Посрещането на Дондуков-Корсаков в Русе

Градината на хотел „Ислях хане“ в Русе. Снимка: „Старо Русе“

На 20 февруари 1878 г. руските войски, начело с генерал Тотлебен, влизат триумфално в Русчук през портата Стамбул капия. Градът е освободен и преминава под управлението на руснаците, като центърът на тогавашната Свищовска губерния, създадена в хода Руско-турската война на 1 юли 1877 г., се мести в Русе, съответно името на губернията става Русенска. Заедно с войските на Тотлебен, на този ден в града влиза и един 28-годишен младеж. Името му е Иван Вазов. Той е на служба като преводач и „чиновник за особени поръчения“ при губернатора генерал Золотарев, както и при наследника му генерал Акимов.

Как Вазов вижда Русе в първите дни и месеци след Освобождението му? Отговорът е във втора глава на издадения през 1896 г. негов роман „Нова земя“. В него народният поет и писател, наречен по-късно патриарх на българската литература, рисува с перото на творец не само градските пейзажи, но и портретите на хората на Русе, живели в онези първи месеци и години, когато градът все още е най-голямото населено място в свободна България. Вазов напуска Русе на 6 март 1879 г., за да каже малко преди смъртта си през 1921 г., че е запазил за града „най-хубави и най-светли спомени.“

В няколко поредни публикации „ФРОНТАЛНО“ припомня тази глава от романа „Нова земя“, в която действието се развива в Русе. В част I показахме ситуацията в града през погледа на хората в губернаторската канцелария. В част II Вазовият разказ ни покани на бална вечеринка в павильон близо до русенската гара (дн. Музей на транспорта) за среща с русенския хай-лайф през 1878 г. В част III сюжетът разгледа една любовна афера на фона на нощно Русе, Дунава и съседна Румъния. Като резултат от това в част IV разказа за един несъстоял се дуел. В част V се разкри една картина на корупция, свързана с доставките за руската армия по време на войната. Последната част рисува в големи детайли посрещането и пребиваването в Русе на руския имперски комисар княз Александър Дондуков-Корсаков преди окончателното му отпътуване от България.

XXII. По набрежието

Надвечер в предпоследний ден на дохаждането Дондуково в Русе Стремски се разхождаше с Драга по набрежието, придружени и от Голичева и Светлинa.

Слънцето залазяше зад полегатите голи хълмове на запад. Един широк мост от кипяще сребро закриваше целий западен край на Дунава, блеснал, заслепително лучезарен. Чудната панорама на румънските равнини се разтваряше още по-пленително-безконечна и феерически хубава. По самото набрежие, оживено и людно сега, се кръстосваха бляскави женски облекла и офицерски лъскави униформи, из пъстрината на които се препречваха черните дрехи на гражданите.

Тоя час беше най-хубавия на разходката. Стремски беше щастлив при Драга. Отношенията им продължаваха все тъй сърдечни и интимни. Той я обикваше повече и сега, като беше обезпечено семейството в Бяла черква, той сериозно мислеше да направи официално предложение на баща й за годявка с дъщеря му. Филович му се видеше малко студен. Но той не си даваше труд да си обясни тая сухост, с която се отличаваха от няколко време обръщенията му към него. Той предполагаше други бочни причини, чужди на техните лични отношения. Един-два случая дойдоха да подчертаят това настроение у Иваница: еднаж слугата му отпрати Стремски от портата, под предлог, че всички са излезли, а нему се мярнаха някои в гостната стая. Другажд – това особено заболя влюбения Стремски – той съгледа в Хелщайновата градина Патева при Иваницовото семейство и същия пак – при друга една разходка по набрежието. Драга, хубава и приятна мома, имаше много почитатели, но чувство на скрита досада и завист породи пръв Патев – Веригаров му беше вдъхнал само отвращение, но не ревност. Очевидно това примилкване около Драга беше явен зaдир, който Патев се не стараеше да скрие. У Драга той не съзря никакво изменение в чувства и обноски към себе си – все тъй сърдечна, галена, лекомислена, своенравна, бунтовница в случая, но веднага – по-нежна и прелестно фалшива! Той се радваше на съчувствието и на Светлинa, всегда приветлива и внимателна, и на мъжа й, признателен, и сега видимо доволен от семейний си живот, на който юнашки бе забравил горчивините. Драгината майка някак си стана церемониална и суха: очевидно, тя държеше с бащата. Имаше два лагера в къщата: по-многочисления беше безусловно за Стремски. И той ставаше още по-влюбен. Той виждаше само красотите на Драга, която ги имаше; недостатките й го сърдеха, но не го отблъсваха. Напротив, той сякаш я обичаше с тях и не можеше да я предположи тъй прелестна без тия петна. Има лица, които една брадавица с косъм прави по-интересни, няколко луници при носа – непонятно приятни. Стремски диреше деня на решителната стъпка, но не намираше ни един сгоден, нито – достатъчно мъжество у себе си за нея. Съществующата хладина у Филовича не го безпокоеше. Той знаеше, че Драга, егоистична и възпитана в свободните понятия, не беше способна нито на сляпо покорство, нито на самопожертвуване. Тя беше сама властелин на сърцето си и той чакаше с увереност.

