Подкупи и корупция с военните доставки по време на Руско-турската война от 1877-1878 г.

Общ изглед на Русе. Снимка: „Старо Русе“

На 20 февруари 1878 г. руските войски, начело с генерал Тотлебен, влизат триумфално в Русчук през портата Стамбул капия. Градът е освободен и преминава под управлението на руснаците, като центърът на тогавашната Свищовска губерния, създадена в хода Руско-турската война на 1 юли 1877 г., се мести в Русе, съответно името на губернията става Русенска. Заедно с войските на Тотлебен, на този ден в града влиза и един 28-годишен младеж. Името му е Иван Вазов. Той е на служба като преводач и „чиновник за особени поръчения“ при губернатора генерал Золотарев, както и при наследника му генерал Акимов.

Как Вазов вижда Русе в първите дни и месеци след Освобождението му? Отговорът е във втора глава на издадения през 1896 г. негов роман „Нова земя“. В него народният поет и писател, наречен по-късно патриарх на българската литература, рисува с перото на творец не само градските пейзажи, но и портретите на хората на Русе, живели в онези първи месеци и години, когато градът все още е най-голямото населено място в свободна България. Вазов напуска Русе на 6 март 1879 г., за да каже малко преди смъртта си през 1921 г., че е запазил за града „най-хубави и най-светли спомени.“

В няколко поредни публикации „ФРОНТАЛНО“ припомня тази глава от романа „Нова земя“, в която действието се развива в Русе. В част I показахме ситуацията в града през погледа на хората в губернаторската канцелария. В част II Вазовият разказ ни покани на бална вечеринка в павильон близо до русенската гара (дн. Музей на транспорта) за среща с русенския хай-лайф през 1878 г. В част III сюжетът разгледа една любовна афера на фона на нощно Русе, Дунава и съседна Румъния. Като резултат от това в част IV разказа за един несъстоял се дуел. В настоящата част се разкрива една картина на корупция, свързана с доставките за руската армия по време на войната.

XVII. Пепелището на продан

Сутринта Стремски четеше в стаята си „Новое время“. Влезе баба Фота, домакинята на къщата, дето беше отредена квартира на Стремски, и му подаде едно писмо. То носеше марка от Бяла черква.

– Търси те одеве един господар – прибави бабата.

– Кой?

– Не го знам. Един стар човек, моя пора.

– Добре, иди си, бабо Фото – каза Найден, като зачете писмото. То съдържаше следующето:

„Милий ми бачо! И тоя път ида да ти говоря за неприятни неща – за татовия дълг. Вчера туриха запор на мястото на нашата изгоряла къща и на нашата разградена градина. Ще ги продава хаджи Гъчо. Ще се продава, бачо, бащиното ни пепелище, дето всички сме родени, дето сме плакали, дето сме играли; чужди хора ще владеят свещената земя, чужди крака равнодушно ще тъпчат нашите мили възпоминания, бачо! Сякаш къртят се нашите сърца от гърдите ни. Като ти пиша това, сълзи наливат очите ми. Мама и тя плаче. Трябва и баща ни да плаче там в гроба си сега. Но със сълзи не може да се помогне. Ти нямаш възможност, ти си се заробил нас да поддържаш. Писахме на чича хаджи Евтима – не се обади пак! Пиши му и ти, бачо, давно се смили да ни помогне, той е богат. Не щем ли да можем ний да спасим едничкото скъпо наследство от тати? Комисарят залепи обявленията по улиците за продажбата на мястото. Като ги гледаме, сякаме, че тия книги са некролози, които обаждат, че ще ровят от нас някого… Извини, че ти писах толкова непотребни работи!… Има ли полза от охканията? Но на, не можах да утрая и рекох да си излея каквото ми е на сърцето на тебе, бачо, който също ще се мъчиш… Чужди хора не ги е грижа. А тоя проклет Шамур гони и прахът на баща ни!… Мама плаче. Свършам.

