Родоначалник на българските дуели

Русе след Освобождението. Поглед към Левенттабия. Репродукция: „Старо Русе“.

На 20 февруари 1878 г. руските войски, начело с генерал Тотлебен, влизат триумфално в Русчук през портата Стамбул капия. Градът е освободен и преминава под управлението на руснаците, като центърът на тогавашната Свищовска губерния, създадена в хода Руско-турската война на 1 юли 1877 г., се мести в Русе, съответно името на губернията става Русенска. Заедно с войските на Тотлебен, на този ден в града влиза и един 28-годишен младеж. Името му е Иван Вазов. Той е на служба като преводач и „чиновник за особени поръчения“ при губернатора генерал Золотарев, както и при наследника му генерал Акимов.

Как Вазов вижда Русе в първите дни и месеци след Освобождението му? Отговорът е във втора глава на издадения през 1896 г. негов роман „Нова земя“. В него народният поет и писател, наречен по-късно патриарх на българската литература, рисува с перото на творец не само градските пейзажи, но и портретите на хората на Русе, живели в онези първи месеци и години, когато градът все още е най-голямото населено място в свободна България. Вазов напуска Русе на 6 март 1879 г., за да каже малко преди смъртта си през 1921 г., че е запазил за града „най-хубави и най-светли спомени.“

В няколко поредни публикации „ФРОНТАЛНО“ припомня тази глава от романа „Нова земя“, в която действието се развива в Русе. В част I показахме ситуацията в града през погледа на хората в губернаторската канцелария. В част II Вазовият разказ ни покани на бална вечеринка в павильон близо до русенската гара (дн. Музей на транспорта) за среща с русенския хай-лайф през 1878 г. В част III сюжетът разгледа една любовна афера на фона на нощно Русе, Дунава и съседна Румъния. Като резултат от това в настоящата част се разказва за един несъстоял се дуел.

XII. Дочакан

На сутрешний ден, по осем часът сутринта, секундантите на Стремски, граф Марузин и Шопов, чакаха в канцеларията, обзети от голямо недоумение.

Защото Стремски го нямаше.

А дуелът беше на девет часът назначен.

Учудването им, стряскането им растеше на всяка минута. Те знаеха от Аким Филиповича за нощното пътуване Найденово за Гюргево, отдето Мачухонски се бе завърнал още вчера заран, но по-нататък нищо не знаеха: ни къде се е дянал Найден, ни кои причини са го извикали тъй скоро в Румъния. Това пропадане, узнато с удоволствие и от противника му, се тълкуваше естествено в много неблагоприятен смисъл. Веригаров и приятелите му усърдно пръскаха слуха, че Найден просто бегал от дуела, и мнозина се найдоха да повярват това. Сам Веригаров, за да се порисува с героизъм и да направи повече шум, цял ден се обучаваше накрай града със стреляне, обиколен от множество любопитни и дечурлига, привлечени от гърмежите. А Стремски и досега го няма никакъв! Графът беше отчаян. Той почиташе Стремски и познаваше неговий доблестен характер, но той не можеше да защити приятеля си, нито намираше извинение за тая постъпка. Той и Шопов, още отрано дошли в канцеларията, поглеждаха ежеминутно часовниците си и все питаеха надежда да го видят, за да идат при Константиновата пивоварница.

Вратата се хлопна яката, влезе Найден.

Той беше бледен, запъхтян, уморен: той едвам слазяше от парахода.

– Ну, слава богу, ну, слава богу, ну, слава богу! – извика графът, като разпери широко ръцете си. – Къде пропаднахте, Найден Маркович?

Шопов изрева от радост и го прегърна. На безбройните им и бързи питания Найден отговори, че лични, извънредни причини, които не може да обади, го извикали ненадейно и задържали досега отсреща.

– Но разбирате ли инашите изтезания? Знайте ли какви слухове се пръскаха?

– Веригаров пръскаше, че сте бегали от страх. Той тържествуваше!

– Ах, подлецът! – каза Найден намръщен.

– И представете си моето положение, Найден Маркович: аз се срамях вече, аз се червях при мисълта, че вий може да се не явите на тоя дуел! Аз се усъмних, разбирате ли? Усъмних се: в българската интелигенция!…

– Аз съм страшно виноват пред вас, Аполон Петрович! Искам ви прошка, че ви направих да страдате, и тебе, Шопов!

– Да вървим, господа! Тъкмо е време! – каза Шопов.

– Да вървим!