Тая вечер тя, против обикновението си, беше сериозна, разсеяна.

– Какво мислиш? – попита я Найден.

– Мисля за утрешната вечер – отговори тя.

– За посрещането на княза Дондукова?

– Да.

– Ще бъде великолепно – забележи той.

– Мразя го.

– Защо?

– Е тъй… Много свят, блъсканица, народ.

– Защо те безпокои това? Ти само в блъсканиците можеш да дишаш.

Тя се засмя.

– Може да се изгубя! – каза шеговито.

– Ти ще бъдеш под моята защита. Аз ще дода да ви взема с домашните, нали?

Вместо да отговори на питането, Драга попита игриво, като се притисна до лакътя му:

– Найдене, знайш ли какво ми се иска?

– Кажи.

– Да ме откраднеш.

– Ах! – язсмя се Стремски. – Ти кой роман четеш сега?

– Набабът.

– Ха, новия роман на Алфонс Доде? В румънски превод?… Там впрочем няма да крадат никаква героиня.

– Скучен е.

– Да, Веригаровата поезия пo е весела – подразни я Стремски.

– Ти говориш пак глупости… Найдене, знаеш ли кой роман най обичам? Анна Каренина.

– Ти не си го чела?

– Разказва ми съдържанието му полковница Кутешнова, с която сме приятелки. Аз обичам героинята Анна Каренина. Знайш ли защо?

– Защото прилича на кака ти! – пришъпна й ниско Стремски.

– Да! – изсмя се Драга. – Там Вронски, тук Волски офицери… – и тя му стискаше ръката нежно.

– Разликата е само, че Светлинa се върна, а Анна се не върна от любовника си.

– Защото не е имало и там някой Стремски. Н слава богу…

– И затова потънва…

– Затова именно ми е по-симпатична, много по-симпатична. Знаела как либила…

– Ти си положително луда.

– Аз обичам лудите… – шъпнеше Драга глезено.

– Ти си чудовище тогава – подбиваше я Стремски, не без малко сръдница.

Тя го изгледа.

– Найдене, грабни ме!

– Къде ще те нося?

– Накрай светът… Иска ми се…

Светлинa се приближи до тях.

– Драго, кои идат там?

Отсреща идеха дружина мъже и жени.

– Вестовски с фамилията си, и Рендев, и Веригаров!

– Там е и господин Патев – каза Голичев.

Сърцето на Стремски се сви.

Минувачите приближиха и се здрависаха. Патев се отби от дружината си и дойде, та се ръкува с нашата. Това накара и цялата му дружина да направи същото. Стремски предпазливо отстъпи с Драга настрана, като съгледа намерението на Веригарова, пак надут, самоуверен и с победоносен вид, да й даде и той ръка.

Той се не смути и направи комплимент на сестрите:

– Бих казал, че срещам трите грации, ако да вървеше още една с вас. Но в Русе няма третя.

И двете се засмяха.

– Това е все по-малко блудкаво, отколкото предишната дивотия – пришъпна Стремски на Драга злъчно – едно за смелостта на Веригарова, друго – за Драгиното изсмиване.