Твоя покорна сестра:
Мита М. Стремска“

Стремски изпусна писмото с бузи, облети от сълзи. Тия прости редове, пълни с толкова тъга и жалост, го покъртиха. Заедно с известието за изваждане на публичен търг бащиното му дворище, това писмо му освежи в ума трагедията на тяхното семейство, станала преди две години нещо, избледняла в паметта му. Тая нова скръб идеше като нов закъснял удар от катастрофата, беше една от безбройните брънки на веригата от бедствия, наплодени от нея.

„Стар плет изгнива, стар борч – никога“ – казва пословицата. Всъщност тоя дълг имаше следующето произхождение: помни се, че г-жа Неда Шамурова в долът на Леевица, при бегът на Бяла черква, беше дала на съхранение Марку Иванову сто и двайсет лири, веднага взети от башибозуците заедно с живота му. Хаджи Гъчо, навръх Балкана, с револвер в ръка, обра Найдена и му взема дванайсет лири, а за осталите, щом се въдвори новото управление, подаде иск в съдилището против Марковите наследници, като подкрепи факта за получаване от Марка парите чрез показания на очевидци. Съдът реши в хаджи Гъчова полза и когато решението влезе в законна сила, ищецът пристъпи към продаване едничкото наследство Марково: пепелището – скръбен паметник на гибелта на едно първо и честито семейство в Бяла черква.

– Светотатство! Кощунство! Насилие над светинята! Един гроб не се продава! – извика Стремски в изступление.

Па седна на масата и написа депеша до Шамурова, че ще плати иска му вътре в една неделя, та да спре продажбата на бащиното му дворище.

Написа депеша и на майка си. Тя съдържаше тия думи:

„Бащината ни светиня ще остане непокътната. Утешете се!“

С какво щеше да изплати дългът?

Той не знаеше.

Но от тия две депеши му олекна.

И веднага се залови да мисли за средства. Той нямаше. Помисли за чича си. Той се не обаждаше и умълчаваше на всичките им писма до днеска. От хората само знаеха, че той се е съвсем отчуждил от своите и от България, че е станал румънин. През трийсет и пет годишно пребивание във Влашко той беше успял да се изроди и да забрави, че е българин. Прочее, отдавна братовото му семейство беше изгубило надеждата от него. Даже катастрофата на родния му град не стресна твърдото му, окоравяло, затъпяло за родствени чувства сърце и той не простря ръка за помощ към братовата си челяд.

Нямаше от него какво да се очаква.

Нямаше отнийде надежда.

Тогава защо написа тия две депеши?

Той ги скъса с яд.

И заходи назад-напред из стаята си, мрачно умислен.

А в умът му ненадейно се откри ясна картина:

Длъгнеста дворчина, постлана с камъни; бистра барица ромоли през средата, а чучурче в дъното шурти весело; прозорци с бели завеси гледат в двора; зелени чемшири покрай зида; една люлика; лоза закрива половината двора със зелений си покрив; на едно място одърче, постлано с шарен китеник; на него баща му, по басмен халат, гологлав, с чибук в ръка, пие си послеобедното кафе. Оттук, през покрива, далеко в небето, две бърда от Стара планина се гледат. Деца, малки и големи, играят: двора шуми от звънливи гласове, пълни се от радостта на живота… Всеки камък на тоя двор е познат на Стремски, всяка плоча, всяка рязка, всяко нещо – мило му е… И ония керемиди, дето се смъкнали и надвисват от стряхата, като че ще паднат, му са мили и му говорят… И благодат чудна изпълня сърцето му при тоя отраден вид, възкресен от възпоминанията му.

Да, сега всичко това е пепел.

Но пак свята.

И тая пепел я изкарват на продан за дълг.

Цял свят от сладки образи и спомени се съдържа в това пепелище, което някой си Шамуров ще продаде за безценък на друг някой Шамуров, за да си съгради там кръчма, или пък да си хвърля сметът.

– Богохулство! – извика пак Стремски.

Вратата се чукна.

– Влезте! – извика той, като си обриса очите.

