

– И госпожата му.

– Която пристигна тая заран от Гюргево?

– Да.

– Тука си е.

– Кой номер имат?

– Господин полковник има 18-и номер, а госпожа полковница – 17-и.

Лакеят, по понятията на лакейската вежливост, туряше високи титли на чужденците.

Стремски се качи по каменната стълба.

Лакеят го подири.

– Господин полковник излезе преди малко и сега ще се завърне.

– Добре. Аз желая да видя госпожа Волска.

– Молим: името ви, господине!

Стремски му подаде визитната си картичка.

Лакеят взе картичката и прибави:

– Трябва да ви кажа, че сега госпожата е твърде занята. Тя се готви за път. Ще тръгнат веднага.

Стремски слушаше зяпнал.

– Как? Нали по 9 часът довечера тръгва влакът?

– То е галацкия влак, а крайовския тръгва сега.

– Как? Пътуват с крайовския влак? – извика в изумление Стремски, който падаше в нова изненада.

– Пътуват за Европа, господине: мисля, че за Остенде… – каза лакеят, също учуден от стряскарето на Стремски. – Заповядайте подире ми.

След една минута лакеят влезе в номер 17.

Веднага вратата се отвори и Драгината сестра, облечена в пътнчески ватерпуф, каза Найдену:

– Заповядайте, Стремски!

Найден влезе у нея.

/Към част IV/


Вашият коментар