– Да – ухили се Драга знаменателно.

Дружината се поклони и отмина.

„Що за загадка? Що за душа вятърничава е тая мома?“ – помисли си той мрачно.

Драга повървя малко, замислена.

– Да, какво приказвахме? – попита тя, като се отделяше пак малко настрана от Светлинa и мъжа й.

Найден не можеше да помни: срещата на двамата неприятни хора го разстрои.

– Ах! Сетих! Казвах ти да ме грабнеш, па ла ме носиш там ей… в оная звездица, дето трепери… – тя показа една ранна звездица, бледно затрепкала в небето, и се изсмя звънливо.

– Аз ще те занеса в място по-малко студено и по-прекрасно: в долината, дето цъфтят трендафилите, в моята родна Стремска долина! – каза Стремски.

– И там е хубаво… Е, кога? – тя го погледна шутливо.

Стремски й само стисна ръката.

Първата дружина пак ги пресрещна, тя се завръщаше. Тоя път Патев гледаше в Драга твърде вторачено. Той поздрави пак. И Веригаров също, ухилен.

Това общество направи да погрознее за Стремски хубостта на мястото и на часът. Той силно пожела да остави набрежието, но не смееше да изкаже точа желание. Случайно Светлинa му дойде на помощ.

– Драга гълъбице – обърна се тя към сестра си, – да си идем. Аз не си взех по-дебела дрешка – хладно ми става. Инак ми се свиди за тая прекрасна вечер…

– Найдене! Анна Каренина си отива!… – изсмя се Драга лудешки, като сочеше Светлинa.

Тръгнаха. Пред самата порта на Филовича Стремски се прости с тях, след като си дадоха дума да се найдат утре вечер за срещането на княз Дондукова.

XXIII. Мачухонски става страшен

На сутрешната вечер Русе представляваше необикновен вид, той се беше натруфил за посрещането на княза Дондукова-Корсакова. Руски и български пряпорци се вееха по порти и прозорци, ярко осветлени. Два наниза разноцветни венециански фенери, от двете страни на Княжеска улица, закачени на увити със зеленина стълпове, образуваха лучезарна алея, из която беше пътя на триумфалното шествие на очаквания гост.

Особено от набрежието гледката беше прекрасна: на мегдана, пред пристанището, колосална триумфална арка с надписи издигаше се сред едно море от човешки глави със своите гирлянди от венециански фенери. Пъстрите ярки светила, покрили с пламък постройките при пристанището, параходите и катерите там, като се отражаваха, заливаха Дунава с едно вълшебно сияние: той се превръщаше на езеро от разтопено злато, което ври и трепери. По-далеко в реката, дето тя остаяше тъмна, един параход, също пламнал, от кувертата до върха на мачтата в огньове, пречакваше оня, който щеше да донесе госта. В тоя осветлен параход стоеше губернаторът със свитата си и най-видните граждани. Както мегдана – и набрежието също пращеше от свят, натъпкан между заградата и зидовете.

Не само едно просто любопитство водеше тоя народ тука. Княз Дондуков беше истински обичан и твърде популярен. В управляването на България, поверена на неговото ръководство от една година и повече насам, той прояви истински талант на администратор. Като такъв той имаше широки погледи, инициатива и настойчивост в изпълнението. В ръцете му България, току-що излязла от пълен хаос, бързо се преобърна на една доста добре уредена област, снабдена с необходимия господарствен механизъм. След като предложи една конституция за България, която учредителното събрание прие в Търново, като я разшири, и след посочването на българския народ да си избере за княз царевия внук, който не след много дойде в старата столица да се закълне над конституцията, ролята на княз Дондукова-Корсакова беше свършена в България и той побърза да се прости с нея и да си иде в Русия. Народът навсякъде го поздрави с възторг. Неговото последне минуване през България беше триумфално шествие. Русе беше последний българский град, в който стъпяше, и оттука щеше окончателно да напусне България. Прочее, Русе не пожали нищо, за да заяви своята обич и благодарност към княза. Последните му впечатления, изнесени из България, трябваше да бъдат и най-хубавите…

Стремски се беше писмено извинил днес на Драга, че не ще може да я придружава тука, обязан да придружи губернатора в парахода. Той беше поверил и чича си на грижите на екзекутора. Двамата старци стояха на набрежието под терасата на градината Ислахане. Мачухонски отрано беше довел хаджи Евтима да завземат хубаво място на тая гледна точка. Той го ограждаше с внимание и любезност, даваше му обяснения, пазеше го от натиска, ръководеше вниманието му, наставляваше го в случая.