Долу, на пътя, стоеше колата. Шопов седна отпред, а графът и Стремски седнаха в дъното.

– Карай! – извика графът навъсено.

Пайтонът затрещя нататък.

Беше време. Защото сега при Констаптиновата пивоварница Веригаров със секундантите си трябваше да чакат и със злорадо наслаждение да гледат, че часът наближава, а съперника няма. Веригаров още отсега предвкушаваше тържествуването от победата си и от съкрушителний позор, който щеше да падне въз Стремски. Както видяхме, Веригаров беше разшумил за днешната среща. Той проявяваше такава храброст и самоувереност, неестествени у един мекошавец, щото учудваха и го правеха интересен. Мълвата за дуела мина през трескавия кипеж на шумния град и проникна навред. Къщята, кафенетата, канцелариите приказваха за него. Но малцина вярваха, че Веригаров е човекът, който ще присади в България това рицарско правило за чест. Руските офицери, които чуха, ухилиха се, но погледнаха съчувствено на това явление, ново в българските нрави – като хора на меча и честта. Граф Марузин се счете длъжен още вчера заран да доложи на губернатора.

Губернаторът се усмихна и каза:

– Нека се побият. Вий, графе, ще да ми доложите всичко по тънко как е станало. Жал ще ми е, ако пострада нещо нашият Стремски; но не един руски генерал, и то още във военно време, ще съветва отстъпление – на когото и да бъде.

Да споменем, че Стремскевото вратоломно пътуване за Букурещ не беше безплодно. Деликатната му мисия беше се увенчала с пълен успех. Найден предума Светлинa да се върне при мъжа си, той й даде да види всичката дълбочина на ямата, която зееше пред нея. Светлина се беше завърнала още снощи по десет часът, придружена с мъжа си, който беше я възчакал в Гюргево.

Нека кажем, че среднощното избягване на Светлинa остана неизвестно за одумниците градски: случаят иска, щото на пристанището и парахода да се не намери никой, който би познавал бежанката. А връщането с мъжа й беше естествено нещо и не възбуди подозрение върху семейната драма, разиграна в домът на Филовича.

За предпазливост Стремски тръгна от Букурещ със следующия влак, като смяташе, че ще успее да бъде в Русе по полунощ, че ще има време да си отспи и заранта да бъде при Константиновата пивоварница, готов да размени куршумите си с Веригарова.

При всичко това, из пътя към Гюргево той мислеше само за Драга и не можеше да си съсредоточи мислите за двубоя. Той искаше и не можеше да се спре на това сериозно, даже съдбоносно събитие, което криеше за него утрешния ден. Той даже се силеше да повярва, че има такова нещо. Дали презрението към нищожеството Веригарово, дали предчувствие, че тоя дуел няма да се сбъдне, или силата на други вълнения – но Стремски не мислеше за него. Веригаровът образ беше много незначителен, много блед, за да може да вземе място в душата му.

Но едно непредвидено обстоятелство го накара да се сепне и цял да се погълне от мисълта за двубоя. На полпът между Букурещ и Гюргево влакът се спря пред ненадейно провалений мост над река Кинещи, приток на Арджеш. Поправката на моста трая до пет часът заранта и Стремски трябваше да чака там със страшно безпокойство и мъка в душата да не би да закъснее. Най-после той пристигна в Гюргево на седем часът и едвам на осем тая заран пристигна в Русе, съсипан от тревоги и умора…

XIII. Родоначалник на българските дуели

Подир обед Найден не ходи на канцеларията. Той имаше голяма нужда от почивка подир толкова непрекъснати вълнения през последните две денонощия. Той спа няколко часа укрепителен сън. После се уми, облече чисто, за да иде у Филовича.

Когато да излезе, вратата се чукна.

– Свободно! – каза Стремски.

Влезе Мачухонски със сяйно лице.