XVIII. Приятелят на Филовича

Влезе един изящен господин, на средня възраст, с цилиндър, с червендалесто, пълно и здраво лице. Той свали шапка още от вратата, като извади дясна ръкавица, за да се ръкува.

– Дразински! – назова се той с учтив поклон. Стремски му хвана ръката и го покани да седне.

– Аз нямам чест лично да съм запознат с вас, мосье Стремски – започна гостът с един изискан тон и не с руско произнасяне, – и бях просил господина Иваница Филович да ме представи на вас. Но за жалост, по неразположение тия дни, той не излазяше. Вярвам обаче да ви е говорил за мене.

– Да, спомена ми за вас снощи – каза Стремски, като се чудеше какво има да му съобщи тоя червен господин.

– Възхитен съм тогава – продължи Дразински, – господнн Филович е мой приятел отдавна; а сега, мога да каже, нещо повече от приятел. Търговски сношения ни са свързали още от турско време; защото ние сме хора на труда и от него очакваме средствата за съществуванието си.

– С какво се занимавате?

– Ний сме взели върху плещите си тежката грижа да снабдяваме с храна храбрата армия, която освобождава отечеството ви. И ние, както виждате, взимаме своя почтен дял в делото на великия подвиг на руския народ… Вий сами сте пренесли големи жертви, изгубили сте любезния си отец в тая война н всичкото ваше състояние станало пища на пламъците, разорени сте! О, знам! – и Дразински доби покъртен вид. – Но няма що: съдбата е променлива: днес зла – утре добра, и тъй нататък.

– Вий сте предприемач на доставката на брашното? – попита Стремски, като разбра сред тоя куп думи, че пред него стои порядчикът, чието брашно днес щеше да преглежда комисия.

– Да, мосье Стремски.

– Драго ми е.

– Аз днес ще имам радостта пак да ви видя като член от комисията при прегледа. За мене е щастие, че присъствието в казаната комисия на най-добрия приятел на моят най-добър приятел ми е една гаранция във внимателното, тъй да кажа, благоволителното й отношение… към… собствено… Имайте пред вид, мосье Стремски, че правите задължение и великодушие към най-благородния си приятел… Такива са человеческите отношения: един от други имаме нужда. На услугата – услуга отговаря…

Стремски погледна часовника си.

– Вие ще ми позволите – каза той и стана.

– Да! Извинете. Време е за обед – каза приветливо Дразински; – пак ви съм крайно признателен за любезния прием и моля да благосклонствувате към нас – завърши подобострастно Дразински, като си взема от масичката, при която седя, цнлиндърът и се дръпна назад с почтителни поклони и излезе.

Стремски си тури шапката, за да излезе също, да иде да обядва с графа. Ненадейно видя на кръглата масичка, на същото онова място, дето беше стоял цилиндърът на Дразински, един плик. Стремски го взе и го прегледа… Той беше дебел.

– Забравил си е писмо този Дразински – каза той, но веднага почервеня, като видя с много ситни словца името си написано на пликът, и отдолу пак с такива словца в скобки: „С пятью тысячью рублями.“

Тоя плик с тая съблазнителна цифра, оставен от Дразински тъкмо до сестриното му писмо, сякаш че казваше мълчаливо: „На това писмо ето отговора!“

Без да разпечатва плика, Стремски се затече при прозореца и видя на улицата Дразински, като си отиваше.

– Мосье Дразински! Моля повърнете се малко! – извика му той.

Дразински веднага се повърна назад, като си бъбреше: „Що? Може да е недоволен от това… Другите двама – по хилядо само, и възхитени останаха. Ну, няма да се караме с мосье Стремски най-после…“

Дразински се появи пак в стаята с усмихнато лице. Стремски му каза, като държеше плика:

– Господин Дразински, вие забоварихте това писмо на масата.

Дразински отговори ухилено:

– То е за вас това писмо, любезний мосье Стремски… То е, позволете да кажа, един деликатен знак на нашето уважение, на нашата предварителна благодарност…

Стремски го пресече побледнял:

– Това писмо с пет хиляди рубли не може да бъде оставено за мене, господин Дразински.