– Господин Стремски!… Господин Стремски!… – повтаряше пак Мачухонски, но хаджи Евтим продължава да си гледа нататък, без да се обърне, като че към другиго се отнасяха тия думи.

– Евтиме Ерусалимский! – извика Мачухонскч.

– Ах! Мене ли? – извика стреснат хаджи Евтим.

– Пазете си пазвите от крадци. Часовника си пазете – думаше му Мачухонскн, като чувствуваше, че някой се много натиска у тях.

– Знам – отговори хаджи Евтим.

Натискът се увеличава. Мачухонски се обърна да види кои са отзад. Една прелестна женска глава с жълта капела с черни пера се подава между рамената на другите. Присъствието на това миловидно лице уталожва сръднята на Мачухошски, готов да се скара да не тласкат.

– Погледни назад, ще видиш една много красива българка – дума му Мачухонски, под чиито бели косми въздиша още сърце младо и способно да цени красотата.

Хаджи Евтим не се извръща, но го съди:

– Мачухонски, тебе ти мина времето вече.

– Хубавото е дадено от всевишния за гледане – шушне му сладострастно Мачухонски и крадешком поглежда назад.

Някой си тласна силно Мачухонски по плешката. Той се извърна. Един дебелолик едър господин искаше да се тикне между него и хаджи Евтима. Това го разсърди.

– Какво се увирате, господине? – издума сопнато Мачухонски.

– То не е твоя работа! – каза високия, който се опитваше да раздели приятелите.

Мачухонски се напна и оттласна нахлувателя грубо. Той нямаше да допусне да го разделят от поварения на грижите му старец и да го изложи на някаква нова неприятност в този страшен наваляк.

– Кое е това халосано старче? – обърна се високият, учуден, към ония, които стояха зад него, в това число и прелестната женска глава с жълтата капела.

По надменния тон на този господин явно бе, че е високопоставено лице.

Но Мачухонски, тая вечер особено нервен, не беше човекът, който да преглътне мълчаливо една такава дързост. Той се обърна към непознатия и го попита презрително:

– А ви что за птица?

Оня почервеня от негодувание, но благоволи да му отговори пренебрежително-гордо:

– Аз съм председател на Апелацията!

– А аз съм екзекутор при негово превъзходителство губернатора! – извика старецът със страшен вид, изпулил очи, брада щръкнала войнствено.

Това спречкване привлече вниманието и на другите.

– Qui est ce terrible vieillard? – попита един с цилиндър другаря си, който се опираше отдясно на Мачухонски.

Другият дигна рамена, понеже и той не познаваше разсвирепелия екзекутор.

Един българин зад тях преведе:

– Il est éxecuteur de gouverneur.

Тая дума: „èxecuteur“ чужденците я взеха в най-приетата й и зловеща смисъл – джелатин. Те изгледаха още по-учудени настръхналото лице на стареца. Той сега беше действително страшен. Обидата, която му нанесе Патев, преобрази на тигър тоя друг път смирен и безобиден божи човек.

– Ce monsieur éxerce la fonction de bourreau au près du gouverneur de Rostchouk?

– Oui – отговори българинът, комуто честолюбието не позволи да каже, че не отбра всичко.

– Cré mon de Dieu! Ces gouverneurs russes ont leurs bourreaux? Mais c’est abominable! – каза чужденецът с цилиндърът, като се извърна към българина.

Българинът клюмна утвърдително.

– Notez, Armand, cette monstruosité, ne l’oubliez pas dans la correspondence de demain – прибави същият на другаря си.