– О, Найден Маркович, поздравлявам те! – извика старецът възторжено и го целуна в устата. – Моят герой остана здрав и читав: молих се богу цял час тая заран в църква. И бог всемилостивий те запази невредим, както запази нас и в бурята на Дунава… Молитвата е велико нещо, Найден Маркович. До десет часът стоях като на тръне и чаках известие от бойното поле. Никой не иде, нито негово сиятелство, нито Шопов иде. Не щеш ли – всред тая велика неизвестност за твоята съдба, негово превъзходителство ме праща в Гюргево, да тръгна без забава!… Помисли си сега моята мъка през толкова часа, далеч от Русе, да не зная!… Току сега се връщам и цял треперя!… Дойде ми ужасен страх за вас, Найден Маркович, помислих: злощастие се е случило. Тичам у вас, най-напред питам бабата: „Дома ли си е Найден Маркович?“ „Дома“ – отговаря. „Здрав?“ – „Здрав“ – отговаря… Ах герой си ти, Найден Маркович, герой и победител. Всевишният создател брани твоята глава…

И старецът, просълзен, след тоя поток от думи, излян в един миг, защото инак би го задушило вълнението, седна срещу Найдена, за да слуша разказа за двубоя му.

– Благодаря ви, Аким Филипович, за участието. Но напразно е било безпокойствието ви: опасност никаква немa за мене – каза Стремски.

– Не говорете така: със смърт се не играе… Ну, разкажете за битвата.

– Нема битва, казах ви.

– Защо?

– Защото противникът се не яви.

– Ах!

– Ний чакахме на уречепото място дълго. най-после секундантите на Веригарова дойдоха, ама без Веригарова. „Де Веригарова?“ – питаме. „Веригаров го арестува градоначалника!“ – отговарят. „Защо?“ „За да не стане дуела, който губернаторът възпретил.“

– И отлично! – извика старецът.

– Чакайте. Графът се възмути. „Това е лъжа, каже: губернаторът не е давал такава заповед! Напротив…“ Но какво да сторим? Не ни остаяше друго, ами да се върнем мирно у дома си, Аким Филипович. Видите прочее, нито опасност, нито геройство има: само още една подлост в нова България.

– Слава богу, слава богу!

– Как: слава богу? Защото стана една подлост?

– Защото се не бихте. Грехота е кръв християнска и братска да се пролива. Градоначалникът е излъгал, като замесил губернатора, но добре е сторил, че е арестувал Веригарова и не е дал възможност да стане дуел.

Стремски се усмихна.

– Ах, господин Мачухонски, вий не разбрахте ли същността на работата! Това запрещение биде изпросено. Веригаров чрез свои роднини го изпросил у градоначалника тая заран и чакал у дома си да бъде арестуван, а пуснали слух, че губернаторът дал заповед да се възпрепятствува на дуела, щом се научил за него. А губернатора е бил съгласен за дуела!… Подир два часа го освободили Веригарова, когато никой го не чакаше вече при Константиновата пивоварница. По тоя начин не стана двубой, Аким Филипович. Позорна комедия, глупаво скована хитрина, с която се смеят и децата.

– Ну, щом е тъй, позволете, Найден Маркович, да кажа, че вие сте имали дело с един страхопъзльо!

Стремски се усмихна неволно на това предпазливо разсъждение.

Мачухонски се прости.

– Отивам веднага да пиша на дъщеря си и за тоя дуел, и за нашата дунавска история… Твердост имате вие, Найден Маркович… Позволете ми да поздравя Наталия от вас…

– Но как, аз нямам чест да й бъда познат.

– Напротив, познава ви Наталия и жена ми.

– Ну, както щете, господ да ви поживи, Аким Филипович – усмихна се Найден.

Старецът излезе.

Разсилен донесе едно писмо.

Стремски го отвори и видя, че то беше едно губернаторско предписание. То му обаждаше, че е назначен в тричленната комисия, натоварена да прегледа утре качеството на брашното, доставено от подрядчик за войската в цялата Русенска губерния.

Той го остави на писмений си стол и излезе.

XIV. Драга

Стремски се не беше виждал днес още с домашните на Филовича, той гореше от нетърпение да види Драга и нейния щастлив и благодарствен поглед.

У Филовича намери само Драга. Баща й беше закъснял на службата си; майка й бе отишлана гости; и Светлина с мъжа си бяха на разход.

Девойката прие много радостно госта в своята стаичка, кокетски накитена, със звънливи смехове и горещи стискания на ръцете – за благодарност. Тя беше пленителна в мораволазурната си лека роклица и с две алени стамболчета на косата.

Когато Стремски разказа всичките перипетии за своето странствувание през Дунава и до Букурещ по гоненето на бежанката, Драга, която го слуша зяпнала в устата му, повтори му пак, по нежен начин, изражението на своята признателност, па впезапно извика и се изсмя:

– Чакай! Ти си щял да имаш насмалко дуел с Веригарова днес?

– Кой ти обади такова нещо?