Гласът му тръпнеше.

– То е на ваш адрес, позволете…

– Аз ви казвам, че вие сте сгрешили името, това писмо е било назначено за един мерзавец, но не за Стремски.

Дразински, страшно смутен, отстъпяше.

Стремски викна гневно:

– Идете да търсите вашите хора другаде, господине! В тоя дом няма чест за продан. Един българин за никакви милиони няма да стане съучастник в отравянието на руския салдатин с хляб, смесен с пясък, какъвто навярно ще констатираме вашът. Задръжте тоя подкуп за други, прилични вам, и марш оттука!

И той му хвърли плика в краката и му посочи портата.

Дразински дигна плика и излезе, като се кланяше. Стремски ходи няколко време развълнуван яз стаята си. Той се не побираше в себе си от мисълта, че този евреин е можал да го мисли способен да се продаде… Тая мисъл го доведе на друга – още по горчива: вероятно Дразински си е позволил това с един българин, защото други са го насърчили, като са приемали подарките му. Дразински се хвалеше с голяма дружба с господина Филовича. Мигар сам Филович, който му го препоръча, да е съветвал на евреина смелостта за такава сделка! Невъзможно! Филович, човек с доволно широка съвест, познаваше впрочем добре Стремски, той можеше да го счита способен на всяка друга слабост, но не и за безчестност. „Такова предположение не трябва даже и да допускам“ – помисли си Стремски.

Погледът му падна на разтвореното писмо от сестра му Мита и той го прочете пак. В очите му пак бликнаха сълзи. Това писмо, проникнато с такава истинска, сърдечна скръб, с такава висота на чувството, контрастуваше ярко със сцената, която току-що се разигра тука… И пак му се представи в умът съдебното решение, увиснало заплашително над пепелището, и белите обявления, залепени по улиците.

– Сега пари! – каза си той и се улови за челото.

Пари ли? Той ги имаше преди малко пет пъти повече!

Очите му случайно се спряха на един малък портрет на стената – това беше бащиний му образ.

– Тате – каза си той, – ти ми завеща две наследства само: едно пожарище и твоят честен характер. Първото съм безсилен да спася, прости ме. Второто – свято ще запазя, тате, кълна ти се!

Очите му се просълзиха.

XIX. Съд

Портрет на Иван Вазов като председател на Берковския съд през 1879 г.

Троечленната комисия не можа да достигне до едно съгласие и се раздели на две мнения върху качеството на брашното: едното мнение беше, че то е смесено с несище и пясък и не отговаря на мострата, следователно, че контракта е нарушен в най-съществената си част; а другото мнение намираше брашното добро и приемливо. Последното мнение беше на болшинството и надделя. Стремски протестува и апелира още същий ден пред губернатора, който взе във внимание доводите Стремскеви и по предложението му състави се нова комисия да анализира брашното.

Двамата руси се възмутиха безмерно от поведението на Стремски. Единия от тях беше същия, когото срещна снощи у Филовича. Вероятно Дразински им беше обадил за начина, по който го прие Стремски, защото единия каза с презрение:

– Что за дрянний братушка!

Но другия каза със злобна усмивка:

– Знаете ли, Мойсей Карлич, това екзотическо животно ми наумява много жалбата на оня простак, описан от Некрасова:

Место я имел доходное,

да доходу не имел;

безкористье благородное –

да и брать то неумел!

И той се изсмя съжалително.

Но губернаторът беше на друго мнение (Стремски му беше обадил за опитването да го подкупят) – той каза:

– Когато видя такива примери на доблест, аз подмладявам и се повръщам в периода на идеалните си години… Българите са един народ с бъдеще.