Чужденците – единът от тях очевидно беше кореспондентин – гледаха втрещени на стареца. Те наистина захванаха да откриват джелатски черти във физиономията му. И тая червена кърпа около шията – символ на кървавата му професия!… Стана им лошо при тая кръвожадна личност, но да се оттеглят нямаха възможност: навалицата им затваряше изхода.

___________

Qui est ce terrible vieillard? (фр.) – Кой е този страшен старец?

Il est èxecuteur de gouverneur. (фр.) – Той е екзекутор при губернатора.

Ce monsieur éxerce la fonction de bourreau au près du gouverneur de Rostchouk? (фр.) – Този господин изпълнява службата на палач при губернатора на Русе?

Cré mon de Dieu! Ces gouverneurs russes ont leurs bourreaux? Mais c’est abominable! (фр.) – Господи! Тия руски губернатори имат при себе си палачи. Но това е ужасно!

Notez, Armand, cette monstruosité, ne l’oubliez pas dans la correspondence de demain (фр.) – Забележете, Арманд, не забравяйте това чудовище в утрешната си кореспонденция.

XXIV. Под свое покровителство

Между това Мачухонски геройски отблъсна нападението. Патев се смири, като узна, че има работа с един чиновник при губернатора, на когото службата обаче не знаеше в какво се състои и пръв път я чуваше. Позна само, че е крайно важна длъжност по високомерния тон, с който старецът се титулира.

Мачухонски се укроти също. Лицето му подир тая победа придоби обикновеното си добродушно изражение, нещо, което съвсем не успокои чужденците. Той се загледа също към Дунава. Много далеко на запад в тъмнината се показваше сега светлочервена точка, прилична на голяма звезда, ниско паднала до земята. Това беше парахода, който идеше от Свищов с Дондукова. Всички очи се впериха в тая светлина. Заедно с любопитството порасна и натискът. Мачухонски се извърна назад да види кой му е отдиря, и дръпна хаджият за ръкава.

– Евтимие! Погледни две красавици: първата и друга – две капки! Велика е господнята мъдрост – пришепна му пак Мачухонски. Хаджият тоя път се полуизвърна и погледна дебнешком. Зад него стояха Драга и Светлинa, а зад тях – баща им, Голичев и Патев.

Хаджи Ептим си доближи устата до ухото на другаря си и му пришушна:

– Тия са нашите сватове будущи.

Мачухонски го погледпа зачуден.

Хаджи Евтим прибави, като гледаше напреж си:

– Момата с жълтата капела ще ми стане снаха. Виж я.

– Как, тя ще се сгоди с Найден Марковича?

– Да. Другата е сестра й.

Това съобщение има магическо действие на екзекутора. Одевешният свиреп старец сега се превърна на олицетворена любезност. Той се извърна към Драга и Светлинa, натисна се, та им отвори място и ги покани да дойдат отпред, при заградата.

Те благодариха усмихнато на вежливия кавалер и дойдоха до заградата.

Хаджи Евтим ги поздрави само с „буна сяра“, защото ръка не можеше да се подаде тука, па се здрависа и с Иваница и Голичева – пак по влашки. С Патева се не познаваше. Мачухонски възхищен и горд, че можа да услужи на двете прекрасни българки, стоеше като една непоколебима скала зад Драга и я пазеше от натиска. Той гълташе с наслаждение миризмата от резеда, с която госпожа Голичева напои въздуха. Той вече не гледаше към Дунава, дето бяха вперени всички погледи към идещий насам параход с императорский комисар, той пазеше само дамите и ревниво разперяше ръце, да спре чуждо досягане до Драга. Въпреки тая церберска бдителност, Патев насили пак – да дойде до Светлинa и Драга. Мачухонски се възмути от тая нова дързост на одевешний си противник и изново пламна. Рицарската чест му заповядаше да брани дамите от неприятно съседство. И хаджи Евтим погледна накриво Патева, който искаше да се долепи до харесаната бъдеща снаха. Той забележи в обноската му някаква свобода, като че е някой, който е близък на девойката.

Мачухонски потегли назад Патева.

– Нямате работа там – каза му той, – тия дами са под мое покровителство – и брадата на екзекутора настръхна войнствено, готова на всичко…

Патев изгледа възмутено дръзкия старец.