– Кои? Веригаров доходѐл у бача Никола вчера да му иска револвера, за да се упражнява… Ти скри от нас завчера и не ни обади… Прилича, много!… Добре, че полицията побърка!

– Каква полиция? Впрочем, аз не желая да говоря за тоя шантав дуел – каза Найден. – Аз се срамувам, че имах работа с подлец…

– И наистина, нелепост беше да се викате па дуел кой знай за какво…

– Обади ли се Веригаров и причината на нашето скарване?

– Не, казал само на бача Никола, че за лична обида… Някои бръщолевят друго…

Стремски изгледа сериозно в очите Драга и подир кратко мълчание, попита я тържествено:

– Кажи ми, Драго, нея нощ, на бала, когато игра с тебе полката Веригаров, казва ли ти някакви стихове?

Драга се изсмя яката.

– Ах, за туй ли е?

Стремски потрепера, като чу тоя смях.

– Боже, какви глупости могат да смущават един умен человек! Я виж как ме гледа строго!

И тя се смееше гръмко, като показваше два реда чудесни маргари в устата си.

– Значи, той си позволи да ти чете своя гадки мадригал? – попита Стремски със схванат от вълнение глас.

– Чете ми го… Какво искаш да му сторя?… Смях се.

– Как, ти се смя?

И погледа Стремскев доби такова сурово изражение, щото Драга се смути.

– Ти не почувствува негодувание от тая дързост на Веригарова? Ти не му каза нищо, Драго? Ти не го заля с презрението си? Ти прие с весел смях тоя идиотски, оскърбителен за една честна девица и цинически комплимент?

– Как искаш да се оскърбя, когато той не ми го каза, за да ме оскърби – а просто за шега? Една проста смешка, и духовита, с каквито Веригаров е богат… Никоя дама не би се оскърбила!… Па аз никому не бях говорила… Отде знайш?

Найден трепереше от яд. Това хладнокръвие Драгино го зашеметяваше.

– Остая само едно нещо – каза той с обезкуражен вид; – да си си позволила да туриш венецът; да танцуваш пак с него подир чуването тия кални стихове, шъпнати в бала, викани отвън. Защото аз ги чух, като ги четеше на хората отвън!… Танцува ли ти с него после?

Драга тоя път се изчерви.

– Боже мой, каква неуместна ревнивост, какви тюнятая странни показваш, Найдене! – каза тя живо. – Може ли да се предположи такова взиране в дреболии, обикновени в света?

– Значи, вие сте танцували с Веригарова, подир като си отидох аз, ангажиран в един дуел с него, за да защитя твоята репутация, каляна от този безобразник? Вий танцувахте?

– Какъв въпрос правите от най-нищожното нещо?… Мога ли да скрия, че танцувах? Танцувах още с толкова други кавалери… Позволява ли приличието да откажеш на едно познато лице? Щеше да бъде от моя страна непристойно това, ако да бих знаела за спречкването ви… Но за такова несериозно нещо – дуел! Просто безумие!… Найдене, запретявам ти да повдигаш нови истории с Веригарова и да ме компрометирваш, уж да ме забраниш! Ти ставаш просто смешен!…

„Аз рискувах да изложа гърдите си на куршума за нея и всичката тая преданост успява да ме направи пред нейните очи: просто смешен! Ний сме на два различни полюса с нея“ – помисли си горчиво Найден и стана.

– Къде отиваш?

– Ще си ида, сбогом!

– Сърдит си? Аз трябва да съм сърдита! Ти ме обиди!… Стой! Няма да си ходиш още! Ах! Нашите идат, и гост някой! – прибави тя, като гледаше през прозореца.

Действително, на двора се показаха Иваница Филович и Елисавета, Светлина с мъжът си и едно непознато лице.

Драга разпери ръце:

– Няма да си ходиш. Влез и ти подир тях, като че идеш от пътя…Тати и мама, и Никола желаят да те видят и да те благодарят горещо!… Ти ме разстрои, Найдене! Друг път не завождай такива странни разговори… Да ида да ги посрещна. Ела вътре подир малко!

И тя, като му се изплези галено от вратата, изчезна.

XV. У Филовича

Стремски остана в Драгината стаичка умислен.

„Тая мома няма сърце – каза си той, като че продължаваше по-рано начената си мисъл; – тя не обладава ни капка гордост. Тя е една пуста твар! Де си хвърлих сърцето? Как беше възможно до такава степен да бъда заслепен! Не, аз не трябва да виждам вече тая къща!“

Но при всичката си разстроеност Стремски реши да се види с домашните на Драга подир онова широко участие, което взе в семейните им интереси.