Но колкото това дело го подигна пред губернаторовите очи, толкова много го свали пред очите на Драгиний баща. Иваница Филович силно се ядоса, той се разочарова от Стремски. Той не можеше да му прости изпущането случая да спечели съвсем безопасно за себе си цяло едно състояние, предложено от Дразински тъй деликатно, отблъснато от Стремски тъй лудешки. Какъв зет! – думаше си той. – Какъв човек ще стане от него с тия бръмбари в главата в тоя век на спекулациите и практичността! С празна честност и със сухо службашество Стремски не може да ощастливи Драга, привикнала да си не отказва нищо, нито да поддържа блясъка, в който тя е живяла у бащиний си дом! „Тоя човек не е за мене!“ – реши си той. Иваницовото негодувание против Стремски беше толкоз по-силно, че отхвърлянето брашното на Дразински увреждаше и него: той имаше скришом дял в предприятието! И Стремски ритва с крак интереса му, макар от загатванията на Иваница и на Дразински той да разбра каква услуга щеше да стори на бъдещий си дядо.

Виден гражданин в Русе преди няколко години, с много влияние пред турската власт, Филович – от разпасан и харчовит живот и непресметливост, беше си много побъркал положението и се принудил тутакси подир освобождението на Русе да вземе важна служба в едно финансово учреждение. Но по стара привичка той караше пак тъй нашироко, поддържаше разкоша в къщата си, пъчеше се с аристократизъм, а платката му отдавна бе престала да посреща разноските му. Той добавяше недостигналото от други страни и чрез други пътища, само нему известни, без да може обаче нито на растящите харчове да надвие, нито дълговете си да намали. Положението му се затрудняваше. Той разчиташе сега сигурно на голяма печалба от предприятието с Дразински, но подир несполуката – дължима само на Стремскевото вироглавство – за него наставаха тежки минути. Никой обаче под маската на достолепно чорбаджийско държане и светска усмивка, която не оставяше този як човек, не можеше да проникне кризата на положението му.

Госпожа Елисавета също се много наскърби, кога чу за пакостничествата Стремскеви.

– Цял блъснигабър! – забележи Филович горчиво.

Тия думи, разменени в тоя интимен семеен съвет, като изражаваха цялото нравствено мировъзрение на почтените супрузи, бяха една присъда върху Стремски и една закана въз неговото щастие.

Но другите членове на фамилията останаха непосветени в мислите им…

XX. Гост

Като свърши делото си, Стремски се завръщаше у дома си със спокойна съвест – но не със спокойна душа: мисълта за бащиното му огнище пак го налегна и замъчи. Той, за себе си, прежалваше злочестата светиня, но какъв беше ударът за майка му, и за родните му, и за семейната чест на Марка Стремски! Та чрез тая жертва дългът й нямаше да се изплати, той пак щеше да висне над семейството и над Стремски за дълго време още. А той имаше днес в ръцете си куп злато, пет пъти повече от сумата на тоя дълг, но той хвърли това злато с настръхване, както захвърляш една змия, която погрешно си уловил с ръка вместо друго нещо. Въпроса беше решен: светинята трябваше да се продаде. Но страшната мисъл пак се изпречваше: как ще види това майка му, как ще пренесе тоя удар, това ново унижение – при толкова живи синове! Неговата душа страдаше от съзнанието на това безсилие, както и от това, че той не можеше, не възприемаше да посвети другиго в тая домашна грижа. Нещо и безполезно впрочем.

Като приближи до тях си, той съгледа на прозореца глава белобрада.

– Мачухонски е у мене. Защо ме дири? – каза си той.

В двора го пресрещна бабичката.

– Господин Стремски, пак дойде оня човек.

– Кой е горе у мене?

– За него ти казвам. Чака те.

– Значи, не Мачухонски! Ти ли го введе в стаята ми?

– Не, той поиска там да те чака. „Не се бой, бабо, каже, аз съм свой човек, господин Найденчо няма да рече нищо.“ Приказва едно завалено. Гледам го, прилично облечен господар, и му отворих.

Стремски се покачи по стълбата, твърде зачуден.

В стаята намери един стар господин, отгоре над шейсет и пет години, с лице широко и кротко и с рунтави бакенбарди, съвсем побелял. Чертите на тоя чужденец му бяха съвсем непознати, но странно приличаха на бащините му.