– Оттеглете се назад, господин Патев! – каза му Филович, па се изсмя.

Патев се дръпна, па се изсмя и той.

Изсмяха се и сестрите.

Изсмя се тогава и Мачухонски, без да знае защо.

Кикотенето стана общо.

Хаджи Евтим само, като не знаеше причината му, стоеше равнодушен.

Но Мачухонски победи. Той остана пак на позицията си.

Параходът наближаваше. Скоро той се срещна с губернаторския параход и заедно двата парахода патегляха насам. Подир малко княз Долдуков стъпяше на скелята сред заглушителните ура на трийсетхилядната тълпа, сред гърмежа на топовете, които ригаха пламъци на брега, отвъд Черни Лом, сред урагана от всеобща радост на един народ, поздравляющ възторжено представителя на царят, който го освободи.

Мачухонски ревеше, Филович ревеше, Голичев рвеше, Патев ревеше – лицата им приличаха на лица на луди – Светлинa, отпуснала веера си, пляскаше с ръце възхитена; Драга, бледна и безпокойна, гледаше към тълпата, натрупана около княз Дондукова.

Хаджи Евтим, с бузи измокрени от сълзн, махаше капелата си над главите на сестрите и викаше като бесен:

– Са траяска!

Мачухонски му забележи:

– Викай ура! Каква е тая поганска дума: „са траяска“?

– Тя си е българска, остави ме – каза хаджият и продължи да реве своето безконечно „са траяска“ и да маха с шапката, която най-после отхвръкна от ръката му и падна през заградата на покрива на долните къщи.

Виковете дойдоха до пароксизмът си, когато Доидуков замина, прав в пайтона, гологлав, из Княжеската улица, дето друго море от хора подзе стихийното и гръмотевично фучене на народния възторг.

Навалицата от набрежието рукна като порой и се сля с оная, която пълнеше Княжеската улица. Тя увлече и Мачухонски, и хаджи Евтима, веднага изгубили от погледа си Филовичевото семейство.

XXV. Гощавка на княз Дондуков

Княз Дондуков-Корсаков като руски имперски комисар в Княжество България. Снимка: Агенция „Архиви“.

Стремски, откак стъпи на скелята заедно със свитата на високия гост, не престаяше да дири с поглед Драга из народа. Той предполагаше, че баща й без друго ще я доведе на самото пристанище, дето се трупаха по-отбраните граждани – от двата пола, – за да поздравят първи княза Дондукова. Но като я не видя там, той я търсеше навсякъде, гледа и по набрежието, без да може да различи любимата девойка в пъстрината на навалицата въз хълма, останал в по-слабо освещение. Това отсъствие на предмета, що диреха жедните му очи, направи му цялото тържество скучно и чуждо.

Той се промъкна из тълпата и влезе в хотел „Ислахане“.

Широкий салон, бляскаво осветлен от голям люстър, беше вече напълнен с отбран свят – граждани и военни, поканени нарочно на гощавката, която градът даваше в чест на високия гост.

Дондуков, в дъното на салона, приказваше с губернатора, с коменданта на града и с други руски генерали, като се смееха нещо. Лицето му, твърде мургаво, сухо, уморено, беше осветлено от усмивка, която се не махваше. Побелялата му, сресана отстрана коса, бухнала над ушите, и силно прошарените му бакенбарди, типична особеност на руския генерал от Освободителната война, придаваха значителност на физиономията му, която изобщо не беше изразителна, нито симпатична. Но тя беше толкова добра, толкова блага, усмивката я правеше тъй приветливо проста, щото ставаше обичлива. Тя отражаваше самата душа князова, душа мека, благородна… демократическа. Това свойство го направи да спечели в България оная популярност, която не бе достъпна за неговия предшественик, княз Черкаски, човек енергичен, с характер сприхав, надменен.

Губернаторът му представяше по-предните чиновници и първенци в Русе. Като съгледа и хаджи Евтнма, той приказва нещо смешно на княза, като му го сочеше с поглед – вероятно случката при Левенттабия, – после пристъпи към хаджият и му климна. Хаджият, доста смутен, приближи при губернатора и той го хвана за ръка, заведе го при княза и го препоръчи като един виден българин, само преди малко спечелен за отечеството си.