В гостната стая той биде посрещнат с жива радост, но вежливо – пред чуждия човек. Никой не загатна нищо за неговата мисия по възвръщането на Светлина, нито отвориха дума за дуела.

Светлина беше облечена просто и изящно, с черна капела на глава. Лицето й светеше с тиха, щастлива усмивка.

По нищо не се познаваше, че тая жена беше напуснала преди два дена мъжа си, за да бяга с един любовник. Напротив, никога Голичев и жена му не бяха дали образец на съпружеска обич и сладко живуване, както днес, когато на набрежието ги видяха ръка под ръка, че се разхождат тихи и весели. Тая хора, привикнали да живеят в сферата на лъжата, пазеха под булото на външните обноски дълбокий разрив, който тровеше домашният им живот.

– Да ви запозная с господин Патева, новия председател на апелацията, завчера пристигнал – каза Филович, като му представи госта.

Те се ръкуваха сухо и вежливо.

Патев беше висок, едър момък, на около трийсет години, с пълно, подуто, бледо лице, облечен модно, със светски маниери. Малките му сиви очи изпитливо се вгледваха в Стремски.

– Как сте, господин Стремски? Спънахте се и вие да дойдете! – попита Светлинa усмихнато госта. – Вий сте много любезни.

– Господин Стремски е потънал в занятия, щото е забравил приятелите си – допълни също усмихнато Голичев.

Светлинa даде тона на притворствата и те се занизаха. И Иваница, и Елисавета, и Никола – всеки на свой ред схитрува веднаж или дваж, престори се, че никаква тайна не съществува между тях и Стремски, като че ли Патев би подозирал нещо или бе дошъл да ги изпитва…

Иваница каза:

– Господин Стремски става вече половина месец, как не е турил крак у стария си бащин приятел. Бог да го прости баща ви: беше рядък човек.

– Преди три дни само ви видях на вечеринката – обади се Елисавета; – но не можах да ви позная: така ми се видяхте другояче. Заранта Светлинa ми каза, че вие сте били, дето се ръкувахте с мене.

Госпожа Елисавета погледна знаменателно Светлинa, после – Стремски, доволна, че е схитрувала изкусно.

Драга каза невинно:

– Чух, че вчера сте ходили на Гюргево, господин Стремски?

Всички чувствуваха особено наслаждение да се спрат на тая опасна тема и да лъжат без нужда, и че имат случай да блеснат със съобразителност и тънкост на ума. В стаята царуваше атмосфера от лъжа.

Разговорът мина след това на други предмети: на политиката, на правосъдието, на очакваното посещение Русе от княза Дондукова, на тукашния живот.

Патев взимаше живо участие в тази пъстра беседа и се засягаше до въпросите със знание и вярност на погледа. Той говореше спокойно и бързо, но логически и с думи добре подбрани. Той се слушаше с удоволствие.

Падна думата и на семейний живот в Русе. Цялото семейство Филович се възторгваше от благата и прелестите на домашното огнище. Тук Светлинa намери пак сгода да покаже своя светски такт и женска тънкост – не пред Патева, а пред Стремски. Тя взе думата и каза:

– Много говорят в нашия век против женитбата, напада се семейния живот. Но ония, които въстават срещу тях, виждат само изключенията. Но изключенията правило ли са, кажете, моля? Моето убеждение е, че женитбата е най-голямо благодеяние. И ония, които най-много викат, свършват с това, че се оженват, защото там е щастието. Ний, женените, можем да знаем това – и тя се усмихна някак си нежно към мъжът си.

„Неуловен влъхва от царя по-голям“ – мина през ума на Стремски, като гледаше този победоносен вид на Светлина.

– Ние по личен опит говорим, господин Патев – допълни Никола мисълта на жена си и й хвърли залибен поглед, каго че се намираше още в медовия си месец.

На Иваница тоя път се видяха несносно блудкави тия презимки и той се навъси и устрели и двамата със сърдит поглед, като пришъпна в мустака си:

– Маскари недни!