– Добър ти вечер, Найденчо! Не познаваш ли ме? – каза стареца, като приближи до Стремски и си подаваше ръката.

– Кой сте ваша милост?

Старецът се усмихна.

– Кажи добре дошъл на чича си хаджи Евтима!

– Чичо! – извика Стремски и се спусна да целува ръка на стареца. Старецът го целуваше по челото и по главата, с бузи, оквасени от сълзи.

– Оставих Бяла черква, когато баща ти се не беше още оженил. Ти мязаш на него – каза тихо старецът, като си отриваше сълзите с кърпа.

– Чичо, каква радост за всички ни сега ще бъде, като се прибираш! Ний те обичахме само, но те не познавахме – казваше покъртен Стремски, като изглеждаше доброто, разтъжено лице на стареца.

Една минута и двамата се захълцаха, без да могат да си изкажат думата.

– Тъй, тъй, дойдох да видя либератата Болгария, да поида в Бяла черква, да видя майка ти, бътраната, непотите – бъбреше старецът с разтреперан глас, като не намираше българските думи.

– Имам писмо от домашните днес – каза Стремски, – скръбно писмо… Говореха ми и за вас…

– Четох го, разбрах го малко… Сърмани мей! Нa, прочети тая телеграма! – и му показа на масата нещо написано.

Стремски прочете следните думи:

„Бяла черква. Хаджи Гъчо Шамуров. Внасям ви с първа поща сто и трийсет лири турски даторията на брата ми Марка с лихвата. Приемете ги от госпожата му и й дайте квитанца.

Хаджи Евтим Иванов“

– Аз съм ги размешал и с влашки слова, та ги препиши на курат български – добави хаджи Евтим.

Било по затруднение да намери лесно някои български думи, било по дълговременна привичка – старецът пъстреше говора си с румънски думи.

– Дълбоко ти благодаря, чичо хаджия. Ти ни дойде на помощ, като едно провидение, в най-трудната минута. Сега мама ще има две радости изведнаж: бащиното ни пепелище остая и вие се завръщате от чужбина. Аз тъкмо си биех ангелите и се чудех как да отговоря на мама и да й кажа, че не мога да отърва нашето дворище, заради нас скъпо, по-скъпо от палати…

– И за мене е скъпо, не само за вас, Найденчо! И аз съм там роден и видях света. Сега имам скоп къща да ви направя там, да прибера вашите, между свои хора да поживея, па и кости да оставя на татова и мошова земя. Домиля ми, непоте, за патриата.

И старият, изгубеният чича, и младият племянник седнаха един до други на канапето, за да се разговарят.

XXI. Хаджи Евтим

Още на двайсетата си година, много по-рано преди да напусне съвсем Бяла черкова, хаджи Евтим беше заминал за Влашко и се заловил за търговия там. През всеки две години, срещу Коледа, той имаше за правило да си дохожда в родний град, да прекарва празниците. При последното му гостуване в Бяла черкова му се случи едно голямо огорчение и оттогава не се върна вече. Тъкмо когато, пременен ерген, стоеше на хорото и правеше оглед на момите – той беше с намерение тоя път да се ожени и да си иде във Влашко с булка, – кьой векилинът, Аврам Келешът, по някаква лична вражда, заповяда на сеймените да подкарат от хорото Евтима и да го затворят в конака, под предлог, че дължал някакъв малък стар недобор. Подир тоя срам, нанесен на влашкия търговец, дълбоко огорчения хаджи Евтим нагрози родното си място и се закле никога да се не върне. И не се върна вече в Бяла черква. Той скъса всякакви връзки с нея. Загнезден в един молдавски градец, заселен повече с евреи, той се предаде всецяло на търговията си и не щя да чуе нищо ни за Бяла черква, ни за България. Напразно брат му му писва безбройни пъти: упоритият човек се не обади. И колкото повече време минуваше – повече се отчуждаваше от България, додето забрави, че е българин и стана румънин: хаджи Евтимиу Йонеску. Роднините му бяха го отписали вече от родът си и също престаха да мислят за него, той беше за тях мъртвец.