Князът го изгледа със своята добра, дружеска усмивка и го попита сега харесва ли му се България.

– Как да ми се не хареса? Когато последния път я оставих, мене ме тласкаше ръката на турското заптие; сега влазям в нея – мене ми стиска ръката българският цар!

Околните преведоха фразата на хаджият, размесена с влашки думи. Дондуков се засмя добродушно, но не можа да скрие едно голямо удоволствие. Защото последните думи на стареца отговаряха на едно негово съкровено желание, което той бе милувал досега с голяма любов в дълбините на душата си. Известно е, че кандидатурата му за български княз беше глухо пусната и слухът за нея упорствува дори до деня, когато император Александър II посочи на българский народ – през устата на същий Дондукова – своя внук – княза Александра Батенбергский.

На трапезата князът беше твърде приказлив и разположен. Отляво той имаше губернатора, отдясно – военний комендант; насреща му беше кмета, или градският глава, както тогава го думаха, и близо до него – граф Марузин и Стремски.

Други наши познайници стояха на левия край на трапезата – двамата неразделни приятели хаджи Евтим и Мачухонски. Случаят бе турил срещу екзекутора чужденеца с цилиндъра от набрежието. Той се въсеше от това противно съседство, но главно се възмущаваше за тоя варварски етикет, който допуска или изисква да се поставя джелатинът на една трапеза с върховний заповедник на страната. Той не можа да се стърпи и изказа мислите си на руския полковник, който му беше съсед.

– Господин полковник, вашата вечеря е великолепна, само едно нещо ми я отравя: присъствието на тая злокобна личност – и той посочи с поглед Мачухонски.

Офицеринът не познаваше Мачухонски, но не забележи в особата му нищо неприлично: напротив, той беше хубавец старец със своята антична глава. Само червената му копринена вратовръзка биеше на много байрамско, но нищо злокобно и в нея нямаше.

От своя страна и Мачухонски се вгледа в чужденеца, който престана да яде и следеше неотстъпчиво всичките движения и разговори на стареца – той разправяше на съседа си отдясно за Левенттабия. На Мачухонски досади това взиране и той пошъпна на събеседника си:

– Този ще да е някой шпионин.

– Не, той е новия секретар на английското консулато, Елиот Робинсон.

– Нищо, все са едни антихристи.

И Стремски имаше да му гложде една личност:

Патев, също гост там, за чиято безсрамна дързост да се увре при Драга старецът с много огън беше му разказал. За да му не бърка това неприятно лице, Стремски отклони погледа си на друга страна.

Наляха шампанското.

Княз Дондуков пръв дигна здравица за императора.

Губернаторът пи за България.

Кметът, млад човек и свенлив, дигна чаша за високия гост от страна на град Русе. Но той се смути към краят, смотолеви и причини всеобща неловкост.

Стана редакторът на един местен вестник и пи наздравица от страна на българский печат, бледна, изтрита, студена като уводен член.

Веригаров стана и като се извини, че не знае руски, и напомни дългът, който му се налага, като homme galant, дигна здравица по френски за княгинята.

И тая здравица се прие с обикновените ура, а в душите на русите произведе отвратително впечатление за вводителните си думи. Граф Марузин, още повече почервенял от яд, пошъпна Найдену:

– Тоя нещастен Веригаров тури венеца на пошлите български тостове… Найден Маркович, кажете нещо, тук трябва да се каже нещо да покърти…

– Пожалейте ме, графе, аз не съм приготвен! – прошъпна Стремски.

– Видите, и негово превъзходителство изражава същото желание… Избавете ни от неловко положение. Кажете нещо от страна на българский народ!

– Предупреждавам ви, Аполон Петрович, че аз на изящни фрази не съм майстор. Аз на дамите даже не ги правя.

– Просто, като българин, батюшка, говорете, каквото чувствува сърцето ви. И аз вярвам, че то много чувствува. Вий преживявате най-великите моменти на вашия исторически живот. Ну, Найден Маркович…

Наистина, една празнота се чувствуваше на тая трапеза. Искрената, задушевната, топлата дума не беше още казана. Напразно шампанското сгряваше сърцата, трябваше нещо, което да дигне душите. Трябваше да мине един електрически ток през тая официална атмосфера.