Патев без голямо внимание слушаше тия обикновени и изтрити разсъждения по съпружеский живот и изглеждаше по-често Драга, по лицето на която излязоха румени петна. Стремски забележи това и сърцето му се сви… Той почти не говори през всичкото време, все беше замислен, той мислеше одевешния разговор с Драга и странно! сега тоя разговор губеше оня раздражителен и обиден за него характер, одевешното осъждане Драга му се видя строго, а нейните чести погледи, с които го устрелваше нежно и значително, съвсем прогониха мрачното му униние, с което бе влязъл в стаята; повече: без да знае защо, той хвана да изглежда накриво Патева и намери много безочливи взиранията му в девойката.

На двора се подаде един руски офицерин. Стремски стана, взе сбогом и си излезе. Иваница го изпрати на коридора.

– Дай, Стремски, сега да ти благодаря горещо – каза той, като стисна и двете ръце на Стремски. – Нашата признателност е вечна! Ти направи подвиг за нас!…

– Нищо особено, бай Иваница! Не по-малко от вас и аз се радвам, че се избягна неприятност.

– Елате утре, нашироко да се разговорим… Пак благодаря, за всички ни благодаря!

Стремски си тръгна пак.

– Ах, Стремски, чакай: намирa ли ви господия Дразински?

– Не. Кой е той?

– Един мой приятел русин. Той желаеше да ви се представи. Благороден человек. Приемете го добре. Препоръчвам ви го!

На прага Стремски се спосрещна с офицерина, с когото Иваница се върна в стаята.

На двора като дойде, той неволно се обърна: видя, че до прага на коридора бяха Светлина и Драга. Светлина му климаше приятелски и глезено си закриваше устата с веера. Драга го застигна до портата.

– Найдене, защо беше тъй умислен? – Тя му стискаше силно ръката.

– Сбогом, Драго!

– Ела утре надвечер, ще идем на разходка всички при Лом.

– Ако мога – до ща. Сбогом!

– Можи!

Стремски й стискаше ръката.

– Па ревнив не бъди!… Стискай ме по-яката де, ти видиш, че на двора повече не мога да направя… за да ти докажа, че те прощавам…

И като направи едно чевръсто движение на ръката си към устните, което изображаваше въздушна целувка, тя се затече назад.

Улица „Княжеска“ на стара пощенска картичка. Репродукция: „Старо Русе“

XVI. На улицата

Стремски излезе на улицата, дето дъхна свежия въздух издълбоко. Той напущаше зашеметен къщата на Филовича, в полупияно състояние, като че омаян от тежки раздражителни благовония, дълго дъхани в една теплица. Той излазяше из една атмосфера на лицемерие, притворство, фалш невероятен; но в същото време тая атмосфера беше препълнена с упойна нега, с коварно-сладка разслабяюща сила – от присъствието на страстно любимото същество. В ушите му още звучаха изумителните думи на Драга в стаичката й, звънливо-спокойният, смеющий се глас на Светлинa, пълен с толкова лъжа и очарование, той виждаше и сега, на пътя, тия усмивки, погледи, движения, прилични на галби, на двете сестри – и от всичко туй излазяше някакво страстно, и сладко, и копнейно дъхане, дето го замайваше. Всичко това беше една мрежа от нега, той беше заплетен в нея, чувствуваше коварството й и приятно му беше да се чувствува в нея. Даже семейната драма у Филовича, у която той беше един от главните актьори – възмутителна, грозна, – не го изстуди; напротив, привличаше го към това ветрено семейство, като го направи пазител на съкровената му тайна; порочната хубост на Светлинa сякаш че пръскаше обаяние въз цялата къща. Чинеше му се, че Драга и за това му е още мила, че беше сестра на Светлинa. Престъплението на Светлинa се губеше, изчезваше, забравяше. Остаяше само едно нещо реално, непобедимо: красотата… Той се чувствуваше щастлив, че може да диша с интимния живот на двете сестри, да изпитва магията на близостта им. Но нито мисъл за съпоставление, за сравнение, за логически извод! Драга, тъй много прилична вънкашно – и вътрешно – на Светлинa, нито можеше да бъде като Светлинa, нито мислимо беше да падне в нейните гибелни увлечения!

Защо?

Защото я любеше. Сърцето му протестуваше против всяко опитване на разума да постави някакъв въпрос, да подскаже едно съмнение. Сърцето, грубо, тираническо, задушаваше всяко проявление на самостоятелност у него. В мирът на любовта то е едничкий стопанин, и стопанин нетърпелив, властителен, недопускающ ни дележ, ни възражение… И той вървеше из улиците потънал, унесен в тия чувствувания, без да види и познае многобройните познайници, с които се здрависа с шапка.

/Към част V/

Вашият коментар