Но кръвта вода не става: гръмотевицата на освободителната война, която разтърсваше света от година насам, пробуди от летаргията и това тъмно съзнание. Българинът хвана да се обажда в хажди Евтима, кръвта заговори в окоравялото старешко сърце, и когато се подписа Санстефанския мир, пламна в него силно, неодолимо желание да види свободна България, да види своите. Той немa вече мир! Чужбината му стана несносна. Прибра сметките си, скъсa всичко, продаде, каквото трябваше да се продаде, и тръгна за България, стопан на пет хиляди наполеона. Писмото, което му изпрати братовото му семейство, не го намери вече. Той бързаше за Бяла черква с цел да си направи къща там и да прекара остатъка от годините си в средата на своите. От Гюргево той мина на Русе, за да се порадва по-скоро на българска земя, а оттам по Дунава да иде за Свищов, отдето да тръгне към Стара планина. Тук случайно узна, че има един негов внук, и потърси Найдена.

И по този начин семейството Стремски печелеше един баща, а България – един син.

А как се радваше добрия старец на България, на всичко, каквото видеше там! И небето, и земята, и Дунава, и въздуха му бяха сладки и му пълнеха с радост душата. Лишен толкова години от отечеството си, той се прераждаше в тая родна атмосфера, подмладяваше се, възхищаваше се като дете. Найден го задържа повече от една неделя да го развожда и запознава. Води го по всички околности на града, описва му военните събития, разигравани от висотите. Посочи му от един хълм зад Русе синкавий облик в небето на Стара планина, при който вид чичо му порони сълзи… Представи го на губернатора, който го прие много хубаво, заведе го у Филович, който му даде гощавка, като брат на негов стар приятел… Разхожда го Найден и по Дунава с лодка и се чудеше как да го благодари. Той сякаш че виждаше баща си възкръснал. Старецът се сприятели и с Мачухонски – като него доскоро заблуден син на майка България и като него възхитен от нейните благородни картини, тъй мили и сладки на сърцето му. Мачухонски придружаваше хаджият, когато Найден беше занят, и го развеждаше по околностите. Само веднаж им се случи неприятност в тия разходки – при посещаването Левенттабия. Там двама руски офицери-топографи ги завариха тъкмо когато хаджи Евтим бележеше нещо по румънски в тефтерчето си, а Мачухонски чертаеше плана на знаменитото укрепление, за да го претвори в едно писмо до дъщеря си. Офицерите ги взеха за шпиони и ги пратиха в комендантството, отдето късно само Стремски ги освободи… Разговорите на двамата старци бяха пълни с комически недоразумения поради смешението на четири езика: български, руски, влашки и гръцки, с които си служеха, при деятелното участие на ръцете.

Особено името на Найденовия чича беше причина за бъркотия в разговора и ядосваше екзекутора. Той му винаги казваше: господин Стремски, но хаджият не му отговаряше на това име и заставяше екзекутора да му го повтаря няколко пъти, доде се усети, че Стремски е сам той. Ухото му трийсет години беше привикнало на домну Йонеску.

Ядосваше се екзекуторът и на думата „хаджи“.

– Защо ви е тая поганска дума прикачена на честното име? „Хаджи“ е агарянско наследие, променете го.

– Привикнал съм вече на тая качулка – отговори хаджият. – Ако ми измениш и нея, хич няма да си позная вече името.

Макар че хаджи Евтим бързаше да иде по-скоро на Свищов, дето една работа го викаше, а оттам с кон през Стара планина до Бяла черква, той се съгласи да остане още два дена в Русе, да види посрещането на княза Дондукова, който оттук напущаше окончателно България. А с най-първий параход на заранта хаджият щеше да тръгне за Свищов.

/Към част VI/

Факсимиле от Вазовия роман „Нова земя“, 1896 г.

Вашият коментар