Няколко минути Стремски остана углъбен в мислите си. Кога дигна лицето си, той беше побелял като платно. „Прилоша му!“ – каза си графът, но веднага страхуването му престана.

Стремски стана полека, с чаша в ръка.

Той не каза здравица – а реч.

Тая реч трая около двайсет минути. Но на събранието се стори, че трая само две – тъй беше увлекателно красноречива, дишуща живот, огнена. Понеже Стремски говори от името на България – България говори през неговите уста. Чувства, мисли, полет, душа, сърце – всичко дойде до най-високий си диапазон. Впечатлението беше поразително. Възторгът съедини всичките души, хипнотизирани, очаровани, прехласнати… Когато речта потъна в гръмотевицата на изступлени ура, княз Дондуков протегна чашата си на Стремски да се чукнат, но внезапно я остави, приведе се през трапезата и го целуна в челото с измокрени очи. Стремски бе потиснат и награкан от всичкия тоя покъртен и възхитен свят, който му стискаше ръцете, който се целуваше с него, който го поздравляваше, който тържествуваше. Това беше тържество на красноречието.

Душата на България и душата на Русия се прегръщаха в беззаветна любов.

В онова време възторгите бяха още велики и истинни. Сърцата бяха непокътнати…

Стремски се намираше в упоение сред тая атмосфера от ентусиазъм. Той пръв път вкушаваше боговския нектар на триумфа, почти на славата… Само едно нещо липсуваше, за да бъде екстазът на щастието му пълен: светлият образ на Драга, която да го дели.

Но ако я не видеше тук, нему се стори, че чу нейното име в тълпата. Неволно той се вслуша в този разговор, като че очакваше и там да бъде произнесена.

– О, и ти ли си тука?

– Нямаше как, служебно положение. Трябваше да бъда на официалното представление.

Стремски позна гласът на Патева.

– Патев, честито! – извика един друг глас.

– Благодаря – оттовори Патев.

– Знаменит ден избра ти – обърна се Веригаров.

– Какво му честитиш? – попита един нов глас.

– Годил се е тая вечер. Дойде завчера и ни открадна най-хубавата мома.

– Е, на добър час! Дай ръката. За коя?

Непознатият глас отговори:

– За госпожица Драга Филович.

Тия думи треснаха като мълниен шип от ведро небе Стремски. Той се замая, заклати, като че стана пиян, пред очите му притъмня, той не усети как излезе навън, как се намери на улицата. Но на улицата стоеше още много свят и чакаше излазянето на Дондукова, за да му прави овация. Стремски бега от множеството и слезна към Черни Лом, дето местността беше пуста, мина по моста и се изкачи оттатък на високия бряг, който беше още по-пуст и тъмен, нависнал над Дунава.

От това място въздухът над Русе се виждаше озарен като от пожар – от илюминацията. Прозорците на хотел „Ислаханe“ блещяха празни. Ветрецът донасяше глухо дотук умирающи звукове от музика, която веселеше пиршеството, дадено на княза Дондукова.

Стремски се изправи на брегът, гледа една минута в Дунава, като да го пита нещо…

Но веднага се оттегли, тръшна се на тревата с ръце, разперени безсилно, с очи, устремени към звездния свод…

Банкетната зала на хотел „Ислях хане“ в Русе. Снимка: „Старо Русе“.

XXVI. Първо окопитване

Сутринта с най-ранний параход той изпрати чича си по Дунава.

С другия параход – и той напусна Русе.

2 thoughts on “Посрещането на Дондуков-Корсаков в Русе

  • 28 ноември 2018 в 17:10
    Permalink

    Здравейте, много ми харесват снимките, с които сте оформили статията. Бих искал да закупя правото да ги използвам. Колко ще струват?

    Отговор
    • 28 ноември 2018 в 17:13
      Permalink

      Ползвайте си ги свободно. Няма авторски права върху тях, заради изтекла давност.

      Отговор

Напишете коментар